Във втория том на „Дъблин“ (изд. „Еднорог“, преводач: Майре Буюклиева) Едуард Ръдърфърд ни отвежда още по-дълбоко в сърцето на Ирландия – земя, разкъсвана между традиции и завоевания, между вяра и амбиция, между минало и бъдеще.
Малкото селище край Дъблинския залив вече е оживен град – но зад неговото израстване се крият напрежение и неизбежни сблъсъци. Потомците на древните келтски родове усещат как светът около тях се променя, а английската корона все по-силно налага властта си над острова.
Историята кипи от политически, религиозни и лични конфликти. На трона се издига Хенри VIII – владетел, готов да прекрои не само държавата, но и самата вяра. А Ирландия е принудена да избира: да се подчини или да се съпротивлява.
На този бурен фон се преплитат съдбите на няколко семейства. Любов, предателства съперничество и надежди изпълват живота на няколко поколения и те ще продължат да устояват себе си, докато светът около тях безмилостно се променя.
„Дъблин: Основаване. Том 2“ е повече от исторически роман – това е жива, дишаща сага за поколения хора, които отказват да бъдат пречупени. Ръдърфърд създава мащабен и завладяващ свят, в който всяка страница носи пулса на историята.
Прочетете откъс от книгата при нас.
**********
СТРОНГБОУ
1167 г.
I
Инвазията, която щеше да донесе осем века страдания на Ирландия, започна в един слънчев есенен ден през лето Господне хиляда сто шейсет и седмо. Началото бе поставено с три кораба, пристигнали на малкото южно пристанище Уексфорд.
Ако обаче някой беше казал на двамата младежи, които с нетърпение слязоха заедно на сушата, че участват в завладяването на Ирландия от Англия, те щяха да останат крайно изненадани. Защото единият беше ирландски свещеник, прибрал се в родината си, а приятелят му, макар и заклел се във вярност на английския крал, никога през живота си не се беше наричал англичанин. Колкото до целта на мисията, войниците по корабите бяха дошли по покана и бяха водени от ирландски крал.
И наистина, много от сведенията в разказите за тези събития са подвеждащи. Ирландските хронисти от периода наричат инвазията „идването на саксонците“ – под което наименование имат предвид англичаните – независимо от факта, че в продължение на три века голяма част от северна Англия била заселена от датските викинги. Съвременните историци я наричат „идването на норманите“. Това обаче също е неточно. Защото макар Уилям от Нормандия да бе превзел английското кралство през 1066 г., оттогава то бе преминало през ръцете на внучката му към крал Хенри II – наследник на династията на Плантагенетите от Анжу във Франция.
Кои тогава бяха хората – като изключим ирландския свещеник – пристигнали с три кораба в Уексфорд през този слънчев есенен ден? Дали бяха саксонци, викинги, нормани, французи? Всъщност бяха основно фламандци и бяха дошли от родните си места в южен Уелс.
v
Младият свещеник бе въодушевен.
– Веднага щом всичко това приключи, Питър, се надявам да обещаеш, че ще гостуваш на семейството ми. Сигурен съм, че ще те посрещнат с радост – каза красивият млад свещенослужител.
– Очаквам го с нетърпение.
– Сестра ми трябва да е вече на дванайсет. Беше красиво и жизнено дете, когато заминах.
Питър Фицдейвид се усмихна на себе си. Не за първи път ирландският му приятел споменаваше чара на сестра си и факта, че тя щяла да получи хубава зестра.
Питър Фицдейвид беше младеж с приятна външност. Светлокестенявата му коса беше късо подстригана, а малката му брада беше спретнато подрязана. Имаше сини, широко разположени очи. Брадичката му бе квадратна и волева. Приятно лице, но войнишко.
Войниците трябваше да са смели, ала докато се подготвяше да слезе на брега, Питър неволно изпита лека тревожност. Не се страхуваше, че ще го убият или осакатят, а че можеше по някакъв начин да се посрами. Някъде в дълбините на съзнанието му се спотайваше друг, още по-силен страх, и тъкмо той щеше да го води през следващите дни. Именно заради него трябваше да постигне успех, да привлече вниманието на командира си и да си спечели слава. Колкото повече приближаваше брега, толкова по-силно отекваха в съзнанието му думите на майка му. Беше я разбрал много добре. И последното пени, което можеше да отдели, беше похарчено за коня и снаряжението му. Не беше останало нищо повече. Тя го обичаше от цялото си сърце, но нямаше какво повече да му даде.
