„Северната гора“ от Даниъл Мейсън (изд. „Лабиринт“, преводач: Петя Петкова) не е роман, а приключение! 12 глави, всяка писана в един от месеците на годината. 4 века в историята на една къща насред гората и на нейните обитатели, в която като насекомо в късче кехлибар е вместена и историята на една държава. Една притча за кръговратите в живота и в природата. И в душата.
Прочетете откъс от книгата при нас.
********
ЧЕТИРЕСЕТ и една години след кончината на баща им Алис и Мери Осгуд, съсобственички на известната в района едно¬именна ябълка, водеха живот, който поне в очите на околните изглеждаше еднообразен. В някои отношения това беше така. Като близначки и стари моми те празнуваха само един рожден ден, а поради откъснатостта им рядко ги канеха някъде. И до¬сега спяха на детския си сламеник, сутрин се будеха с кукуригането на петела, въсеха се, задето им се е схванал вратът (при Мери) или кръстът (при Алис), измъкваха се от леглото, навличаха полата, блузата и жакета, подготвени на стола наблизо, и слизаха на долния етаж. Пристъпваха тихо, навик от детството, въпреки че от години нямаше кого да будят в къщата.
От време на време имаше, разбира се, изключения – случваше се едната да прекара сама нощта, защото другата е задържана от снежна буря, или първо едната, после другата да се разболее и седмици наред да е прикована на легло. Но подобни отклонения бяха редки. Ако, както казват, животът е песен, техният беше по-скоро припев, а не куплет. И въпреки това, който твърди, че топлата пролетна утрин, в която стъпваш по килим от ябълкови цветове, по същност и дух не се отличава от студеното зимно пладне, прекарано в кастрене, или от вечер по време на беритбата, наситена с мириса на сок и слама, не познава не само селския живот, но и хилядите годишни времена: песента на жабите, жабешкото крякане, летните бури, първото топене на снега, – стаени в тъканта на общоприетите Четири.
По същия начин, ако наблюдава сестрите, някой съсед ще забележи колко точно Природата е удвоила творенията си и ще сметне за излишно да прави разлика между двете. Ала и това ще издаде липса на въображение. Алис и Мери изглеждаха еднакви и се случваше едната да се усмихне за поздрав на образа в огледалото, когато минаваше покрай него, или в гладкото езерце, но с годините и двете все повече осъзнаваха, че се различават в нещо важно.
И ако някой ги попиташе – макар че не го правеше никой, – и двете щяха да кажат, че за пръв път са забелязали тази разлика в една топла септемврийска утрин през петата им година в северната гора, когато са стояли една до друга и са гледали как баща им откъсва най-тържествено първата ябълка за сезона, оглежда я за миг и с блясък в очите извиква: „На най-красива¬та!“, след което им я подава. И всичко щеше да свърши дотук, с шега с легендата за отмъстителна богиня и присъдата на красив принц, която бяха чували неведнъж. Щяха да се втурнат и да сграбчат през смях ябълката, да я бутнат от ръката му, да паднат на топлата земя, и двете убедени, че която и да я хване, ще я раздели със сестра си.
Така се предполагаше да стане, така бе ставало всички предишни пъти. Онази съдбовна година не би трябвало да е по-различна, ала и двете бяха усетили, че за съвсем кратък миг, преди баща им да осъзнае грешката, той се е обърнал едва доловимо към Алис.
Защото Алис наистина бе по-красивата. Бяха еднакви, с едни и същи светли очи, с едни и същи румени като ябълки бузи, кои¬то още грееха през загорялата от слънцето кожа, с едни и същи устни като на баща им, при когото те изглеждаха странно херувимски, с едни и същи къдрици, скрити под еднакви бонета, с едни и същи мазолести ръце и мускулести прасци. Бяха еднакви на ръст – стигаха до ябълката, недостъпна за еленчето, но не и за кошутата, – подът скърцаше по един и същ начин под нозете им. И въпреки това от най-ранно детство, още преди грешката на баща им и двете знаеха, че в Алис има нещо, което светът забелязва, а в Мери то липсва. Дали е било така от самото начало? И двете помнеха майка си само като чезнещо привидение по нощница, разтърсвано от постоянна кашлица, а детегледачките внимаваха да ги възнаграждават и наказват в еднаква мяра. Бяха 59 придружили баща си в пътуването към планините, от онзи живот към този, и ако първата сутрин в къщата Алис бе зърнала семейство елени, то Мери бе видяла червен рис, който се прокрадваше край ябълковото дърво. Макар да не го знаеха, понякога баща им заставаше над леглото и се удивляваше, че дишат в пълен синхрон, а когато се събуждат, четирите очи се отварят едновременно.
