Време за четене: 3 минути
„Земята на големите грешки“ от Катерина Василева (изд. „Жанет 45“) е от онези запомнящи се дебютни книги, които оставят следа в литературната ни памет. Поезията на Катерина Василева не прави компромиси нито с личната, нито с обществената съвест, гласът ѝ е отчетливо силен и безпокоен. Човекът в тези стихотворения приема участта да бъде „фуния за световната болка“ и помни, че децата, също като таралежите, се раждат без бодли. Въпреки това авторката търпеливо отглежда увереността, че семената на надеждата и обичта са засети в нас. И ще покълнат.
Предлагаме ви две от стихотворенията, включени в стихосбирката.
********
ПО-МАЛЪК СВЯТ Мечтаехме за по-малък свят като хралупа на семейство катерици. Свят, в който е събитие вятърът да пълни стомаха на изпраните чаршафи и всяко бистро да носи името „Звезден рай“. Нищо да не бъде по-голямо от крайшник хляб и от трапчинка на полуусмивка. Да се събира под гъбите след дъжда. Свят, в който се чудиш какво да обядваш и с какъв молив да оцветиш слънцето, като привилегията да си говорим за музика. Мечтаехме за свят с размера на светулка, в който се тревожим само от гръмотевиците, и в който пишем, без да сме поети, за нарове, смокини и кокичета. Мечтай си, каза ни светът. И се смали до цев на автомат. До зениците на разочарованите ни бащи, до гробовете на деца. Разбрахме, че са ни излъгали, че никога няма да видим война – че никога няма да водим война – и чудовища в гардероба. Недораслите ни тела се изхлузиха от хамаците на безгрижието и паднаха в кал и руини, пясъчни мостове, стени, между които стенем. Свихме се до ембриони в къртичи дупки. Очите ни почерняха. Любопитството написа епитафията си. Изчезнахме. Малки, малки, малки станаха човечетата в нас, които караха краката ни да тичат към катеричите хралупи. Гласовете ни угаснаха и не можахме да простим, че светулките се оказаха просто ракети в небе, в което не е останало никакво слънце за оцветяване. ******* СЛАДЪК, НЕЖЕН ХУЛИГАН Тази сутрин се събудих и телевизорът ми каза, че не съществувам: косата ми е в грешен цвят, обичам не когото трябва, а мислите ми са против закона. Огледах тялото си – там си беше. Като спасение заповтарях, че ме има. Обадих се на нашите, попитах ги: нали ме помните? Буквално онзи ден си идвах за Великден. Ехо? Кажете, че ме чувате, нали? Кажете, че ме има. Тишина. И в нея – смазващ звук за край на разговора. Обадих се на шепата приятели – и те с диагнозата „несъществуващи“. Планирахме да пием бира в парка, а се наложи да отидем на протест, повикахме пред парламента: съществувамеее. Но никой не ни чу. Прибрах се у дома, приготвих си невидима храна за моя – от днес, изглежда, мним стомах – и седнах да вечерям срещу рамките със снимки от морето, от Лапландия, от Манчестър и Габрово, но без следа от мен. На този фон вечерната емисия повръщаше подробни репортажи за вредните несъществуващи. На следващия ден дойдоха вкъщи – безликите мъже от телевизора – влязоха, без да почукат, имали разрешение за обиск. Доволно си записаха в бележниците, че наистина не съществувам. Изчаках да затворят зад себе си вратата и от дъното на гардероба се изсмях. *****
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
