„Опашка от убийци“ от Антъни Хоровиц (изд. „Еднорог“, преводач: Зорница Русева) е третата книга за приключенията на бившия детектив Даниъл Хоторн и неговия верен приятел, писателят Антъни Хоровиц, след бестселърите „Убийството е всичко“ и „Присъдата е смърт“.
Новото приключение на странната двойка се развива на идиличния остров Олдърни в Ламанш. Когато Хоторн и Хоровиц заминават да представят поредицата за приключенията си в рамките на местен литературен фестивал, нито един от двамата не очаква да бъде въвлечен в разследване на убийство – а още по-малко да се озове в капан заедно с хладнокръвен убиец на един малък къс земя с мрачно минало и тайни в настоящето.
Прочетете откъс от романа при нас.
Точно в този миг, за мое огромно облекчение, вратата се отвори и стажантката отново влезе в стаята, последвана от самия Хоторн. Ако се съдеше по безизразния му поглед и леко въпросителната усмивка, той сякаш нямаше и най-малка представа, че е закъснял с трийсет минути. Беше облечен с обичайното за него съчетание от черен костюм, бяла риза и тънка вратовръзка. Внезапно се почувствах неугледен със своята спортна блуза и джинсите.
– Това е господин Хоторн – обяви стажантката. После се обърна към Греъм. – Съпругата ви се обажда два пъти. Твърди, че е важно.
– Аз мога да ѝ кажа, че си в среща – каза Триш, местейки поглед от Тамара към Греъм, сякаш се нуждаеше от общо съгласие.
– Не, всичко е наред – отвърна Греъм. – Предай ѝ, че ще ѝ върна обаждането по-късно.
Когато стажантката излезе, той се изправи.
– Как сте, господин Хоторн? Много ми е приятно да се запознаем.
– Удоволствието е изцяло мое.
Може би Хоторн беше искрен. А може и да беше саркастичен. Човек никога не знаеше. Двамата мъже се здрависаха.
– Много отдавна не съм идвал в тази част на града – продължи Хоторн. – Веднъж проведох акция в един бардак на Костън Стрийт – половин дузина жрици на любовта от Източна Европа. Съвсем близо до посолството на Литва. Може би оттам са си уредили визи… не че успяхме да открием някаква връзка.
– Колко любопитно – Греъм се заинтригува мигновено. – Изумително е какво може да се случи под прозореца ти, без дори да разбереш.
– Може би някой ден Тони ще напише книга за случая.
– Тони?
– Това съм аз – казах. – Закъсня с половин час.
Хоторн изглеждаше слисан.
– Ти ми каза единайсет и половина.
– Не. Казах ти единайсет часа.
– Тони, приятел, съжалявам. Определено каза и половина. Никога не забравям нито час, нито място.
Той потупа слепоочието си с пръст, така че всички да го видят.
– Така съм обучен.
– Е, няма нужда да се занимаваме с това сега – каза Греъм и ме изгледа накриво. – Позволете да ви запозная с Тамара, която ръководи рекламната дейност, и нейната асистентка, Триш.
Хоторн се ръкува и с двете, но аз долових, че нещо у Тамара го озадачи.
– А вие сигурно сте удивителната Хилда Старк – каза той и седна до Хилда. – Чудесно е, че най-накрая можем да се запознаем. Тони не спира да говори за вас.
Хилда не беше жена, която можеше да бъде очарована лесно, но точно в момента лицето ѝ грейна. Хоторн умее да въздейства така на хората. Описвал съм външния му вид достатъчно често: слабата му фигура, късо подстриганата му коса, изтънена около ушите, чудатия му, втренчен поглед. Но може би никога не съм наблягал достатъчно на умението му да установява контрол над всяко помещение, в което се намира. Имаше силно, доминиращо присъствие – било то свъсено, заплашително или магнетично, в зависимост от настроението му.
– Поздравления за книгата – каза Хилда. Също като Лукас и тя изглежда беше забравила, че аз съм онзи, който я беше написал.
