„Томаш и носорогчето“ от Давид Машаду (изд. „Емас“, преводач: Илка Филипова – Бечева) е вълнуваща и очарователна история за болката от загубата и за целебната сила на приятелството.
Една нощ Томаш напуска мястото и дома, където е прекарал целия си живот, и се отправя в незнайна посока. Причината – след нещастен случай в семейството му момчето е убедено, че то е причината и че носи злини на хората около себе си. Но едва пристигнал в близкия голям град, и страната е пометена от невиждан ураган. Томаш се озовава сред наводнения и развалини, а и връзка с майка си, естествено, вече не може да установи. Точно когато се чувства най-загубен и най-отчаян, той открива най-невероятния приятел…
Прочетете откъс от книгата при нас.
Сервитьорката се приближи до масата и се усмихна. Томáш също понечи да се усмихне, но се отказа от страх, че тя ще попита какво прави там, самичък, по това време в бурната нощ. Поръча парче бадемова торта и топъл шоколад.
– Добър избор – възкликна тя.
Бих могъл да я помоля за помощ, помисли Томáш. Но тя се отдалечи и мисълта му се стори смешна.
Седеше на най–близката до вратата на кафенето маса. Беше единственият клиент. Навън дъждът бе спрял, но вятърът, сякаш побеснял, влачеше на всички страни отпадъци и клонки от дървета.
Сервитьорката му донесе тортата и топлия шоколад. Той благодари и изчака тя да се обърне, преди да започне да яде, за да не забележи, че е много гладен. Не беше ял нищо от сутринта и когато отхапа първото парченце от тортата, му се доплака.
– Усили звука – каза друга сервитьорка, която се появи от кухнята.
– Говорят само за лошото време – отвърна първата.
– Точно затова. Усили го.
На един рафт над бара имаше малък телевизор. На екрана се редяха кадри от различни места в града, където вятърът и дъждът вече бяха нанесли поражения. Бяха регистрирани повече от дузина наводнения. После се появи кадър с два лъва в клетка от зоологическата градина. Сервитьорката протегна ръка и натисна копчето, за да усили звука.
– … все още няма сведения какво се е случило с изчезналите преди два дни животни от зоологическата градина – разказваше репортерът. – Полицията опитва да разбере какво е станало. Но, поради приближаването на урагана, е прекратено всякакво издирване. – Отново показаха кадрите с бурята и репортерът продължи: – Властите уверяват, че градът е подготвен да посрещне заплаха от такава величина. Междувременно хиляди хора са напуснали домовете си и са се насочили към вътрешността на страната. Спряно е движението по главните артерии в най–близките до морето квартали. Гражданска защита предупреждава за повишена опасност да се стои на открито тази нощ. Предвижда се, че ураганът ще стигне до града през следващите часове.
– Момче – провикна се втората сервитьорка, – яж бързо. Ще затваряме. С това време шега не бива. Искаме да се приберем вкъщи.
Томáш погледна към първата сервитьорка в очакване да я види как се усмихва отново. Но тя остана сериозна. Момчето приключи набързо с яденето и извади няколко монети от джоба си. Не стигаха да плати сметката, а другите пари бяха останали в раницата при онзи мъж. Отново погледна към сервитьорките: двете бяха вперили поглед в телевизора. Остави монетите на масата и излезе тичешком от кафенето, без да поглежда назад.
На главната улица вятърът беше съборил няколко по-малки дървета и бе изтръгнал ламаринените стени на павильона. Недалече оттам катастрофа между автомобил и камион блокираше част от шосето и колите напредваха бавно една след друга; шофьорите крещяха, сякаш се готвеха за битка.
Една от колите излезе от редицата, засили се и се качи на тротоара, за да изпревари другите. Томáш отскочи навреме, за да не го блъснe, а колата продължи, докато се удари в едно паднало дърво. В следващия миг започна да вали толкова силно, че Томáш имаше усещането как започва да се дави; затича, за да се махне оттам.
Мина от другата страна на булеварда и пое по една по-тясна улица. Не се виждаше никой. Помисли, че така може би е по-добре. Само трябваше да намери подслон. Подмина няколко пресечки и стигна до място, където улицата беше наводнена. Той вече бе подгизнал – чувстваше, че кожата му е влажна и студена под мокрите дрехи, затова продължи, а тъмната и мръсна вода стигаше до коленете, създавайки усещането, че всеки момент някакво чудовище ще сграбчи краката му. Сложи ръка в джоба си, за да провери телефона.
