Винаги оригинален и пълен с изненади, Борис Акунин за пореден път надминава всички очаквания с новия си роман. Той прави немислимото: едновременно отдава почит на великите руски класици и ги надгражда по неповторим начин. Това е оригинален литературен експеримент,изящно взаимодействие между стил и замисъл,интелектуален празник за сетивата. Както подсказва заглавието, „Лего“ (изд. „Еднорог“, преводач: Денис Коробко) е конструктор от думи, епохи, стилове и идеи, в който всяка глава е написана в стилистиката на различен руски класик – от Лермонтов и Гогол, през Достоевски и Булгаков до Солженицин и Сорокин.
Още със заглавието си романът издава двойната си природа. „Лего“ е едновременно препратка към детския конструктор и игра с имената на ЛЕрмонтов и ГОгол, които задават тона на първите глави. Така започва едно филологично приключение без аналог, в което читателят е деен участник. Свързващата сюжета нишка е загадъчната история на една испанска монета, разчупена на две половини, които преминават от герой на герой, от епоха в епоха в продължение на близо два века – от средата на XIX век до разрушаването на Кримския мост през 2022 г.
Прочетете откъс от романа при нас.
**********
Вечерта
О, Боже. О, Боже. Трябва да си събера мислите. За целта трябва да напиша всичко поред.
Първо за Вера. Допреди няколко часа бих фиксирал всяка дума, изречена между нас, бих се замислил за всички нюанси на изпитаните от мен чувства, но сега ще изложа всичко съвсем кратко.
Тя дойде след обяда. Каза, че повече не можем да се виждаме в крепостта. Градчето е съвсем малко, някой от гостите е видял как Вера върви по улицата с мен, полюбопитствал и на горката ѝ се наложило да лъже, че съм бил случайно срещнат московски познат.
Аз ѝ разказах за къщата, наета в буджашката слобода и обясних, че е много лесно да намери пътя дотам: от южната порта все напред и напред, покрай разтуреното гробище. „Ако, разбира се, не се страхувате от покойници“, пошегувах се аз, а Вера много сериозно отговори: „На този свят се страхувам само от вас и от самата себе си“.
– Наистина – продължих аз – на никого няма да му се стори странно, ако помолите за кон за разходки наблизо. Яздите превъзходно, а и няма да седите, без да излизате, в очакване да се завърне съпругът ви.
„А и проклетата Анисия няма да се помъкне с вас“, допълних аз мислено, представяйки си щастливата развръзка на нашата проточила се любовна прелюдия.
– Не ме изкушавайте с нещо, което не може да се случи – помоли Вера, а очите ѝ се насълзиха.
Не понечих да настоявам, като си казах, „нека тя прекара тази нощ сама в служебната квартира, а утре ще видим“.
Освен това аз с йезуитско коварство допълних, че повече няма да посмея да се виждам с нея в крепостта, за да не ни види още някой. Репутацията на Вера ми е прекалено скъпа. Ще я чакам в къщата, без да мърдам от прозореца. Моето щастие или нещастие е в нейните ръце.
С тези думи аз се сбогувах и тръгнах по обратния път, изпаднал в нервното, но същевременно не неприятно състояние на играч, заложил целия си капитал: или губиш всичко, или ще се позлатиш. Във всеки случай не изпитвах скука, а това вече никак не е малко.
Обаче когато минавах през гробището… Не, оттук по-подробно, без да изпускам нищо. Как подскача проклетият молив по листа! Отново ми треперят пръстите.
Яздех ходом, мислейки за Вера. Изведнъж моята Ненаплюска изпръхтя и приклекна със задните крака. Уплаши се от това, че встрани от пътя, по-точно на един паднал надгробен камък, зад един храст седеше някой.
Видях девойка със синя кърпа, вързана на главата, с бяла бродирана украинска риза и червена пола с престилка. Гледаше ме отдолу нагоре изпод дланта си, така че лицето ѝ беше в сянка. В устата ѝ димеше турска лула, поради което предположих, че е циганка. Жените от всички други известни ми народи не пушат тютюн.
Но седящата отпусна ръката си и се видяха съвсем не цигански черти: прозрачно сини очи, леко вирнат, несъмнено славянски нос, много бяла кожа, рядко срещана дори при блондинките – а съдейки по подаващия се изпод забрадката кичур, косата ѝ бе светла, до сребърна белота.
– Накъде си тръгнал, пане? – попита тя с леко прегракнал и, както ми се стори, насмешлив глас.
Не мога да кажа дали беше красавица, но със сигурност ми беше невъзможно да откъсна поглед от лицето ѝ. Впрочем не се и опитвах. Ако виждам нещо, което привлича взора, а това не ми се случва често, защо да отмествам поглед?
– Ти циганка ли си? – попитах все пак.
– Аз съм си аз – гласеше отговорът.
Поразен, скочих на земята. Работата е там, че по същия начин на този въпрос отговарям и аз, когато някой ме попита що за птица съм.
– А как те викат?
– Зависи кой ме вика – с все същата насмешливост промълви тя и изпусна кълбо дим от ароматния си египетски тютюн, който в Русия струва доста пари. Руснаците отглеждат в Малорусия собствен тютюн, доста лош и защитават този продукт срещу съперничество с високи акцизи. – При малцина ще ида, колкото и да ме викат. При тебе, пане, няма да дойда, ако щеш като славей да запееш.
– Обаче ти сама ме повика – напомних ѝ аз.
Тя се разсмя.
– Вярно. Ами добре, ако аз ти викам „пане“, викай ми „паночка“, светла госпожичка.
