„Морската градина“ от Софи Бехарано де Голдберг (изд. „Лемур“, преводач: Рада Ганкова) е носталгичен и вдъхновяващ роман за едно семейство, което се бори за своето оцеляване и копнее отново да се събере… Макар и в нова родина, защото понякога семействата се превръщат в крепости, които нито войната, нито раздялата, могат да разрушат.
Варна, 1942 г. Дните на малкия Алберто минават в безгрижни игри край морето и незабравими мигове в красивата морска градина. Докато един ден детската му вселена не бива разтърсена от водовъртежа на епохата. Принуден бързо да порасне, Алберто се превръща в опора за майка си и малкото си братче и не губи надежда, че там някъде дълбоко в сърцето на всеки човек гори искрицата на доброто. Години по-късно, вече в Мексико, той ще разкаже на дъщеря си за преживяното и от болезнените спомени ще се роди „Морската градина“.
Софи Бехарано де Голдберг е родена в Мексико Сити, но е с български и турски корени. Тя има родствена връзка с писателя от български произход Елиас Канети, носител на Нобелова награда за литература, който е братовчед на баба ѝ. Книгата е базирана на спомените на Алберто – нейният баща – и започва с неговото безгрижно детство във варненската морска градина. След това обхваща период, в който семейството е намерило убежище при различни семейства в Шумен, Преслав и близките села.
Прочетете откъс от романа при нас.
******
Родителите ми се венчали в сефарадската синагога във Варна на 16 септември 1934 година. Семействата Капон и Биджерано се събрали под тези мавритански покриви в един прекрасен следобед. Снимката от този ден заема подобаващо място върху скрина в стаята им. В рамка от тъмно дърво на черно-бялото изображение се виждат булката и младоженецът, застанали в центъра. Майка ми, красавица, носи дълга до земята рокля от перленобял сатен, която подчертава фигурата ѝ. Дългите ръкави обгръщат кокалчетата ѝ, от които изникват пищните разпукани снежнобели цветове на букета ѝ. Като я гледам сега, прическата ѝ ми напомня за Стария Холивуд, дантела, украсена с вълнички, изплетени от фина нишка на една кука, обрамчва челото ѝ и се спуска настрани до раменете, за да се превърне в дълъг воал, нашарен с флорални апликации.
Изправен до нея, е застанал баща ми, който носи черен костюм, бяла папийонка и малка бутониера с едно-единствено цвете на ревера…
След тридневен меден месец започнал съвместният живот. Майка влязла в ролята си на съпруга и домакиня с вълнение и радост. Щом отворела някое чекмедже, във въздуха се разнасял повеят на нейния парфюм – ухание на български рози. Току-що женените ми родители свивали своето гнезденце. Повишението в службата дало възможност на татко да плаща наема за къщата на булевард „Мария Луиза“, където съм се родил аз и където изживях първите си години. Казват, че човек никога не забравя мястото, където се е родил, и е точно така. Този първи дом населява съзнанието ми с толкова ясни образи, че понякога това ме учудва. Все пак са минали повече от седемдесет и пет години, откакто за последен път съм виждал дома си.
Едно от заниманията в свободното време на родителите ми, както и на по-голямата част от младите хора тогава, било планинарството. В компанията на приятелите си те най-много обичали да се изкачват до Мусаленските езера на Рила, най-високата планина на Балканите. В планинските хижи по склоновете ги посрещали гостоприемно. Въпреки че ските били популярни, не мисля, че те някога са карали.
Колоезденето и разходките по варненските улици били друго развлечение. Баща ми, дори когато карал колело, бил облечен в костюм от три части, което подчертавало джентълменските му маниери. Бил очарователен, общителен, як, с дълбоки и обаятелни хвойновозелни очи. Майка ми, естествена кокетка, носела елегантни дрехи винаги по модата, изящни и стилни. В магазините се появявали копия на моделите, видени в киното, и на добри цени. Баща ми знаел, че глези младата си съпруга с подобни подаръци. Вталените рокли, филцовите шапки и костюмите с широки рамене в кафяво, цвета на сезона, били подредени в гардероба заедно с палтото, което тя обожавала; все пак то било подарък от баща ѝ, за да го носи при специални поводи.