– Още не съм я чел – каза Хоторн.
– Нима?
– Няма много смисъл да четеш кримка, когато знаеш кой е убиецът.
Вероятно беше подготвил това изречение предварително. Така или иначе, всички кимнаха в знак на съгласие.
– Не се ли тревожите какъв образ ви е изградил Тони? – попита Греъм.
– За мен няма никакво значение. Стига книгата да се продава добре.
Греъм се обърна към мен.
– Надявам се, че няма да пишеш за нас – отбеляза той. Каза го сякаш на шега.
Аз се усмихнах.
– Разбира се, че няма.
Триш предложи на Хоторн кафе, което той прие, и бисквита, която той отказа. Стига да можеше да го избегне, никога не се хранеше пред хора. През следващите пет минути, Греъм му обясняваше някои неща за книгоиздаването, какви са модерните течения и какви са личните му надежди за книгата.
– Никога не е лесно да пуснеш на пазара нова поредица – каза той. – Но имаме реален шанс да попаднем в списъка на най-продаваните заглавия. През септември няма много ключови събития. Ще излезе новият роман на Стивън Кинг и разбира се, Дан Браун ще грабне челното място, но ние умишлено избрахме спокойна седмица. Как се отнасяте към идеята за радио участия?
Въпросът беше насочен към Хоторн, не към мен.
– Нямам проблем с радио участията – каза Хоторн.
– Имате ли някакъв опит с медиите?
– Само „Краймуоч“*.
При тези думи Тамара, която не се усмихваше често, се усмихна.
– Свързахме се с „Фронт роу“ и „Сатърди лайв“ – обърна се тя към всички. – Изчакват да прочетат книгата, но фактът, че самият господин Хоторн е работил за полицията, определно събужда интерес.
– А фактът, че са го изхвърлили от полицията? – изкуших се да попитам аз.
Тамара насочи вниманието си обратно към своя лаптоп.
– Тъкмо обсъждахме възможността за участия на литературни фестивали – продължи тя. – Всъщност вече получихме една покана.
При тези думи наострих уши. Истината е, че литературните фестивали са най-хубавото нещо в живота на един писател. На първо място защото са повод да излезеш от къщата си, от стаята си. Срещаш се с хора: читатели и писатели. Посещаваш красиви градове като Оксфорд, Кеймбридж, Челтнъм, Бат. Още по-хубавото е, че може да се озовеш в чужбина – в Сидни, Шри Ланка, Дубай или Берлин. Организират литературен фестивал дори на борда на „Кралица Мери 2“.
– И къде се провежда? – попитах аз.
– На Олдърни. През август откриват нов фестивал и много биха се радвали и двамата да вземете участие в него.
– Олдърни? – промърморих аз.
– Един от нормандските острови – каза ми Хоторн, напълно ненужно.
– Знам къде се намира. Но не знаех, че имат литературен фестивал.
– Всъщност имат два – Тамара натисна няколко клавиша и разтвори началната страница на целия екран. Тя гласеше: „ЛИТЕРАТУРЕН ТРЪСТ ОЛДЪРНИ – ЛЕТЕН ФЕСТИВАЛ. СПОНСОРИРАН ОТ SPIN-THE-WHEEL.COM“.
– Какъв е този уебсайт „Завърти колелото“? – попитах аз.
– Онлайн казино.
Тя очевидно съвсем не споделяше моята недоверчивост.
– Олдърни е световен център за онлайн хазартни игри. „Завърти колелото“ спонсорират много дейности на острова.
Тя отвори нова страница.
– През март провеждат фестивал за историческа проза и той е толкова успешен, че са решили да организират още един. Към момента ще участват Елизабет Ловъл, Марк Белами, Джордж Елкин, Ан Клиъри и… тя приближи лице към екрана… Маѝса Ламар.
– Не съм чувал за нито един от тези хора – казах аз.
– Марк Белами е познато лице от телевизионния екран – каза Греъм.
– Готвач е – добави Хилда. – Води сутрешно предаване по „Ай Ти Ви 2“.
