С втория том от „Възкръснали друми“ (изд. „Лемур“) Добри Станчов ни превежда през един от най-бурните периоди от българското минало. Вълнуващият сюжет е подплатен със задълбочени проучвания, а текстът носи духа на времето с автентичния си език, така че да допадне на почитателите на „Белези от рая“, „Клето злато“ и историческите романи.
Следвайки последните думи на баща си, Горчо тръгва по друмите на своето минало. Разкъсван от желанието за мъст, родолюбивата мечта за свободна България и инстинкта да защити най-близките си, младият мъж среща немалко опасности. Никога обаче не губи надеждата, че истината и изцелението го очакват в края на пътя.
В същото време България най-сетне предвкусва своето освобождение. Огън бушува над Добруджа и един малък черноморски град се опитва да се защити от черкезките набези. Ще бъде ли достатъчно силен духът на каварненци и ще съумеят ли да опазят своето кътче райска земя? Какво още крие безбрежният морски хоризонт за Горчо, Яница и техните спътници?
Прочетете откъс от книгата при нас.
********
Цариградската конференция
Изпълнен с радости и мир, градецът се събуди в новата година с ленива прозявка – цял бял и огрян от кроткото зимно слънце. Наричан още Сурва, Сурваки и Васильовден, денят заблестя от отблясъците на веселите камбани, а двамата свещеници с гореща вяра отслужиха своите тържествени литургии. Сурвакарчетата, с нетърпеливи детски крачета, поеха от къща на къща – да сурвакат с дряновите си сурвачки хора, животни и хамбари. Една дузина юнаци влязоха и в гостоприемния двор на чорбаджѝ Йорда̀ки, та подкараха цялото му домочадие по ред на години и старшинство. Пожелаваха им дълъг живот, крепко здраве, плодородие и добра слука, а докле чорбаджията развързваше кесѝята, за да им даде по една хубава пара̀ , Ефросина, Аглая и Талия ги даряваха с кравайчета, сушени плодове, локум и орехи.
Честваха името си Васильовците и Василките, ала най-голямата дунанма̀ се вихреше на малкия мегдан в Ченгенѐ махлесѝ. Циганите празнуваха Банго Васил и цялата им сплотена общност бе наизлязла да се увеселява и поздравлява:
– Бахтало о Васили!1
– Бахтало Нево Бреш!2
Макар циганите да бяха приели исляма и да честваха празниците на мюсюлманската вяра, те не преставаха да почитат християнския светец свети Василий Велики. Легендата им разказваше, че когато народът им още бил в странство, дяволът разрушил моста, по който преминавали над една буйна река, и мнозина от тях цопнали във водата. Всички щели да се издавят в ледените ѝ води, ала куцият свети Васили им се притекъл на помощ и изпратил ято гъски, които им помогнали да доплуват до брега. Затова и в чест на покровителя си на този ден във всеки цигански дом варяха в казана патица или гъска, най-често дива, уловена от мургавите малчугани из заснежените полета, премръзнала и неспособна да литне.
По-младите целуваха ръка на по-старите и им искаха прошка, а децата, подобно на християнчетата, сурвакаха със засмени уста, думайки:
– Ка̀ко, бѝби, Ва̀си авѐла!3
– Нѐка те авѐл!4 – отвръщаха им.
На мегдана свирците им неуморно надуваха зурлите с такъв ищах, че устните им пламтяха от хвърчащите лиги. Даулите думкаха до пръсване, дайрета и чампа̀ри дрънчаха в такт, вдигайки джангър чак до самите небеса. Цигането Сали – голо, босо, ала душа на джумбу̀ша – подгласяше на маанетата и мяташе гюбѐци край знойните кючекѝни, чиито лъснали от пот кореми караха мъжете да сучат настръхнал мустак с мераклийска възхита, а от устите им да се ронят възгласи на сладост:
– Ма̀шалла! А̀ферим! А̀школсун!