Двойката привличала всички погледи. Били елегантни, млади и възхитителни. Майка носела косата си на вълнообразна прическа. Шапка дискретно скривала част от челото ѝ. Блясъкът на косата ѝ, за който получавала толкова комплименти от приятелите си, се дължал на голямата ѝ тайна: след като я измие, тя я изплаквала на мивката с оцет, примесен с вода. И така правеше през целия си живот, запазвайки този наситен и лъскав синкаво-черен тон. Тя никога не е носила много грим, но ружът и червилото за нея бяха задължителни. Сега, като гледам снимките ѝ, осъзнавам колко красива е била; но когато бях дете, тя беше просто моята майка.
Нещо незаменимо за нея до последния ѝ дъх беше парфюмът от рози. Навик, направо неудържим, да се къпе в уханието на цветето дамасцена. При едно пътуване до Казанлък, столицата на Долината на розите, майка се влюбила в аромата. Там видяла полята, засети с розови насаждения, които се полюшвали в ритъма на валса, свирен от морния летен ветрец. Видяла и как деликатно се берат на ръка малките цветчета, докато те все още били росни.
„Никога не се режат с ножица – обяснили ѝ, – държат се за основата, за да не се наранят, и след това се поставят в престилката, която носим.“
Тя беше съблазнена от благоуханието на тези листенца, които съхраняват тайната на маслото, дестилирано от тях.
Благодарение на топлите нощи и горещите дни, този сорт, който османците донесли от Сирия, съхранява ценното масло във венчелистчетата.
„Накъдето и да погледнеш, виждаш само розови полета, залели равнините“, разказваше мама, когато се връщаше в спомена от посещението си в тази земя в сърцето на България, благословена с плодородие и собствено ухание.
Една капка, една-единствена капка, деликатно капната зад ушната ѝ мида. Виждах я да го прави всеки ден, абсолютно всеки ден. Къщата ни, шалът около врата ѝ и нейните ласки, крилца на пеперуда, пърхащи по бузите ми, всичко миришеше на рози, на поля, на младост. Вдишвах този характерен аромат и той ме караше да се чувствам сигурен и защитен. Спомням си стъкленото шишенце, в което имаше само няколко милилитра от концентрата.
Мама казваше, че за да се дестилира съвсем малко количество, трябва да се наберат стотици рози. Малко дървено шишенце с тръбичка съхраняваше скъпоценния нектар.
Украсено бе с пирографирана и изрисувана роза в средата. Отдолу, с големи букви, беше ръчно пирографирано БЪЛГАРИЯ. Тя деликатно завинтваше шапковидната капачка и затваряше дървеното мускалче, което съхраняваше шишенцето, но не без да е вдишала дълбоко преди това.
За мен това беше нейният аромат, онзи, който проникваше във всичко, ароматът на жената с миловидните очи, топлата и мека кожа, която ме държеше в прегръдките си, и след толкова дълго ползване вече го беше превърнала в свой собствен. Това беше миризмата на моментите, които никога не могат да се повторят и които ми бяха свидни.
Като например когато, мушнала се под завивките ми, тя ми разказваше измислена история, за да ме приспи. Това беше мирисът на последния спомен между премигванията. Онзи с безбройните значения. Онзи, който влиза през носа и се настанява в душата.
По-късно татко щеше да бъде принуден да смени това благовоние със смрадта на клоака. Но той не говореше за това. Предпочиташе да не го разказва, да не си спомня за състоянието на меланхолия, в което беше изпаднал, когато го отведоха, когато години наред уханието на жена му се разнасяло само в бляновете му. И тъкмо амброзията на този парфюм и надеждата да го усети отново с обонянието и вкуса си, да го вкуси в дадените и получени целувки, компенсираха скръбта в невъобразимо зелените му очи. Толкова много пъти единственото, което искал, било пак да почувства прегръдката ѝ, толкова много. Толкова много, че съзнанието му, в най-примитивните си дълбини, ровело из паметта, за да извика спомена за аромата, аромат, който непрекъснато долавял с носа си. Когато си приказвали около масата, когато тя се сдържала, та да не би смехът ѝ, като от гъделичкане или предизвикан от усещането за пеперуди в стомаха, да събуди децата. Този аромат на тайнства, над които бди нощта, когато езикът му докарвал плътта ѝ до седмото небе. Трябвало да се научи да живее без този аромат, без полъха му, който докосвал устните му единствено в спомените. „Когато те притежавам, животът е с цвета на твоите зеници“, ѝ написал веднъж. Тогава луната и сребърните ѝ лъчи ставали само негови и под булото на утехата, изтощен, той заспивал.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