– Бог да е с теб, сине – беше му казала на прощаване. – Но не се връщай с празни ръце.
Той си мислеше, че смъртта щеше да е по-желана от това. Беше на двайсет.
Не би било съвсем правилно да се каже, че Питър Фицдейвид беше рицар в лъскава броня. По ризницата, останала от баща му и преправена така, че да му бъде по мярка, нямаше ръжда и дори да не блестеше ярко, тя поне грееше с меко сияние. Накратко, като повечето млади хора от тази епоха, разполагащи с кон и оръжие, Питър Фицдейвид, притежател на съвсем малко повече от онова, което носеше със себе си, беше тръгнал да търси сполука.
Освен това беше фламандец. Дядо му Хенри беше пристигнал от Фландрия, онази земя на занаятчии, търговци и авантюристи, разляла се по богатите равнини между Франция и Германия. Един от потока фламандци, прекосили морето до Британия след норманското нашествие и установили се не само в Англия, но и в Шотландия и Уелс. Хенри беше от мнозината фламандски преселници, получили земя на югозападния полуостров Уелс, чиито богати мини и каменни кариери изкушаваха новите нормански крале. Само че заселването в Уелс не се беше развило добре. Гордите келтски принцове от тази земя не се предаваха лесно и сега норманската фламандска колония беше застрашена. Няколко замъка бяха превзети, а земите им бяха под заплаха.
Семейството на Питър беше особено засегнато. Не бяха видни, преки васали на самия крал с множество земи из обширните владения на Плантагенетите. Бяха васали на неговите васали. Скромните им имоти в Уелс бяха всичко, с което разполагаха. А когато бащата на Питър, Дейвид, почина, вече бяха изгубили две трети от тях. Останалото едва стигаше за издръжката на майка му и двете му сестри.
– Няма да има кой да те поддържа, бедното ми момче – беше му казал Дейвид, – освен любовта на семейството ти, меча ти и доброто име, което ти оставям.
Още преди да навърши петнайсет, баща му го беше изучил на всичко, което сам знаеше за изкуството на войната, а Питър беше завършен майстор на меча. В любовта на семейството му нямаше никакво съмнение. Колкото до името, Питър беше обичал баща си, а заедно с него и името му. Защото точно както в келтска Ирландия думата „мак“ означаваше „син на“, в норманска Англия френската представка „фиц“ притежаваше подобно значение. Баща му беше известен под името Дейвид Фицхенри, а той с гордост носеше своето – Питър Фицдейвид. Сега беше време да потърси късмета си като наемен воин.
Военното дело открай време бе скъпо и специализирано занимание, което се провеждаше на периоди, поради което инструментите на войната винаги бяха наемни. Оръжията и снаряжението се продаваха. Конкретните превози се наемаха за конкретни случаи. Едва две години по-рано жителите на Дъблин – както дифлинските търговци вече наричаха голямото пристанище – бяха предложили голямата си флотилия на крал Хенри от Англия за похода му срещу келтските принцове на Уелс, сделка, която се провали едва когато Хенри размисли.
Преди всичко обаче, из огромната смесица от племенни земи и династични владения, каквато представляваше по-голямата част от християнския свят след падането на подредената Римска империя, наемници бяха именно разполагащите с въоръжение мъже. Когато Уилям Завоевателя стъпи в Англия, той не водеше само норманските си васали, а цяло сборище от въоръжени търсачи на приключения от Бретан, Фландрия и други места, които получиха имоти в завладяната страна. След поражението им голям контингент английски воини прекоси Европа и формира така наречения „саксонски полк“ в служба на византийския император. Авантюристи от Англия, Франция и Германия вече бяха потеглили на кръстоносен поход, за да получат владения в Йерусалим и други колонии на кръстоносците в Светите земи. Келтските крале в Ирландия от поколения наемаха викинги, които да воюват вместо тях. Затова и не беше странно, че един младеж от Уелс, търсещ добра сполука, отиваше при английския крал от династията на Плантагенетите, за да разбере дали могъщият монарх не се нуждаеше от наета сила.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