Още не го бе използвал, откакто избяга от вкъщи. Майка му беше звъняла петдесетина пъти и бе изпратила над трийсет есемеса. Той не отговори, защото не знаеше дали е безопасно да говори с нея, макар и от разстояние. Ала нощта изглеждаше безкрайна, по телевизията бяха казали, че приближава ураган, а Томáш се чувстваше толкова уморен. За миг помисли, че ако чуе гласа на майка си, отново всичко би било наред.
Продължи да тича по наводнената улица и по-нататък откри малка бакалия с отворена врата. Влезе. Магазинът беше тъмен. От другата страна на улицата светеше лампа, но светлината сякаш нямаше сили да мине през дъжда.
– Здравейте – извика.
Нямаше отговор. Може би някой беше изкъртил вратата или собственикът бе избягал набързо, забравяйки да я затвори. Томáш седна на тезгяха до касовия апарат и включи мобилния. Потърси номера на майка си. Помисли, че не бива да казва нищо излишно, само нужното, за да се почувства по-спокоен, по-малко изплашен. И по никакъв начин не биваше да казва къде се намира. Майка му отговори почти веднага, сякаш бе предчувствала, че той ще се обади.
– Ало? Томáш?
Щеше да отговори, но в този момент в бакалията влязоха двама души. Дори в сумрака чудесно различи момче и момиче, малко по-големи от него.
– Дай телефона – каза момичето със спокоен глас, сякаш бяха приятели.
Томáш усети как тялото му се вледенява и за няколко секунди тримата не помръдваха, сякаш беше някаква игра.
– Томáш? Там ли си? Къде си? – чу гласа на майка си.
Момчето пристъпи към него.
– Не я карай да те моли повторно, хлапе – предупреди. – Тя не обича да правят така.
– Какво става, Томáш? Кой е при теб? – извика майка му по телефона.
Внезапно, като в цирков номер, в ръцете на момичето се появи нож.
– Прав е – каза тя. Наистина не обичам да моля два пъти.
Усмивката ѝ беше едновременно красива и плашеща. Томáш скочи като котка зад тезгяха.
– Мобилният ми трябва – промълви, заеквайки.
Момчето се наведе над тезгяха и го хвана за ръката, но Томáш извъртя тялото си, отскубна се и затича към вратата. Момичето изникна пред него, той я заобиколи със същия котешки инстинкт и излезе от бакалията.
Дъждът и вятърът разтресоха тялото му и го зашеметиха. После, под светлината на лампата от другата страна на улицата, видя близо до земята малко прозорче със счупено стъкло. Пресече улицата, пъхна телефона в джоба си и легна на мократа земя, за да се промъкне с краката напред.
Беше провиснал от прозорчето, търсеше опора за краката си в мазето, когато видя, че момичето и момчето приближават.
– Дай телефона, хлапе – каза ядосано момичето, а мократа коса лепнеше по лицето ѝ.
Момчето се наведе, за да го сграбчи, Томáш се пусна и падна насред отпадъци, кашони и щайги с напитки. Не се удари силно и стана почти веднага. Беше в склада на някакъв ресторант. Щеше да извади телефона от джоба, за да каже на майка си, че е добре, но видя как момчето пъха глава през прозореца.
– Хлапе, омръзна ни. Повярвай, това ще свърши зле.
Томáш не беше сигурен, че момчето ще успее да се провре през прозореца. Въпреки това се обърна и закрачи в тъмното мазе, препъвайки се в отпадъци, които не виждаше, докато откри вратата. Зад гърба си чу как момчето падна шумно сред кашоните.
Имаше коридор, веднага след него започваше стълбището на сградата. Изкачи стъпалата две по две. Смяташе да спре на партера и да излезе от сградата, но помисли, че може би момичето го причаква. Затова продължи да се изкачва. Не виждаше нищо и по някое време изгуби представа колко етажа е изкачил. Четири, със сигурност. Може би пет. Момчето го следваше, стъпките му отекваха, като барабаняха по дървените стъпала. После стъпалата изведнъж свършиха и Томáш се блъсна в някаква стена. Беше на последния етаж. Опипа в тъмното, търсейки изход. Няколко етажа по-долу момчето извика:
– Хлапе, откажи се! Рано или късно ще те хванем.
Томáш насочи вниманието към пръстите си и това, което докосваха. Не биваше да се остави да го хванат. Не биваше. Вече беше загубил раницата с дрехите, храната и парите. Ако останеше и без телефона, нещата щяха да се усложнят много.
