Грейс Кембъл и Сара Геринген, любимите инспекторки на Никола Бьогле, обединяват сили в поредната смразяваща кръвта история. „Архипелагът на забравените“ (изд. „Ентусиаст“, преводач: Иван Баталов) ще ви накара да се съмнявате във всичко.
Единствената следа води към изолирано имение, скрито в мъглите на Шотландия. Зад затворените капаци на мистериозната къща се крие млада вдовица, привидно съкрушена и потънала в скръб. Но дали наистина е тази, за която се представя? Реалността надхвърля и най-ужасяващите предположения на двете жени.
Разследването отвежда Грейс и Сара от езерото Лох Нес до суровите пейзажи на Норвегия. В бясна надпревара с времето и безброй врагове двете жени трябва да преодолеят границите на страха, за да стигнат до загадъчния Архипелаг на забравените – последната преграда, преди светът да бъде погълнат от хаоса. Защото събитията, които се разиграват там, може да принудят човечеството да направи най-трудния избор в историята си.
Прочетете откъс от трилъра при нас.
********
– Ако проектът се намира на тази флашка, задължително ще се появят скритите файлове, свързани с него – уточни Сара, докато набираше поредица от цифри.
– Първи етап: спад на интелектуалния капацитет на населението, за да може то да бъде контролирано – декламира Грейс на висок глас. – Втори етап: въздействие чрез страх, за да се превърнат хората в маниаци на тема безопасност… Какво по-лошо биха могли да измислят за финал?
Сара Геринген отговори, без да отлепи очи от екрана.
– Инспектор Кембъл, поне има нещо, което ни свързва: и двете искаме да разберем това.
Твърдият диск работеше на бързи обороти, а в същото време на екрана една синя лента за зареждане постепенно се пълнеше.
Опряла се с ръце на бюрото, Грейс не сваляше поглед от компютъра. Сърцето ѝ биеше все по-силно. Застанала до нея, Сара Геринген завря брадичка между стиснатите си юмруци.
В стаята не се чуваше нищо друго освен звуците от комисариата, които идваха отдалеч и се смесваха с металния шум от компютъра. Скалата на зареждане вече беше наполовина пълна, но нищо не се случваше. Вентилаторът на машината се задейства. Грейс усети, че дланите ѝ се потят, а колежката ѝ нервно изпука пръсти.
Изненадващо на екрана се изписа предупредително съобщение. Грейс си помисли, че са открили документа, но беше разочарована: програмата само съобщаваше, че е намерила сателитната снимка, която колегите ѝ в комисариата бяха вече засекли. И тъкмо да се обърне, изгубила надежда, инспектор Геринген вдигна ръка, като че ли настояваше тя да прояви малко търпение.
– Търсенето не е приключило – каза инспекторката тихо, без да трепне.
И наистина скалата на програмата продължаваше да се зарежда, независимо че оставаха само 2 % памет за анализ. Изневиделица се появи съобщение, че проверката е свършила, както и резултатът: „Два открити файла“.
– Да! – възкликна Грейс и плесна въодушевено по масата.
– За разлика от сателитната снимка, вторият файл е много малък – направи уговорка Сара Геринген. – Ако съдържа и един ред, това би било истинско чудо…
Норвежката инспекторка кликна върху иконата, след което се отвори прозорец и на екрана се изписа име.
– Розмари – прошепна Грейс.
– А тази поредица от цифри и букви отдолу са координати – допълни Сара, която вече вкарваше информацията във виртуалната карта на компютъра.
– Розмари… Това говори ли ви нещо? – попита я Грейс, докато програмата за локализация продължаваше издирването.
– Не…
Софтуерът изведнъж очерта картата на Европа и се насочи право към Великобритания и по-точно към югоизточната част на Шотландия.
– Шотландските граници… – прошепна Грейс. – Може ли да увеличим още малко?
Сара скролна с мишката обаче образът се размаза и вече не можеше да се различи нищо.
– Не може да бъде! – възкликна Грейс.
– Тази зона има статус на секретна – заключи Сара. – Най-вероятно по молба на „Олимп“.
– Не им се налага да молят никого за нищо. Те държат в ръцете си цялата технология за геолокализация. Могат да замъглят образа на каквото си поискат.
– Във всеки случай, според това, което видяхме, мястото изглежда диво и слабо населено.
– Сега е единайсет часът и петнайсет минути. Ако тръгнем веднага, в колко часа ще стигнем там? – попита Сара.
