Героинята на „Мандарини по Мариенплац“ от Теа Монева (изд. „Жанет 45“) е от поколението на децата, които година след година заминаваха да учат извън България. От поколението, обременено от очакванията на родителите си, но и стъписано пред възможните избори. Ния търси мястото си. Престъпва не просто прага на университета в Мюнхен, а и границата между детството и света на възрастните. И уж нищо лошо не се случва, а в този свят ѝ е неуютно. Въпросът, който авторката скрито задава, е: кога спряхме да искаме да бъдем добри хора и пожелахме да бъдем само успешни.
Прочетете откъс от книгата при нас.
****
Балончетата излизаха в различни цветове. Имаше сини, зелени и розови. Сините ми бяха любимите, защото ми напомняха за морето. Тях ги правех най-големи от всички и най-бавно ги надувах, докато не се спукат. После започвах отначало и се стараех да пораснат повече.
Прекарах така няколко дни в хостела, правейки балончета от различни дъвки. Излизах само до магазина отпред, за да си купя ново пакетче, и после пак се прибирах. Не разговарях с касиерката, просто ѝ подавах парите, чаках да ми върне ресто, кимах ѝ и си тръгвах. Не мислих много над случилото се, даже почти, просто не ми се общуваше с хора. Предпочитах да стоя в себе си, обградена от балончета.
В стаята в хостела се настани още едно момиче, каза, че идвала от Индия. Не си говорихме много. Не че не беше мила и прочее, просто не ми беше до нея. Трябваше да мисля, преди да съставя някое изречение, а после да мисля още, за да разбера отговора ѝ и да реагирам адекватно. А и нямахме много общо. Тя каза, че не обичала дъвки или да гледа как друг прави балончета от тях. След това въобще не се опитвах да ѝ говоря. Стоях си само на моето легло, обиколена от всички опаковки. От по-големите правех различни фигурки, основно кораби, когато спирах да дъвча. Построих цяла флота.
Всъщност много ми се искаше в стаята да дойде някой, с когото да пием по един чай и да си поговорим на български. Дори може и без чай, просто да седне на края на леглото ми и да си полафи малко с мен. Не за нещо особено, но примерно за кисело мляко или за банички, или да обсъдим малко българските пътища с хилядите им дупки. А пък ако не му се говори на този някой, може и да не говори, ама да знам, че мисли на български. Ако го дразнят обелките и флотата, да го каже отново на български.
Заради това ми желание реших да пиша на мама. Тя беше звъняла няколко пъти, откакто пристигнах в Мюнхен, но все не вдигах. Само ѝ хвърлях по някое изречение на чат, че съм много заета. Знаех, че ако говорим, ще разбере, че нещо не е наред, нещо ми е тегаво. А разбере ли, веднага ще каже: „Хайде да се стягаш“. Много мразех да ми казват да се стягам. Другият вариант пък беше да започне да ме разпитва, докато не ѝ разкажа всичко, а на мен хич не ми се обсъждаше станалото или това, което всъщност за малко не стана.
Не че не уважавам нашите, но не ме разбират съвсем. Все ще кажат, че трябва да съм по-сериозна, ще ми дадат за пример брат ми, който завърши право в Лондон, или по-лошо – гаджето му Лизи. Тази му приятелка – нищо че не беше българка – представляваше примерната дъщеря, която никога не съм била. Не ходеше като мен с кецове, винаги излизаше сресана и не си смъркаше сопола на обществени места. Идваше от много добро семейство, а това им беше важно на нашите – добрите семейства и добрите специалности. Аз и затова я записах тази фармация и отгоре на всичкото тържествено им обещах, че ще се справя с нея. Те искаха медицина или архитектура, аз не знаех какво искам, а и чух, че фармацевтите разбират от билкарство. Само заради билкарството се навих, честно. Представях си дивата джунгла около река Амазонка. Аз тичам по пътеките и събирам билки, после се качвам на лодка и греба, като внимавам пираните да не ме захапят. В свободното си време, като не събирам билки, се катеря по дърветата и рисувам папагали. Нещо такова.
Взех компютъра в скута си и натраках на мама набързо едно по-дълго съобщение
Мила мамо,
добре съм, храня се добре. Въобще всичко тук е много добре. Не съм си намерила стая още, но и това скоро ще е добре.
Много те обичам. Поздрави на всички вкъщи.
ПС: Извинявай, че не ти вдигам, само на чат пиша, защото не искам хората да ме гледат странно, като говоря на български по телефона.
Твоя Ния
Това с българския език добре го измислих, реално въобще не ми пукаше какво ще помислят хората около мен, а и думата „добре“ хубаво я използвах, да не се тревожат. Това беше любимата дума на мама. Ако примерно ти се кара или иска нещо от теб, би било много умно от твоя страна да ѝ кажеш: „добре“. Така тя се успокоява и те оставя на мира.
Като свърших със съобщението, се огледах наоколо – индийката я нямаше, а целият под беше осеян с опаковки от дъвки. Корабите ми се видяха леко стъпкани. Явно не ги бях забелязала, докато вземах компютъра. Вече за нищо не ставаха. Събрах ги и ги оставих до кошчето в банята.
Заповядайте на 7 август от 19:00 часа на премиерата на „Мандарини по Мариенплац“ в Големия Арт салон на БНР Варна – част от програмата на Алея на книгата.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