Получил бойната си заръка от Горчо, Сали само дебнеше сгодна минута, та да хукне към къщата на Аглая и да ѝ предаде словото за сѐтнещата им среща. Далеч от веселбата Камбу̀рко седеше на крайчеца на дървения креват и плачеше над изпосталялото тяло на майка си Айше. Дъ̀дреше ѝ нещо на пелтечешкия си език и сочеше новите си обуща, които, лъснати до блясък, стояха до възглавницата на леглото му. Опитваше се недъгавото момче да я подхранва лъжичка по лъжичка, ала сухите устни на умирающата жена едвам помръдваха и кашата се стичаше по шията ѝ. Черната гостенка вече се бе промъкнала в дома им и влачеше подире си мириса на гнилота и разложение. Какво щеше да прави без майка си? Как щеше да оцелее в този варварски свят? Кой щеше да го крие под крилото си, когатозловещата сянка на Арап Адемотново надвиснеше над него?
– Мааамо… не… не ме оставяй с… с… сам… т… той… той пак ще дойде… –шепнеше Камбурко, свит до нея като пиленце под стряха.
Няколко дена по-късно Горчо и Аглая се срещнаха на обичайното място и докато си честитяха накуп всички празници, не можеха да се нарадват един на другиго. Наедрялата луна хвърляше своето озарение по безоблачното небе и преспите сняг наоколо отражяваха сребристите ѝ отблясъци. Залюляни в люлката на тихата копнежност, в очите на двамата влюбени сияеше вълшебна приказност, като да бяха те потопени в сън. Изпълнени с жар и страсти, разнежиха душите си и се осмелиха да надзърнат през открехнатата врата на своите блянове.
Богоявление и Ивановден неусетно отминаха с присъщата им религиозна тържественост и съпътстващите ги обичаи, обреди и отколешни церемониали. Сред многогласните тропа̀ри за Йордановден, поп Кольо Джуров отслужи и богоявленски водосвет, за да може цялото християнско войнство да черпи от Великата благодат – да освети душите и телата си. Времето позволи този голям Господски празник да бъде изпълнен до своя край, та отчето хвърли кръста в ледените води на морето. Скочиха тогава зад него дузина смелчаци, а най-бързият плувец го извади и размаха, та всяко вярващо око да го види. След това свещеникът, нарамил попските такъми, тръгна от къща на къща с менче светена вода и китка от чемшир и здравец, завързани с червен конец. Ръсеше миряните и домовете им за здраве и берекет, а те му пущаха по някоя пара̀ и се кръстеха с дълбока набожност.
Чау̀ш Али и заптиѐтата му негодуваха, че мюдю̀ринът беше съвсем отпуснал юздите на раята, ала не смееха открито да се противопоставят на волята му. За една такава дреболия като нищо можеха да бъдат натирени да дослужват някъде из чукарите на Анадола. Ден и нощ бродеха из сока̀ците, за да надзирават реда, и срещнеха ли някой бей или по-първи човек от турската махала, се запираха да си изпеят болката.
– Дано, викам, да се стопли по-скоро – начеваше отдалек чау̀шът, – и гяурите да се връщат по къра, където им е мястото. Тия неверни ръце само мотика трябва да държат, че… видиш ли, днес кръст хванали, утре пушка.
– Мене да питаш – продължаваше заптиѐто Метѝн Коркма̀з, – всяка ръка, барнала кръста, трябва да се отреже. Всеки език, който петни името на Аллаха – да се изтръгне. И всички комѝти – там на губѝлището! Да се люшкат по бесилниците!
Клатеха глави в съгласие някои от турците, ала намираха се и бейове, които искаха да си гледат рахата, затуй и сдържаха езика си.
– На къра! – кажеха те.
– Стопи ли се снега… На къра!
