„Ладивин“ от Мари Н Диай (изд. „Парадокс“, преводач: Владимир Сунгарски) е хипнотизиращ и покъртителен психологически разказ за травма, която пленява три поколения жени. Мари Н Диай, една от най-големите разказвачки на съвременна Европа, описва връзките между хората от вътрешната им перспектива – разчленява ги, разглежда всяко чувство, всяка реакция от всички страни, и същевременно показва, че всички герои носят и прикриват нещо, което не може да бъде обяснено рационално, но което те приемат за истина, тъй като събитията от реалността изглежда го потвърждават.
Всеки първи вторник от месеца Кларис Ривиер тайно напуска дома на съпруга си и малката им дъщеря и хваща влака за Бордо, за да посети майка си – Ладивин. Също както съпругът и дъщерята на Кларис не знаят нищо за съществуването на Ладивин, така и самата Кларис е скрила почти всеки аспект от своя живот като възрастна от тази жена, която тя едновременно презира и се страхува от нея, но също така и съжалява. Отдавна изоставена от бащата на Кларис, Ладивин работи като чистачка и няма никого освен дъщеря си, която познава единствено под името Малинка.
Когато съпругът ѝ Ришар най-сетне я напуска, Кларис намира утеха в прегръдките на непредсказуем местен мъж – Фреди Молиже. С него тя за пръв път усеща, че е в покой със себе си. Но този покой има ужасяваща цена. Кларис ще бъде брутално убита и за вече порасналата ѝ дъщеря, която също носи името Ладивин – без да знае защо, ще остане да разбере коя е била майка ѝ и какво ѝ се е случило.
Прочетете откъс от романа при нас.
*********
Когато Малинка се оплете в прогимназията, не ѝ беше трудно да го скрие от майка си не защото се страхуваше от явно изразено недоволство, а за да спести на слугинята всяка излишна тревога, защото майка ѝ не можеше да направи кой знае какво за нея, а особено в този случай – дори още по-малко.
Взе сама да подписва срочните си оценки, които престана да показва на слугинята, която пък като че ли забрави за съществуването и на оценки, и на срокове.
По-късно Кларис Ривиер щеше да си спомни, че Малинка се бе опитала да си остане добра ученичка, че се бе вкопчила в това, доколкото можеше, но нейният срив, започнал в шести клас, първоначално бавно, нерешително, след това бе набрал скорост с бруталността на издадено постановление.
Щеше да си спомни, че Малинка още много рано започна да храни амбиции, че бе усетила, че училищни успехи щяха да са по-подходящи за тяхното изпълнение, отколкото реещата се и лишена от знание грижовност на майка ѝ, че вече ѝ се щеше най-сетне да бъде заслужила и в определен смисъл съвършена.
Но бе успяла да достигне единствено до формата на съвършенството, сякаш огромните, съгласувани усилия бяха скрили истинската цел на подобно усилие.
Ето как се бе превърнала в модел за прилежност и постоянство, ученичка толкова учтива, че често забравяха за присъствието ѝ.
Редовно предаваше домашните си, написани четливо и с хубав почерк, които винаги бяха малко по-дълги от необходимото, така че да не се породи и най-малкото съмнение, че се опитва да се скатава, въпреки че едно такова съмнение пред толкова сериозно, болезнено концентрирано лице, не би могло да хрумне и на най-мнителния учител, но нейните домашни, изпипани, но с лъхащи от тях тревога и болка, неизменно си навличаха тъжни и изпълнени със съчувствие коментари, а също и оценка под средната, при все това леко завишена по милост заради осъзнаването на всичко патетично и несправедливо, което се виждаше там.
Изглеждаше, че Малинка така и не можеше да разбере какво искат от нея. Схващаше само законите, явни или неписани, които организираха отношенията между учениците и учителите, подчиняваше им се със смесица от остро удоволствие и мъченическа строгост, като го правеше толкова буквално, че можеше да изчезне без изобщо някой да забележи, толкова стриктно беше подчинението ѝ пред образа на ученик, който е просто един чист, възприемащ ум.
Но това, на което се опитваха да я научат, не проникваше в мозъка ѝ или само минаваше оттам, преди моментално да се изпари.
След като се прибереше, в продължение на часове седеше до масата си, донякъде стъписана, напразно опитвайки се да свърже изреченията, отбелязани в добре поддържаната ѝ тетрадка, със спомените си от самия час.
Спомняше си съвсем точно всяка подробност от лицето, изражението или дрехите на учителя, сама себе си виждаше толкова ясно, сякаш гледаше снимка, и онова момиче с вглъбеното лице, вдигнато към дъската, ѝ харесваше много.
Но изобщо не помнеше какво се бе казало в тази класна стая, какво примерното момиче бе чуло и уж разбрало.
Четеше, препрочиташе написаното от самата нея и то не ѝ говореше нищо, не се свързваше с нищо от това, което беше в главата ѝ, а именно: магма от думи и цифри, разкривени понятия, несъстоятелни хипотези, които накрая тя усърдно разклащаше, за да извлече почти наслуки нещо, с което да запълни един лист, изписан с красивия ѝ, закръглен почерк.
Тогава ѝ се случваше да забравя, че пишеше някакви глупости, да се оставя на чистото удоволствие от външното представяне, прекарваше много време в изографисването на датата, в прокарването на полетата, в оформянето на завъртени главни букви, пълни с извивки и меандри.
Малинка, онова смътно и самотно момиче, си създаде в прогимназията това, което наричаше приятелки, но в същото време Кларис Ривиер щеше да знае, че ставаше дума само за група от две-три подрастващи момичета, в която Малинка някак бе успяла да се вмъкне, почти без те да разберат, и не толкова от желание да облекчи самотата си, а за да се съобрази с правилата на училищния живот такива, каквито ги разбираше с твърде уверения си инстинкт.
Не знаеше нищо за тези момичета, които пред нея никога не говореха за самите себе си и сякаш я търпяха от любопитство, може би самите те учудени от тази търпимост и от това любопитство.
Малинка би искала да узнае всичко, което ги засягаше, а това трябваше да е средство да разбере собствения си живот.
Но въпреки че беше толкова дискретна, че погледите я докосваха, без да има нищо, което да ги задържи, в нейно присъствие момичетата, без може би дори да си дават сметка за това, минаваха към по-общи теми и на Малинка ѝ се струваше, че смътната маса на собственото ѝ тяло засенчваше атмосферата като сивкав облак, който забулва небето.
И все пак се адаптираше, понеже такава бе ролята ѝ.
Навярно също така знаеше, че като принася в жертва всеки опит за общуване с тези момичета, можеше да отбегне всяка покана да минат през тях, в къщата на слугинята.
Защото това бе немислимо.
Само като си представяше, че приятелките ѝ можеха да срещнат майка ѝ, се разхълцваше от негодувание, обагрено със смях, толкова абсурдно изглеждаше това.
Обзе я нищо по-малко от изумление, когато един ден някакъв учител поиска да се срещне с майката на Малинка, като той имаше леко смутен вид, сякаш, каза си тя още по-стъписана от това, че той тогава можеше съвсем безболезнено да реши да си замълчи, той вече знаеше, че това няма как да стане, защото бе абсурдно, абсурдно.
И тя не каза нищо, като само клатеше глава с обичайната си сериозност.
Той заговори за това още веднъж, тя отново заклати глава и впоследствие никога повече не вдигна към него жадното си за одобрение лице.
И си отмъсти за неделикатната и глупава постъпка на учителя, като му предаде домашни, които пламенното ѝ желание за величие бе оставило настрани, домашни без украси, без извивки или цветни подчертавания.