Говореше на чист руски, което за тези места, населени почти изцяло с украинци, е учудващо.
Не преставах да я гледам в очите. С мен се случваше нещо странно. Светът наоколо сякаш се измести и се превърна в нещо като рамка, в която бе поставен портрет на събеседничката ми, а отвъд пределите на рамката не бе останало нищо. Най-поразителното бе, че през цялото време на разговора аз изобщо не мислех за Вера, и го разбрах чак след това.
– Искаш ли да пушиш? – попита Паночка и ми подаде лулата.
Учудвайки се сам на себе си, аз вдъхнах гъделичкащия дим – обикновено съм гнуслив и е изключено да ми хрумне да споделям с някого обща лъжица, чаша или лула.
Главата ми се замая, мислите ми се оплетоха. Тютюнът се оказа по-силен от този на пурите.
– Та накъде си тръгнал, пане?
Отговорих, че живея в къщата до отвесния бряг.
– Ох, лошо място. Всеки който е живял там, си е отишъл – каза Паночка, като сбръчка писаните си вежди – бяха черни, което при блондинките е рядкост. – Загубен си и ти, ако не се изнесеш. Ще те прибере Наречена Мерця.
– Кой?
– На руски „Невестата на Мъртвеца“. Ненаситна е и най-много си пада по такива като теб.
– Какви „такива“? – усмихнах се аз, като го сметнах за комплимент.
Но погледът на девойката беше сериозен, дори мрачен. Тя премина на малорусийското наречие:
– Идь звидти. Заради той, хто тебе кохае. А тебе люблять – я бачу.
Пошегувах се:
– А може ти да си Невестата на Мъртвеца? Нали в гробището те срещнах. Ако е така, ела през нощта, ще те чакам.
– Вин не зъиде – сама на себе си каза Паночка, и погледът ѝ стана отчаяно весел, безумен дори. – Защо не се страхуваш от нечистата сила, пане?
– Страхувам се само от скуката.
Ризата на събеседничката ми беше разкопчана и погледът ми, разбира се, се устреми надолу. Там, в гънката, се беше сгушил наниз от монети – този вид огърлица е доста обичаен в Украйна, нарича се „монисто“. Най-отдолу висеше нещо, което в първия момент ми заприлича на сребърен полумесец. Но не – беше половинка от монета.
– Къде зяпаш, жребецо? – рече със смях Паночка. – Не е за тебе тоя овес.
– Имам същата половинка от монета. Не вярваш ли? Погледни.
Извадих моето песо от медальона. Момичето повдигна верижката, сравни ги.
– Вярно!
Нейната монета беше изтъркана, обаче явно се виждаше горната част на кастилския кръст – а на моята половинка беше долната. Най-много обаче ме порази точно същият назъбен разрез. Или следа от зъби.
Аз взех своята половинка, Паночка – нейната, събрахме ги и аз изкрещях, защото през тялото ми сякаш потече огън. Извика и тя. Без да се наговаряме, и двамата отдръпнахме ръце – и не можахме отново да разделим монетата. Тя сякаш се бе сраснала.
– Виддай! – възкликна Паночка и пак дръпна. В същия миг с все сила дръпнах и аз.
Омаята се изпари. Всеки от нас държеше в ръка своята половина. Пръстите ми изтръпнаха, огънят изчезна от тях.
Задъхани, ние се гледахме, сякаш се бяхме срещнали току-що.
– Коя си ти? – попитах аз онази, за чието съществуване не бях подозирал допреди няколко минути. – Защо – ти?
Тя тръсна глава, сякаш искаше да прогони ненужна и нежелана мисъл. Не отговори на въпроса ми, който и аз самият не разбирах.
Хванах я за ръката. Ръката бе ледена, но ме парна по абсолютно същия начин, без каквато и да било монета. Беше ми се сторило, че среброто е опарило пръстите ми – пламъкът идваше не от песото, а от девойката, сигурен съм в това. В този миг усетих… Не знам как да го опиша… Усетих какво е животът или по-точно какъв може да бъде, какъв трябва да бъде животът.
Паночка отново се отскубна, отстъпи няколко крачки назад. В светлите ѝ очи се четеше нещо като ужас или някакво друго чувство, което не мога да назова.
– Нима не виждаш, че съдбата ни е да бъдем заедно? – попитах аз. Гласът ми бе прегракнал. – Не знам как и защо, но ти и аз – ние сме половини от едно цяло.
Тези думи по някаква причина я разгневиха. Сега очите ѝ ме гледаха със злоба, ако не и с омраза.
– Не съм ти половинка! Аз съм си сама за себе си! – кресна тя. И изразът на лицето ѝ отново се промени. На него се появи студена усмивка.
– Значи искаш да бъдеш мой коханий?
– Повече от живота!
– Е, добре. Чакай ме. Ще дойда през нощта. Ама ти сигурно не си сам там?
– С мен е слугата ми, но ще го отпратя.
Вярвах и не вярвах.
– Внимавай тогава. Ако не си сам – няма да ме видиш. А сега тръгвай, докато не съм размислила.
Тя запуши лулата си и изпусна кълбо дим, а аз скочих на седлото. След като се отдалечих на няколко крачки, аз се огледах, за да я зърна още веднъж, но Паночка я нямаше. Беше изчезнала. Бяха останали само надгробните камъни, храсти и високи треви.
Сега е вечер. Пратих Максимо до пристанището, като му дадох пари и му наредих да не се връща до сутринта.
Не се съмнявам, че ще намери с кого да си пийне. Моряците от всички нации се разбират чудесно и без език.
Чакам я. Никога не съм се чувствал толкова жизнен.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