Следвайки своя път, слънцето закрепваше с всеки изминал ден; катереше се все по-високо и земята пиеше до насита от лечебна му сила, та да се събуди за нов живот. На Атанасовден сарайската улица се изпълни с хора – да се окъпят на слънчевата баня, да разнесат клюките и както всяка година по това време, да си кажат:
– Танас гелдѝ, яз гелдѝ!5
Влюбените младежи се възползваха от отворилото се прекрасно време и тръгнаха да търсят първите кокичета, подали белите си коронки над рехавите преспи. Горчо също обиколи задния двор и отскубна три броя, за да ги дари вечерта на Аглая и с този жест да ѝ изкаже колко много я обича.
Седмица по-късно в градеца се прибра Амира̀та, макар отнапред да се бе счуло, че бил заминал нейде по работа из чуждѝна и щял да се върне чак по Велики пости. Всички се чудеха по каква причина и къде се дяваше чорбаджията баш по върлата зима. Затова и го следяха с любопитни очи, барем научат нещо повече за странството му – от облеклото му ли било, или от армаганите, които носеше със себе си.
Успял бе джира̀хът да стъпи на родна земя още преди Сирни заговезни – времето, когато щеше да поиска прошка от по-възрастните, да даде прошка на по-младите и да се нагости със семейството си преди говеенето, с блажа храна и свята дума. Благоверен и праведен, всички християни в Каварна вярваха, че помазан бе той от Светия Дух и отредена му бе орис на водач, роден за велики дела. И турци, и българи, и гагаузи неведнъж го бяха чували със страхопочитание да казва:
– Само от Бога се боя аз! Само от Бога!
Още на втория ден след прибирането си Амира̀та побърза да насрочи среща на гръцката община, представля̀юща и гръцкото училищно настоятелство в Каварна, на което бе издигнат за председател. В установеното време към училището един подир един запристигаха наличните ѝ в градеца членове – Гьо̀ргиш чорбаджѝ, кир Вангѐлис, Юрдан Куюмджѝев, Га̀биш чорбаджѝ, братята Антон и Димитраки Трану̀лис, Георги Чапкънов, Андон Диамандиев и Костадин Папазов. Влязваха в отоплената от даскал Лазар стая, сваляха тежките си сюрту̀ци и малко намусени от късния час, мълчешката се настаняваха по столовете откъм прозорците.
Нагласен с моравия сърмен кафта̀н на баща си Васил и с нов гръцки фес на главата, закупен чак от далечна Смирна, Амира̀та излъчваше величие и вродено благородство. Крачеше замислен пред смълчаните погледи на присъстващите и ту се поспираше, като да се ослуша за някой окъснял член, ту пък забързваше крачка към газената лампа. Сегиз-тогиз вадеше от малкото джобче на елека си своя часовник капаклѝя и погледваше докъде се бяха догонили стрелките му.
– Речи сега, Амира̀ чорбаджѝ – подзе Андон Диамандиев като най-възрастен сред членовете. – Кое е туй нещо, дето не можа да почака до заранта, та ни докара тука по мръкнало?
– Не знам аз за какво сме се сбрали – обади се кир Вангѐлис, – ама слушахте ли вий, че българите ще разпространяват лотарията си от касаба̀ на касаба̀? Ешѐците му недни! Още малко и в Авропата ще ходят да просят пари.
Георги Чапкънов избъбра нещо под мустак и като залюля пълната си с негодувание глава, понечи гласно да се вреди в разговора:
– Не е само туй то. Видяхте ли що стана на Богоявление? Как онуй тревненско келемѐ поп Кольо Джуров прева̀ри нашия по хитрост и заметна кръста в морето, а мюдю̀ринът се направи на кьорав кон. Пък наш поп Георги Караманлѝя где? В рекичката до порушения хама̀м ще го хвърля. Да сме видели, вика, дали кръстът щял да се смръзне. Ами че то на рекичката единствено пичлеметата си играят бе, ала̀нкоолу. Корабчета да пускат и да пѝкат в нея, а ний… кръста Божий ще топим във водите ѝ.