Най-сетне откри една метална врата, а миг по-късно – грубата и студена ключалка. Натисна с всички сили и успя да я отвори. Вратата зейна към покривната тераса на сградата. Навън вятърът властваше над всичко. Томáш се изплаши, че някой от поривите ще го вдигне във въздуха. После чу гласовете да се приближават по стълбището зад него и излезе.
Затвори вратата, но не успя да я залости – отвън нямаше ключалка. Бурята вилнееше над града. Томáш не беше сигурен дали това е ураганът. Не можеше да си представи, че ще стане по-зле. Огледа се наоколо. Имаше разхвърлени дъски, няколко стари тухли и варел, изрязан наполовина. Придърпа варела до вратата и започна да го пълни с тухлите. Почти веднага чу първия удар по вратата. Варелът се премести с няколко сантиметра. Томáш потръпна, но не спря да хвърля тухли, докато не се увери, че варелът е достатъчно тежък и не може да бъде помръднат.
От другата страна, като рязарен бик, момчето продължи да блъска вратата.
– Отвори – изрева. Само влошаваш нещата.
– Искаме само телефона. Ще се върнеш у вас и баща ти ще ти купи друг – каза момичето.
Томáш не отговори и се отдалечи пълзешком, за да се скрие от вятъра. В края на терасата имаше тесен ламаринен навес и той седна под него, загледан във вратата, която от време на време се разтърсваше от ударите и ритниците на момчето.
Когато най-сетне то спря, остана грохотът на вятъра и един глух тътен, който сякаш извираше от дълбините на земята. Бурята беше живо, невидимо и разбесняло се чудовище – на всички страни летяха различни по големина предмети: дрехи, клони от дървета, керемиди, антени, обувки, кашони, вестници, книги. Томáш знаеше, че рано или късно, вятърът ще да отнесе и него. Продължи да се ослушва. Може би си бяха тръгнали. Все пак не се осмели да премести варела, за да се увери.
Трябваше да им дам телефона, помисли.
Извади го от джоба: все още беше включен.
– Ало? – каза, като допря апарата до главата си.
– Томáш? Томáш? Какво стана?
– Мамо?
– Томáш. Къде си?
Майка му плачеше и той почувства как сълзите изпълват очите му.
– Извинявай.
– Къде си? Ще те взема. Кажи ми къде си.
– Извинявай.
– Не е нужно да се извиняваш, миличък. Кажи ми къде си и ще дойда да те взема.
– Не знам. В една сграда. На покрива на една сграда. Вали много.
– В една сграда къде? Приближава буря. Нямаме много време.
Томáш се поколеба, а после страхът надделя.
– В града – призна. – В една сграда тук.
Майка му замълча за малко.
– Томáш? – възкликна най-сетне – Какво правиш в града? Трябва да го напуснеш веднага.
– Вратата е затворена …
– Томáш, слушай. Скрий се от дъжда. Подслони се, завържи се и чакай да …
Изведнъж гласът ѝ изчезна.
– Мамо. Ало? Мамо!
Томáш погледна телефона: разговорът беше прекъснал. Опита да се свърже отново, но напразно. Сякаш сигналът не успяваше да мине през силния вятър. Усети как сърцето му се блъска в гърдите. Скоро ураганът щеше да го отнесе във въздуха, а той искаше само да поговори още малко с майка си, толкова, колкото да ѝ каже, че тя не е сгрешила с нищо, че не е виновна, а той е виновен за всичко, може би дори за тази буря.
Над него в небето черните облаци се трупаха един над друг. Дъждът се беше усилил, а вятърът изглеждаше свръхестествен и Томáш забеляза, че ламариненият навес вече не е там, беше изтръгнат. Останала бе тънката метална тръба, която го подпираше. Грохотът на вятъра не стихваше. Томáш знаеше, че няма много време, и се вкопчи с всички сили в тръбата.
Измина минута. Усети как вятърът дърпа краката му и разбра, че не е достатъчно да се държи за тръбата. Дъждът и вятърът влизаха в очите му, всичко наоколо изглеждаше замъглено. Нямаше нищо, с което да се върже. Само тухли и дъски.
Затвори очи.
Мога да се завържа с панталоните, се досети.
Прибра телефона в джоба на якето и свали панталоните. После седна с гръб към железната тръба. Прекара панталоните зад нея, по един крачол от всяка страна, и ги завърза с двоен възел на височината на гърдите.
В следващите минути грохотът на вятъра се засили. Започна да гърми. Томáш усети как тялото му се повдига от покрива, а платът на панталоните се изпъваше, за да го удържи.
Така започна преминаването на урагана през града.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q4 при завършване на поръчката си.