– Към един следобед – отговори Грейс.
Сара Геринген снима екрана на монитора, за да запамети географските координати, издърпа флашката си и скочи на крака.
– Без вашата помощ, никога нямаше да се добера до този файл, а ако не бях аз, вие нямаше да знаете, че той въобще съществува. Мисля, че е справедливо двете заедно да отидем на място.
– Сега?
– Да.
Грейс въобще не си представяше как ще поеме нов случай, преди да са изтекли дни, дори седмици. Тя не само се беше разминала на косъм със смъртта при личния си сблъсък с Пътника, но ѝ беше нужно време, за да преглътне жестоките разкрития, които беше направила: съучастието на майка ѝ при нейното отвличане и извращенията, които е трябвало да изтърпи, докато е била дете, както и отвратителната търговия с деца, продължила десетилетия. Беше също така объркана от своето отношение към Габриел – убиецът, опитал се да я ликвидира, но в крайна сметка спасил живота ѝ, след като ѝ бе помогнал да се вмъкне във влака на Пътника.
– Всичко това ми се струва малко прибързано – отбеляза тя лаконично.
Колежката ѝ от Норвегия, изглежда, не споделяше същото мнение.
– Пътника знае, че неговата флашка е у вас. Той определено ще реагира и ще унищожи всички физически доказателства, които може би още имаме шанс да намерим, ако отидем незабавно на място.
– Давам си сметка за този риск, но и добре съзнавам моите способности в момента. А освен това – нека бъдем честни – ние не се познаваме.
Сара Геринген не отмести погледа си от очите на шотландската инспекторка.
– Ако намеквате за моите непредвидими реакции, запомнете, че действам така, единствено когато защитавам собствения си живот или този на хората, за които съм отговорна. А точно такъв е случаят, когато работим в екип.
Грейс се почувства като състезател, пробягал маратон, който научава, че сега трябва да измине обратно цялото разстояние.
– Грейс – подхвана отново Сара. – Нека се възползваме от вложения от вас труд, който, предполагам, ви е причинил много рани, както физически, така и духовни… Но ето че благодарение на вас „Олимп“ вече губи сили. Нека се възползваме от тяхната обърканост, която няма да трае дълго.
Досадна или убедителна. Грейс се колебаеше кой от двата епитета повече подхождаше на тази жена. А тя стана още по-настоятелна:
– Тръгвам веднага. С вас или без вас, инспектор Кембъл.
– Сама няма нищо да постигнете… Ама вие… ама вие… наистина ме нервирате!
Грейс стисна пестници. Не понасяше да ѝ диктуват какво да прави. Макар всъщност да знаеше, че аргументите на Сара са основателни. От друга страна, се питаше дали не се сърди повече на себе си, отколкото на своята норвежка колежка. Не търсеше ли извинения, за да отложи един неизбежен край? Грейс трябваше да признае, че за първи път, откакто работи в полицията, изпитваше страх. Но не страха, който те разтърсва като токов удар, а онзи, който стопява самоувереността и ентусиазма. Този, който се проявява като тревогата на обречен човек. Изведнъж тя го осъзнава: „Олимп“ я беше травматизирал.
Докато я наблюдаваше, Сара Геринген, изглежда, си даваше сметка какво се случва в душата на Грейс.
– Като се знае какво сте постигнали – каза тя, – няма друг човек, на когото днес да мога да се доверя по този случай, освен на вас и само на вас, инспектор Кембъл. Именно защото вие най-добре знаете каква опасност представлява „Олимп“. Колкото до способността ми да ви пазя гърба, приемете принципното положение, че съм решена да ви защитавам точно толкова, колкото съм и… изнервяща. А вероятно и повече.
Грейс въздъхна дълбоко, прибра своята флашка, изгълта две обезболяващи хапчета със студения чай, който беше останал в чашата ѝ на бюрото. После се поизмъчи, докато обличаше якето си, притеснена от гипса и от болката в ребрата. Щеше да се откаже, но усети как някой деликатно намести дрехата на гърба ѝ. Тогава се обърна и видя Сара – вече отваряше вратата на кабинета. „Удивителна жена“, помисли си Грейс.
За един кратък момент младата жена се отпусна, но безпокойството ѝ бързо се върна. Докато прекосяваха коридорите под погледите на колегите ѝ, Грейс вече беше престанала да обръща внимание на случващото се около нея. В мозъка ѝ непрестанно се въртеше една-единствена дума, свързана със странно, потискащо чувство: Розмари.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