– Догодина и ний на морето – плесна се по коляното Га̀биш чорбаджѝ. – Първи! Преди онез гелмѐта, че… Кой запушва устата на Хюсню̀ бей? Кой му плаща, та да ни остави да си извършваме тайните черковни свещенодействия? Ний или българите, дето къ̀рпелите по потурите им немой прочете чиляк.
Засумтяха гагаузките чорбаджии и дорде предъвкваха валчестите думи в устите си, попържвайки полугласно българите, откъм входника долетя тропотене. Спогледаха се един друг и понеже никого вече не чакаха, мигом хвърлиха опулените си очи към Амира̀та. Секунда по-късно вратата изскърца и в сумрака под рамката ѝ се очертаха лицата на неколцина мъже.
Амира̀та клюмна почитателно към първия от тях, хаджи Иван Райков, сочейки му с ръка празните столове в отдалечения край на стаята. Подир богатия котленец, пред недоумяващите взорове на гагаузите, преминаха даскал Величко Попчев, поп Кольо Джуров, Абаджи Петър, Жечо Крачита̀ла и хаджи Панайот – всички членове и на българското черковно-училищно настоятелство, и на българската община.
Настаниха се гостите по отредените им места, а даскал Лазар окачи на стената газена лампа, та светлината да огрява лицата им. Смръщени бяха и гагаузи, и българи – не само защото си изпомокриха краката в кишата, ами и заради самата им близост едни до други. Чудеха се на неблагоразумието на Амира̀та – да ги сбере на място колкото носна кърпа, а с това да насади още по-голяма нетърпимост помежду двата миллѐта.
Единствен хаджи Иван Райков можеше да тегли кесѝята си с гагаузките първенци и като не цепеше басма никому, пръв взе думата.
– Ето, Амира̀ чорбаджѝ – подзе той по български и погледна към своите хора. – Замоли ни да наминем към гръчкото училище и ний, щем, не щем, дойдохме да видим поради каква причина ни привикваш, ала… не знаем ний гръчки. То не че освен тебе и кир Вангѐлис някой друг от вашите умее да го хортува, ама български чувам поназнайват. Затуй по нашенски да си кажем приказката!
Язвителният сарказъм на устатия хаджия прониза гагаузите право в сърцето, а Га̀биш чорбаджѝ, като не издържа на срама, рипна от стола и цял потреперващ от гняв, размаха разпален език:
– Че сме гърци, гърци сме – забоботи по турски той. – Ала майчиният ни език е гагаушкият. Че сте гелмѐта, гелмѐта сте, затуй по нашенски му ще хортуваме! А ма ха! Ще ни заповядва той на нас как да говорим!
Задово̀лен от постигнатата цел, хаджи Иван Райков се подсмя под мустак, поглади поруменелите си от студа бузи и се обърна отново към Амира̀та.
– Речи сега, чо̀рбаджи, що има – закима той и додаде: – Че да не си ду̀шим пръднята напусто.
Застана Амира̀та между двете недолюбващи се групи, свали феса си, огледа лицата на присъстващите и се прокашля, за да подготви гърлото си.
– Ще говоря по български – начена речта си той, – поради причина че някои от членовете на българската община не разбират гагаушки тъй-изтънко, та да не им убегне смисълът на думите ми. Знаете, че аз съм наполовина българин, наполовина гагаузин, но сега заставам пред вас като християнин и жител на Каварна.
– Майката е значуща – обади се Га̀биш чорбаджѝ. – Гагаузката – гагаузчета ражда!
– Затуй ли взема името на баща си? – контрира го Жечо Крачита̀ла.
– Шъът! – размаха ръка хаджи Иван Райков.
– Не съм ви аз сбрал, за да си мерим акълите, нито пък да изпадаме в дребнотѐмия – продължи със същия равен и овладян тон Амирáта. – А за да ви съобщя една особено значима вест. И не ме питайте откъде и как съм я научил, а добре чуйте какво ще ви река.