– Не съм сигурен – започнах аз, макар да си давах сметка, че съм единственият в стаята, който подхождаше негативно. – Олдърни е съвсем малък, нали? Струва ми се прекалено далече, за…
– От Саутхамптън са точно четиридесет минути с директен полет – каза Хоторн.
– Да, но… – спрях се аз. Това го беше казал Хоторн? Погледнах го още веднъж.
– Аз съм „за“ – продължи ведро Хоторн, а аз го наблюдавах невярващо. – Винаги съм искал да посетя Олдърни – заяви той. – Интересно място. Било е окупирано през войната.
– Но Хилда току-що каза, че нямаме книги, които да продаваме – припомних на всички аз. – Какъв е смисълът?
– Може да помогне за предварителните продажби – каза Греъм. – Хилда?
Хилда вдигна поглед от мобилния си телефон, който стоеше на масата до нея.
– Не виждам как би могло да навреди. Може да гледаме на това като на генерална репетиция – една възможност Антъни и господин Хоторн да отработят съвместно сценично поведение. Ако се окаже пълен провал, няма да загубим нищо.
– Това се казва вот на доверие – отвърнах аз.
– Значи сме съгласни – Греъм нямаше търпение да сменим темата. – Какво друго остава?
До края на срещата говорихме за Хоторн. Или по-точно, Хоторн говори за себе си, като се съсредоточи предимно върху своята работа. Любопитно беше как успяваше да говори толкова много, а да издава толкова малко за себе си – нещо, което в процеса на писане на първата книга бях намерил за изключително дразнещо. Малко след дванайсет часа Триш напомни на Греъм за следващата му среща и каза на Хилда, че колата ѝ е пристигнала, за да я откара до Уеймът Стрийт. Тамара затвори лаптопа си, а Хилда облече сакото си, за да потегли към работния си обяд. Беше ми ясно, че и четиримата бяха останали очаровани от Хоторн. Докато се ръкуваха, по лицата на всички грееха усмивки.
Дори пазачът сияеше, когато излязохме заедно на булевард „Воксхол Бридж“. Аз бях в лошо настроение и не си направих труда да го прикрия.
– Какво ти става, приятел? – Хоторн извади цигара и я запали.
Посочих с палец обратно към сградата.
– Не можеха да ти се нарадват! Каква беше целта на всичко това?
– Сториха ми се симпатични хора – Хоторн съзерцаваше върха на цигарата си. – И може би трябва да проявиш малко повече добронамереност. Твоята агентка очевидно се тревожи за резултатите от изследването си.
– Какво изследване? За какво говориш?
– А Греъм и съпругата му се развеждат.
– Не е споменавал нищо подобно!
– Не беше нужно да го прави. Той има връзка с директорката на рекламния отдел, а онова момиче, Триш, е наясно с всички подробности. Едва ли ѝ е много лесно. Да се тревожи за работата си при положение, че наскоро е станала майка.
Всеки път, когато отидехме на някое ново място, той се държеше по същия начин и аз знаех, че се опитва да ме провокира. Но отказах да се хвана на въдицата му.
– На мен не ми се ходи на Олдърни – казах аз. Закрачих обратно към метростанция „Пимлико“. Не ме беше грижа дали ще ме последва или не.
– Защо не?
– Защото книгата няма да е излязла от печат. Няма смисъл!
– В такъв случай ще се видим там.
Нивото на престъпността на Олдърни е толкова ниско, че островът дори няма собствени полицейски служители. Има едно полицейско управление с един старши полицай, двама редови и двама цивилни полицаи – но всички те се водят на работа в полицейското управление на съседния остров Гърнси и нямат кой знае какво за вършене. Най-скорошните нарушения включват „неправомерно ползване на превозно средство“ и превишаване на скоростта. Не е ясно дали между двете има връзка.
Ако оставим настрана безчинствата, извършени по време на окупацията на острова през Втората световна война, в цялата му история не е било извършено нито едно убийство.
Това беше на път да се промени.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q4 при завършване на поръчката си.
