След успеха на „Летният брат“, номиниран за International Booker Prize, нидерландският писател Яп Робен се завръща на български с нов, затрогващ роман – „Контури на един живот“ (изд. „ICU“, преводач: Мария Енчева). Това е книга за бурната любов и последствията от нея в едно закостеняло общество. За загубата и наложеното мълчание, за травмата и живота след нея. Но и за отстояването на себе си, за което никога не е късно.
Фрида е млада и свободолюбива цветарка, израснала в строго католическо общество през 60-те години на миналия век в Нидерландия. Животът ѝ се преобръща след една среща на замръзнала река, където се запознава с по-възрастния и женен Ото. Бурната им любов води до забременяване – социален скандал, който обществото не може и не иска да приеме. Фрида е изолирана, изоставена и принудена да роди в тайна, лишена от възможността да отгледа детето си. Травмата остава неизказана – а мълчанието се превръща в неин спътник за десетилетия напред.
На 81 години, останала отново сама, Фрида е изправена пред призраците на миналото – и пред неизречената болка, която никога не си е отишла. Сюжетът на романа стъпва върху реални събития, свързани с десетки хиляди жени, преживели насилствено отнемане на децата им под натиск от църковните и социални институции.
Прочетете откъс от книгата при нас.
********
Спрях на завет между две купчини лед. Слънцето ме огря и ме постопли. Очевидно бях сред малцината посетители тук, защото участъкът беше още гладък и тъмен. При мисълта за метрите мрачна вода под краката си усетих как в стомаха ми се надига страх от високо, въпреки че по-правилно би било да го нарека страх от дълбоко. Поех колебливо през оголеното пространство – бяла поляна, по която можех да се попързалям в кръг. Ледените късове скриваха кея от погледа ми и когато обърнах гръб на хората и моста, остана единствено белотата. И крайчецът на залязващото слънце. Бях се озовала на свой собствен Северен полюс.
В тоя миг долових стържене и почукване. Най-напред се показа сянка, след нея през пролука в ледената стена се провря и той. Беше се загърнал целият в палтото си, шалът закриваше носа.
– Добре дошъл – казах му, сякаш го посрещах в дома си.
– О, извинявай! – стресна се мъжът с палтото. – Не очаквах да заваря друг човек тук. – Онзи бързо смъкна шала и откри лицето си. По веждите му бяха полепнали ледени кристали. Отупа с ръкавици снега от реверите си. – Тръгнах накъдето ми видят очите, но нямах представа, че ще е толкова трудно да намеря обратния път към кея.
– Не е далече – подхвърлих.
– Надявам се.
Слънцето почти беше залязло, сенките се протягаха далеч напред. Тъй като се бях взирала дълго в белия сняг, ми се стори, че залезът не настъпва равномерно, а на петна.
– Не е ли прекрасно? – подхвърли мъжът.
– Кое?
– Сигурно така изглежда Северният полюс.
– Хммм – пророних.
– Исках поне веднъж да се почувствам единствения човек върху замръзналата река.
– И? – попитах. – Получи ли се?
Той се усмихна тайнствено; беше видял нещо, което не се описва с думи.
– И аз го видях – казах.
Подехме разговор, който при други обстоятелства бих забравила на мига, както забравях непринудените брътвежи на клиентите в цветарницата. Но ето че след толкова години помнех всяка подробност. Късчето кожа, което се подаваше изпод ръкавицата му. Изненадващо бялата коса над слепоочията, която блесна в мига, в който си свали шапката. Красивият му нос, който ме порази, щом съгледах цялото му лице. Устата му стоеше в лека извивка – обещание за безкрайна забава. Непознатият беше с една глава по-висок от мен, но заради мястото, на което бях застанала, сенките на главите ни почти се докосваха върху леда. Ако се наведях леко напред, моята сянка би целунала неговата.
– Да тръгваме, а? – попита. От само себе си се бяхме превърнали в ние.
– Моля?
– Свечерява се.
Драпахме известно време един след друг. За ориентир ни служеше върхът на църквата Свети Стефан. След малко се показа и кеят. Там някаква кола обръщаше и докато маневрираше, фаровете ѝ осветиха като прожектори заледената повърхност. За миг светлината им спря върху нас. Отвърнахме лица от ярките лампи и се спогледахме. Една секунда, две, последвани от неловка усмивка, след което продължихме напред.
Когато се добрахме до по-равен терен, непознатият извади от вътрешния си джоб сребриста манерка.
– Така, преживяхме полярната експедиция. – И развъртя с облекчение капачката. Преди да отпие глътка, подаде шишето на мен. – Искаш ли?
– Да.
– Сигурна ли си? – сбърчи нос. – Вътре има отлежала хвойнова ракия.
– Не обичаш ли ракия?
– Да обичам – не обичам, но пък сгрява добре.
Леденото гърло имаше металически вкус. Отлях малко в устата си.
– Леле! – възкликнах и разтърках гърди, но това не смекчи усещането. – Огън!
– Точно – разсмя се той. – Огън джин.
Върху леда бяха останали само шепа смели хлапаци. Беше се появил полицай, който ги мъмреше да излязат на брега. Колкото повече ги заплашваше униформеният, толкова повече му се опъваха те. Двамата с непознатия се разсмяхме. Хлапетата бяха наясно, че полицаят няма как да ги залови насред тоя зимен лабиринт.
Без да се държим за ръце, но плътно един до друг, заситнихме към мястото, на което бях стъпила върху леда. Залитнех ли, той щеше да ме улови. Ходилата ми се бяха вкочанили, отдавна не си чувствах пръстите на краката.
Когато се добрахме до стръмния бряг, полицаят вече си беше тръгнал. Вероятно и младежите бяха потеглили нанякъде. На леда бяхме останали само ние.
– Успяваш ли? – попита мъжът. Подаде ми ръка.
– Благодаря – отговорих и го оставих да ме издърпа по гладките базалтови блокове, въпреки че и сама щях да се справя. Щом се покатерихме, той задържа ръката ми по-дълго от необходимото. Вгледахме се в реката. Във вечерния мрак откъм леда се дочуваха звуци, подобни на плющене на камшик. Бялото сякаш отдаваше светлината, която беше събирало през деня.
– Красиво е, а? – прошепна той.
– Прекрасно е – съгласих се. – Сигурно сме последните, които я виждат.
– Кое?
– Реката – такава мирна, вместо да тече.
От зърнестия сняг се надигаше мъгла; маслените лампи още светеха, приличаха на звезди по схлупен небосвод.
– Утре всичко ще запука и затрещи, а реката ще потегли отново.
– Но днес още е спокойна – допълни той. – И ние с нея.
– Може би заради това е толкова красива.
Той се усмихна.
Усмихнах се и аз.
Можете да поръчате книгата от сайта на издателството и в Ozone.bg.