Замлъкна за момент, сякаш да прегледа мислите си, и като закрачи в междата, разделяща двете общини, подхвана по същество:
– Съвсем наскоро в Цариграда е била свикана посланическа конференция от великите сили – Инглитѐра, Франкия, Русия, Австро-Венгрия, Алемания и Италия. От едната страна на масата седнала Турската царщина, а от другата – лорд Солсбъри, граф Лодовико Корти, барон Карл фон Вертер, граф Николай Игнатиев, тако̀жде6 и други политически особи.
Всички сте слушали за варваризма, диващината и нечовешките жестокости на Високата порта при потушаването на въстанието – първо в Херцеговина преди две лета, сетне през априля прежната година в Тракия. А последно и през юния във войната на османеца със Сърбия и Черна гора. Е, целта на срещата била да се направи едно историческо обозрѐние и да изнамери мирно някакво разрешение на… източната криза, като централно място заемал и… Българският въпрос.
Когато чуха „български“, столовете на гагаузите заскърцаха под недоволните им задници, но никой не смя да прекъсне словото на Амира̀та.
– Още на предварителните заседания предложено било от посланиците българските земи да бъдат разделени на две автономни области – източен вилаѐт с център Търново и западен с център София. Ала Султан Абдул Хамид II извършил много хитра политическа маневра. Назначил Мидха̀т паша за велик везир, смятам, добре го помните като валѝя на Русчук. Та на официалното откриване на конференцията не се явил нито султанът, нито везирът. Пратили Савфѐт Мехмед паша, дето като председателствуващ заседанието отхвърлил основанията за свикването на конференцията и прогласил пред посланиците „великия акт на промяната“. Заявил, че султанът бил реформирал шестстотингодишната държавна управност и по такъв начин бил ощастливил империята със справедлива конституция. Сетне великият везир Мидха̀т паша най-официално обявил окончателния отказ на Турция да приеме каквито и да било искания на великите сили. И както сигурно вече се догаждате, още следващите дни държавите участници в конференцията отзовали своите представители.
Отведнъж настана призрачно безмълвие и само печката, пълна с нажежени до червено кюнци, бумтеше с грохотен тътнеж. Забравили за дрязгите помежду си, всички гледаха многозначително към Амира̀та и не смееха да помръднат устни. Щом заговореше за сериозни дела, словото му се раждаше мъдро – тежко и отмерено – и хората му имаха вяра. У себе си носеше не глашатайската напевност на оратор от площаден тип, а харизмата на водач, който може да поведе хората след себе си. Роден бе или за дипломат, или за адвокат, ала и ролята на първенец в градец като Каварна му прилягаше отлично. И макар да се задушаваше от тесногръдието на еснафската провинция, той поемаше теглото на своята орис, без да се прекланя пред бездуховността на времето.
– Ето това исках да ви река – добави Амира̀та и тежко въздъхна. – По всичко личи, че няма да се размине без мурабѐ между московеца и османеца. А чували сме всички от бащи и дядовци що е туй за Добруджа – пустош, разорение и глад. С една реч – смърт. И уж сме на края на света, а баш на ачѝка се падаме при всяка война. И този път няма да е по-друго. И този път ще е…
– Не стига безобразията на подивелия башѝбозук и черкезите – надигна яден глас Костадин Папазов, – не стига, че копелдашите на Арап Адем и Кара Мустафа вилнеят из мера̀та, ами и пак мурабѐ. Бог да ни пази! Бог да ни е на помощ!
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
1 Честит Васильовден! (циг.). Б.а.
2 Честита Нова година! (циг.). Б.а.
3 Чичо, лельо, Васильовден дойде! (циг.). Б.а.
4 Нека да дойде! (циг.). Б.а.
5 Танас дойде, пролетта дойде! (тур.). Б.а.
6 Също така, както и. Б.а.
