„Да спасиш облаците“ от Нина Александрова (изд. „Лемур“) разказва една история за траекториите на човешкото сърце, където обичта и вярата са в непрестанна надпревара с действителността навън и с времето вътре, а науката е единственото сигурно убежище в свят, изпълнен с променливи.
Хомс, Западна Сирия – домът, който Амир познава и обича, никога повече няма да бъде същият. Нахлула с разрушителна сила, войната изтръгва семейството му от корен и родина, запращайки го на чужда земя, под чуждо небе, с отчаяната надежда да се събере отново.
София, България – животът, който Ана гради методично и отдадено, се превръща в уравнение с неизвестни величини. Семейната единица, сбор от обещания и мечти, започва стремително деление без яснота за крайния резултат.
„Да спасиш облаците“ е вълнуващо напомняне за силата на любовта, семейството и вярата в мечтите, които са способни да озарят и най-непрогледния мрак.
Прочетете откъс от романа при нас.
******
На студентската скамейка, с овладяването на нови територии на познанието, перспективата на Ана към математиката се промени. Преподавателите не само разбираха науката, бяха способни да я обясняват и вярваха, че тя е органична част от човешкото знание, дълбоко вкоренена в ДНК-то ни. Университетът сбъдна всичко мечтано. Ана навакса пропуските в обучението си, докосна се до част от разкритията за онова, което движи вселената – безкрайността съществува чрез четни и нечетни числа.
– Искам да купя пет тефтера и три графитни молива! – първото място, където отиде след като си взе студентската книжка, беше книжарница, а онова, което купи, трябваше да я придържа към родословното дърво на любопитството. Точно като в детската градина, когато изписваше цели листове с цифри, правеше хартиени самолети и дни наред шареше с изтриваем маркер белите стени у дома с уравнения в редици и колони.
Амбициите я държаха изправена като статуетка върху непрестанно накланящата се ту наляво, ту надясно плоскост на академичното знание. Преследваше научни степени, търсеше пропуски в дисертациите си, за да избегне капаните на колеги и професори, участваше в редица научни срещи и разгорещени интелектуални дискусии, не пропускаше колоквиуми, подготвяше текстове за различни списания. С колкото повече настървение го правеше, толкова по-ясно науката ѝ отговаряше на въпросите, които постоянно си задаваше: коя е, къде отива, какво прави и защо. Единствено науката успяваше истински да я овласти и да ѝ помогне да се чувства като автентично човешко същество.
Когато знанието я обсеби, Ана все по-често си повтаряше, че някъде трябва да има подобие на планетата ни – вероятно много далечен, но сходен на нашия свят, с климатични условия, светлина и форми на живот. И докато търсеше сред необятните научни и информационни източници, смело и уверено забила нос в тила на успешните си години, в един зимен понеделник срещна Камен. Скоро след това, организирано и планувано, в аритметична прогресия, роди дете, после още едно. Вярваше на съпруга си, вярваше и в математиката – винаги удивително ефективна, отразяваща света като огледало, независимо от някои нейни парадокси.
Беше ѝ лесно да се примири – като човек на средна възраст, прогнозата за времето я правеше неспокойна, и дори без вероятност за дъжд, често дочуваше гръмотевици и оглеждаше небето за облаци. През почивните дни се загубваше в шумовете на жужащите посестрими, които ѝ помагаха в домакинството – пералня, прахосмукачка, печка, машина за хляб. И докато се чудеше дали математиката е измислена от хората, или открита от тях заради съществуването ѝ извън човешките умове, годините неусетно притъпиха навика ѝ да гледа в небето, което доскоро населяваше с математически драскулки и малки птици учени.
○○○
Баща му се страхуваше университетът да не го отклони от правия път и реши да го задоми. Както традицията повеляваше, Амир се запозна с Ширин няколко месеца преди сватбата. После дните му се сляха, заприличаха на безкрайност. Започна да сънува кошмари и се будеше нощем изпотен.
След сватбата младоженците заминаха на екскурзия в Дамаск. Амир дълго наблюдава Ширин – как се качва в автобуса, вдига почти незабележимо горната си дълга дреха, за да не я застъпи, свежда глава, когато се разминава с други мъже. Веднага щом намери две празни седалки, му кимна да я последва.