И въпреки това те знаеха. Какво прелестно дете, казваха гостите за Алис, докато Мери, ако изобщо я забелязваха, беше „благоразумна, схватлива, мъдра“. Така че за тях гафът на баща им не беше изненада, а по-скоро потвърждение. Години наред – всъщност до края на живота си – Алис щеше да носи спомена и чувствата, които го съпътстваха: първо радост и обич, последвани непосредствено от срам, скръб и тревога за сестра ѝ. А Мери също години наред – всъщност до края на живота си – щеше да намира поводи да влачи в една или друга игра сестра си пред огледалото, да се посмее, че си приличат като две капки вода, а всъщност тайно да изучава. Виждаше разликата, не виждаше разликата и я болеше при мисълта, че има нещо, което забелязват най-вече околните. Но и тя като Алис осъзнаваше, че когато са сами, споменът за мига изчезва и те отново могат да станат еднакви.
Бяха на четири години, когато пристигнаха на това място в северната гора, и въпреки че по-късно и двете не си спомняха пътуването, бяха повтаряли историята толкова често, че тя изглеждаше съвсем прясна в съзнанието им – снегът, който се разлетяваше под копитата на измъчените коне, скърцането на шейната, глухото подрънкване на струните на пианото. Говореха за нощта, която прекараха в претъпканата странноприемница близо до Корбъри Джънкшън, впоследствие добила лоша слава, за канадските ели с вид на друиди с бели наметки от двете страни на дългия път от Оукфийлд, за далечните стопанства на новите съседи, за хората и възможностите, които ги очакваха. И помнеха – и наистина го виждаха съвсем ясно – мига, в който бяха стигнали на поляната, защото от мразовития дъжд всеки стрък зимна трева бе скован в лед, дебел колкото пръст, а слънцето бе натрошено на хиляди призми, и когато слязоха от каретата, за да подкарат коня, усетиха, чуха и видяха как стъклото се троши.
Години по-късно те, ветераните на толкова зими, смятаха преселението в планините за проява на чиста лудост, смееха се и клатеха глава при мисълта какви беди са могли да сполетят такава неподготвена група. Дали баща им се е замислял за тъмните студени нощи, когато те тримата заедно с коня, Ан и Ръмбълд ще спят край огнището в кухнята? За дългия път до града, където да набавят провизии? За дебнещите вълци, които виеха след бури? Но те не се нуждаеха от много, не се бояха от нищо. Хълмът над къщата сякаш бе създаден за шейните, които Ръмбълд им измайстори. А в средата на полето се извисяваше дървото, чиито плодове бяха опитали предишната есен, в деня, когато баща им се завърна с трескав поглед, разрошена коса и прашни дрехи.
От самото начало именно ябълката предопределяше дните им. Баща им бе купил от Олбъни десетина книги за градинарство, беше си набавил и „Наръчник по помология“ на Ивлин до който се допитваше всяка вечер, все едно беше Библията. Чак след години щяха да разберат, че подобно начинание – да оставиш дома си и да заминеш да отглеждаш овошки – се смя¬та от околните за особнячество. Целият живот на възрастните им се струваше особнячество и вечерите, когато четяха на глас Плиний, изглеждаха обикновени като онези, в които изпълнява¬ха псалми: Мери пееше, баща им свиреше на пиано, а Алис – на флейта. От самото начало знаеха какви задачи ги очакват. Една овошка не прави градина, предупреждаваше баща им и когато настъпи първият февруари, двете го наблюдаваха как внимателно отрязва от голата ябълка сто клонки и му помогнаха да ги внесе в къщата.
Бяха сложили в трапезарията и гостната сто чувалчета с пръст, всяко с подложка, закупена от разсадник в Оукфийлд. Баща им показа как да срежат подложките така, че да прилегнат точно към резниците, а те му помогнаха да ги прихване към резниците с бинт (малката им полева болница!) и ги намазаха с овощарска замазка от лой, пчелен восък и колофон, която се втвърди от зимния въздух.
Мери се събуди първа и откри пролетното чудо, сетне вдигна от сън сестра си да види напъпилите ябълки. През седмиците след това, влезеха ли в къщата, сякаш попадаха в тучен омагьосан свят, толкова различен от света навън. Колко им се искаше да задържат дърветата вътре! Баща им обаче каза, че пръстта се е размразила и е време да се сади, и те изнесоха фиданките една по една, докато той и Ръмбълд копаеха дупки в редици, които разчертаваха склона. „Напред“, крещеше той, когато ги видеше да падат духом, свиваше пръсти като тръба и се преструваше, че я надува, за да нарисува бъдещето с изобилие от ябълкови сладкиши и сокове.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
