„Полунощ ме води към теб“ от Том Елън (изд. „Софтпрес“, преводач: Кристина Димитрова) е завладяваща история за любовта и загубата, за приятелството и надеждата. Вдъхновен от магията на „Коледна песен“, романът на Том Елън е топло напомняне на всеизвестната истина: животът е сбор от решенията, които вземаме.
Бен винаги е обичал декември — коледната украса, семейния обяд, празничното настроение. Но тази година всичко е различно. Връзката със съпругата му Дафне прилича на заплетен лабиринт, в който всички изходи водят към поредния скандал. Нищо чудно, че все по-често мислите му се стрелкат назад, към друг лабиринт — напълно реален. Дафне влиза в живота му по време на игра на криеница в лабиринта от храсти в студентския кампус преди петнайсет години. Открива го първа и оттогава двамата са заедно. А ако не беше се случило така, не спира да се пита Бен. Ако тогава ме бе открила първа Алис? Един обикновен ръчен часовник връща времето назад точно на Бъдни вечер и дава възможност на Бен да потърси отговор.
Прочетете откъс от романа при нас.
Излизам от бара и всички са се опаковали с палта и шалове, а дъхът им се носи на облачета от пара. Харв ме прегръща през рамото и започва да дърдори, но аз не мога да се съсредоточа върху думите му. Всичко влиза и излиза от фокус, едновременно реално и напълно нереално.
Алис се появява и ме хваща под ръка. Не съм сигурен дали Дафне вижда това, защото тя е в предната част на групата и разговаря с някого.
Марек подвиква: „Хайде!“, и повежда нашата дърдореща и кикотеща се група по алеята и моста зад сградите на Департамента по англицистика, където лабиринтът се мержелее в мрака.
Няколко души от групата нямат представа как се играе на сардини, затова Марек им обяснява:
– Един се крие, а после останалите го търсим. Когато намериш криещия се, се криеш при него и така нататък, докато всички са се скрили и само един търси.
– Кой ще се крие пръв? – пита някой друг, щом стигаме до входа на лабиринта. Озъртам се и виждам, че Дафне и Алис са се ухилили насреща ми.
– Според мен Бен трябва да се крие – казва Алис.
– Да – кима Дафне. – На Бен, изглежда, му е в кръвта да се крие.
Обзема ме непреодолимо желание да се просна на влажната трева и да заема ембрионална поза, докато този сън, кошмар, видение или каквото ще да е не свърши. Нещо обаче ме подтиква да продължа и още преди да се осъзная, вече търча в лабиринта, а зад гърба ми останалите започват да броят до петдесет.
Сега не съм така пиян, както предния път, но пак нямам абсолютно никаква представа накъде тичам, нито пък къде се бях скрил тогава. Просто търча безцелно, правя завои, когато преценя, стъпките ми следват ритъма на сърцето, а по слепоочията ми е избила студена и лепкава пот.
Броенето вече е приключило и аз чувам как всички шумно се юрват в лабиринта. Спирам, вкопчен в пулсиращия си от болка стомах, и си проправям път в най-близкия плет. Болезнено се стоварвам сред бодливите храсти и се опитвам да си представя как Алис се промъква при мен.
Какво обаче ще стане, ако все пак успее? Ще се целунем? А после?
Ще остана ли тук, в тази нова реалност? За колко време? До края на живота ми?
Опитвам се да преценя дали истински – искрено – го желая. Дали така ще е по-добре за всички, включително и за Дафне. Само че не успявам. Идеята е прекалено колосална, за да я асимилирам. Главата ми пулсира от объркване и съмнения и аз осъзнавам, че е най-добре да оставя съдбата да поеме юздите, както направих и предния път.
Чувам как подобният на вой смях на Харв се разнася иззад ъгъла, когато той се сблъсква с някого в мрака. Помня, че се случи и първия път, и нехайно се питам дали някак не съм се скрил на съвсем същото място. Както и предния път, двата чифта маратонки ме подминават, без да се спрат.
И после, почти веднага след това, чувам как съчките пукат под нечии други крака. Проточвам шия и виждам как някой завива иззад отсрещния ъгъл и изниква отвъд листата. Присвивам очи и се опитвам да различа кой е…
В същото време нещо дори по-силно от усещането за дежавю ме цапардосва през лицето. Сетивен спомен, който е толкова ярък, че свят ми се завива.
През всичките тези години си повтарях случката в този лабиринт. И сега си давам сметка, че съм я повтарял погрешно.
Всъщност Алис стигна до мен първа.
Сега през пролуките в плета я виждам да се прокрадва, както и предния път, и да търси движение сред клоните. Внезапно се сещам какво точно си помислих: „Бих могъл да издам някакъв звук. Бих могъл да ѝ подскажа къде се намирам“.
Осъзнах обаче, че не искам да издавам звук. Не исках да ме открие.
Сега Алис наднича между клоните и за секунда съм сигурен, че гледа право в мен. После обаче се отдръпва, обръща се и продължава нататък.
Дишам неравномерно, защото сега спомените се завръщат и знам какво точно ще последва. Непонятно ми е как съм могъл да го забравя – заради алкохола, предполагам, или заради подривното въздействие на годините, – но сега споменът е кристално ясен в съзнанието ми.
Дафне се появява тъкмо навреме и боязливо наднича в отсрещния плет. Без да се замисля, постъпвам по съвсем същия начин, както и преди петнайсет години: протягам се и извивам една клонка над мен, докато тя не се прекършва на две.
Дафне подскача от резкия шум и се обръща към мен, а на устните ѝ играе усмивка.
Въобще не беше случайност.
Исках тя да ме открие. Направих така, че тя да ме открие.
Тя се приближава все повече и повече, като накрая застава точно над мен и се смее през листата.
– Е – шепне, – не се справяш особено добре нито с убийствата, нито с криеницата.
Едва успявам да се изсмея дрезгаво.
– Има ли място там?
Повдигам най-големия клон, тя се провира под него и сяда срещу мен с кръстосани крака. Коленете ни вече се допират и тогава тя се навежда напред, за да се намести удобно, при което лицата ни са толкова близо, че на практика се докосват.
– Опа – прошепва тя, – това е малко… ъъъ…
Оставя изречението да увисне недовършено и двамата се гледаме в очите. Сърцето ми бие толкова силно, че тя със сигурност го чува. Само че не мога да направя нищо. Изведнъж съзнанието ми е превзето от спомена за този миг преди петнайсет години: първата ни целувка. Колко правилно ми се струваше да се наклоня напред и устните ми да докоснат нейните. Уханието, усещането, вкуса ѝ.
Тя прибира една къдрица обратно зад ухото си и ми се усмихва. Господи, искам пак да я целуна.
Дафне леко накланя глава и без да се замисля, аз се протягам и съвсем леко докосвам лицето ѝ. Тя отново се усмихва и връхчето на носа ѝ докосва страната ми, когато устните ѝ откриват моите. Целуваме се и всичко около мен пука и се разтваря, докато не оставаме само двамата.
Не съм сигурен колко дълго стоим така, изгубени в тази целувка.
Трябва да съм целувал Дафне милион път през последните петнайсет години, но не помня някоя целувка да е била толкова съвършена. Сякаш цялото ми тяло се е възпламенило отвътре. Не искам никога да свършва.
Ала ненадейно свършва.
Листата рязко прошумоляват, клоните се отдръпват и Алис се взира в нас.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA20Q4 при завършване на поръчката си.