Той стоеше прав отвън, местеше тежестта си от единия върху другия крак, потънал в мисли. В онзи миг можеше да промени всичко – да поеме въздух, да се завърти и да тръгне наобратно, десният крак да последва левия. Знаеше, че при Доплеровия ефект честотата и дължината на вълната се променят при движението на източника и наблюдателя спрямо един от друг. Можеше да тръгне наобратно. Вместо това направи стъпка напред и се качи в автобуса.
След края на първата година Башар прекъсна следването. Родителите му загинаха в трудова злополука, държавата така и не отпусна обезщетение, наложи се да работи на две места, за да може да издържа по-малките си братя и сестри. Не след дълго се ожени, за шест години му се родиха три деца.
○○○
Ежедневието на Ана, подобно на науката – имаше йерархична структура. Макар че светът ѝ, все още по математически функционален, вече не представляваше редица от възможни алтернативи, един предесенен петък, когато най-неочаквано се замисли за диференциалите, показващи как нещо се променя, срещна Амир.
Той се доверяваше на убежденията на някои учени, че безкрайността не съществува, че числата имат край.
Вътрешната ѝ скорост рязко се промени, а знанието, че динамиката изучава причините за възникване на движението на материалните тела в зависимост от приложените върху тях сили с нищо не ѝ помогна.
– Ако 2 плюс 2 прави 4, то това е опитът на математиката да достигне безкрайността и да я овладее. И като всяка наука да стане вездесъща – реши компромисно Ана.
Някъде по това време се научи да прави съвършеното шоколадово суфле. Колкото и точно да спазваше пропорциите, защото като математик си даваше сметка как биха се отразили на десерта една лъжица повече брашно в тестото, неподходящата температура на шоколада или препичането, не успяваше да го постигне. Готвеше редовно, откакто децата се родиха, но все нещо куцаше в приготвянето. Каквото не знаеше, търсеше в готварските книги, стараеше се много и не спираше да опитва.
Мислеше за Закона за големите числа и връзката му с нейния кулинарен небосклон. 10 голямо ли е? Ако го сравним със 100 – не, но ако го сложим до 1 – да. Всичко зависи от ситуацията, истината е условна. Ръцете ѝ, пигментирани от котлона и фурната в безкрайните опити, знаеха най-добре, че са нужни напътствия, но беше достатъчно упорита, за да се блъска дълго и слепешком в незнанието си, докато намери правилна посока. Доста по-късно, когато опозна Амир, разбра, че всички продукти при готвенето са важни, че са свързани, както умът и сърцето, че краката и ръцете се местят координирано с торса и главата, че тялото се задвижва от всичко – кости, мускули, нервна система.
○○○
За Амир няма друг град като Хомс. Израснал е тук, тръгвал си е, връщал се е. Хомс е населен със спомени. Дал му е много, отнемал му е. Колкото и пъти да е опитвал да го напусне през годините, градът винаги е успявал да го задържи.
Какъв е Хомс сега? Тялото му знае отговорите. Подава сигнали на мозъка. Има нужда от елементарни команди: Завий надясно, приклекни, отмести се вляво, не отлепвай крака, дръж ръце ниско долу, не извръщай глава. Изкопай дупка! Скачай – под ноктите му има пръст. – Ще успееш да се скриеш. Дишай! Не отваряй очи!
Отваря ги. Улицата е дълга, тъне в разруха. Чува се трясък, Амир спира, започва да брои. Когато го е страх, всеки път прави така. Първата екзекуция става за повече от минута. Стои скрит в изкопа, който е изровил набързо в стара сграда, избутан от тълпата в опит да се спаси. За по-малко от седем минути стават десет екзекуции. Водят жертвите със завързани ръце и очи, застрелват ги във въздуха, бутат ги в огромен изкоп.
Извън онова, което се случва, е април. Когато няма дим, като сега, небето е променливо. Облаците през април са тежки, пълни са с дъждове. Амир бяга, не иска да бъде затрупан под развалините. Хомс тежи тонове, като облак през април.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
