„Граница“ от Капка Касабова (изд. „ICU“, преводачи: Невена Дишлиева-Кръстева и Капка Касабова) разказва човешката история на последната граница на Европа: там, където България, Гърция и Турция се приближават и раздалечават, защото това правят границите – приближават се и се раздалечават.
„Този пътепис нито потвърждава, нито изобличава стереотипите за Балканите. Камо ли да създава нови стереотипи. Нещо повече, Капка Касабова екзотизира за западния читател невралгичната точка, в която се събират българската, гръцката и турската граница. Авторката работи на място по своята книга – тя не ползва, както мнозина писатели с български произход, вестникарски изрезки и фанатизирани информатори. Няма и евтин антикомунизъм. Няма я романтичната митологизация на природни красоти… Езикът е великолепен. И още. Капка Касабова не гледа надменно персонажите си, дори напротив, тя не се превръща във фокус на собствената си книга – и говори за себе си, само за да отбележи своите собствени противоречия. А това е болезнен пътепис, защото Касабова е слушала внимателно историите на българи, турци и гърци от трите страни на границата – граница, която ту се втвърдява, ту омеква, но винаги е подвластна на капризите на центъра. Както тя, така и хората, които живеят по нея – те винаги са бежанци отвъд междата. Тук, в периферията, няма идеология, а насила смирен и обикновен живот.“ (Марин Бодаков)
Прочетете откъс от книгата при нас.
*********
Не бях виждала никога поп да танцува. Християнските свещеници не се славят с особена веселост, особено източноправославните. Сватбените речи бяха приключили и отец Александър танцуваше, макар и сдържано, анадолски кючек, чиито ритмични думкания предизвикват вибрации в долните чакри и те подтикват да скочиш на дансинга. Ние това и правехме – няколко от гостите, аз и той. Танцувахме кой както си знае сред облак от одеколон с аромат на смокини. Бялата якичка на черната му риза проблясваше като усмивка. Той беше единственото духовно лице на сватбата.
Жена му седеше на една от сватбарските маси заедно с други жени – всички с изключение на нея забрадени с шарени селски забрадки – и макар лицето ѝ да беше строго издялано, като на кариатида в тракийска гробница, му пращаше ослепителни усмивки от масата.
Бяха ме завели на сватбата на тяхно съседско момче. На тържеството, както на всички обществени събития в Турция, алкохол не се пиеше – с изключение на голяма чаша ракия, специална почерпка за отец Александър от бащата на младоженеца, дребен, елегантно костюмиран бакалин с изненадващо лице на филмова звезда. И на мен ми предложи ракия, като специална гостенка от чужбина, но реших, че е по-учтиво да откажа. Бях настанена (пак от извънредно гостоприемство, още повече че домакините за първи път ме виждаха) на масата до майка му – старица с хлътнало от беззъбие лице и нашарени с къна ръце, с които нежно докосна лицето и косата ми. Жестът ѝ ме свари неподготвена, особено при последвалия въпрос: Как си, пиле? Убаво ли си?
Старицата бе дете на изселници от Македония, заселили се по тези земи преди сто години – също както и една мълчалива, дребна възрастна двойка на нашата маса, дошли на венчавката с високия си като камбанария син и съпругата му рускиня. Семейството беше пристигнало чак от далечния Люлебургас. Да, убаво съм, отвърнах на старицата и тя кимна с тайнствена усмивка и ме потупа по ръката, все едно с тези простички думи заедно прекосихме бездната на сто балкански години.
Булката и младоженецът, накичени с банкноти, танцуваха бавен танц. И двамата работеха на летището, бяха завършили университет и се женеха почти на по трийсет – радикална разлика спрямо техните неуки, рано омъжени родители. Личеше си, че са гордостта на семплите роднини от село – жениците със забрадки, хлапетата, радващи се на всеобщо внимание, мъжете с груби ръце и тъмни дрехи, събрани на групички и пушещи край входа, където една шаферка посрещаше гостите с шоколадови бонбони на поднос и шишенце одеколон с пулверизатор, с което напръскваше всеки – може би за малко лукс или пък срещу нежелани селски миризми. След тържеството отец Александър подкара колата по забележително – предвид голямата чаша ракия – права линия, като пригласяше звучно на фолк ритмите по радиото.
Отец Александър и Мария Чакарък живееха в приветлива къща с розова градина, пълна с гукащи гълъби, точно до църквата Свети Георги. Тихото одринско кварталче някога е било християнска махала в град, приютявал с векове гърци, българи, арменци, евреи, турци. Мария беше от Пловдив, а Александър – оттук. Говореше трогателен старомоден български с лек турски акцент, а жена му – турски с български акцент. Малкият им син беше двуезичен и превключваше между езици, среди и религии, сякаш Одрин продължаваше да е пъстро космополитно градче, а не наскоро демилитаризирана гранична зона.
– Тракия без граници, това сме ние. Както би трябвало да бъде – каза отец Александър, когато им се изтърсих на гости без предупреждение. Надявах се да нямат против.
– Да имаме против ли? – възкликна и отхапа от парче топла баница. – Че тук само така се ходи на гости, без предупреждение. Нали сме комшулук.
Мария поднесе ароматно турско кафе и миниатюрната чашка се изгуби в дланите на другия случайно наминал гост – синеок мъжага по чорапи. Сега работеше като механик, но през лятото на 1989 година бил едно от многото деца сред онази безкрайна гранична върволица от коли, каруци, камиони.
– Питаш какво сме тука – изведнъж каза отец Александър. – Не сме Европа, не сме и Азия. Тракия сме. Забележи: тези, дето живеят в европейската част на Турция, не ги влече да пресичат Босфора. Предпочитат да си стоят на Балканския полуостров, близо до Европа. Ето това е Тракия.
– Ами вие – попитах го, – какъв сте?
– Защо ме питаш какво съм? – махна театрално отец Александър и парченца кора от баница се посипаха по дивана. – Аз съм човек като всички останали. Нима това не е достатъчно?
Той така говореше – нима. Великанът кимна над чашката си. Неговият български беше почти непокътнат. В бързината на изселването през 1989 година си оставил кученцето, а когато се върнал в България десет години по-късно, видял, че съседите му са осиновили палето. Кучето хукнало подир колата му на тръгване, та той за втори път си тръгнал от родната махала със сълзи в очите, но как да вземе кучето от добрите съседи. Това е комшулукът. Пак заради комшулука идва редовно тук в църквата, на гости при Александър и Мария Чакарък, най-близкото до България място, без да се пресича границата. Нищо че е мюсюлманин.
– Комшулукът ни прави хора – каза отец Александър и пусна две бучки захар в чая си. – Както е казала Библията: Така последните ще бъдат първи, а първите – последни.
– Рано или късно всичко си идва на мястото – преведе Мария. Не смеех да спомена, че не съм чела Библията. Всъщност по-късно осъзнах, че това за тях така или иначе няма значение.
Погледнах безупречно чистите плочки и ми стана неудобно, че не съм се събула. Всички други бяха по чорапи или с домашни пантофи.
– Нищо, нищо – успокои ме Мария, – може да сме религиозни, но не сме чак толкова по правилата.
– Така е – продължи Александър. – В Тракия не сме чак толкова по правилата.
Той обичаше да говори и да го слушат и притежаваше такъв чар, че нямаше значение какво говори, човек просто се оставяше на сладкодумството и на двуезичния му баритон.
– Да ти казват как да се обличаш, какво да мислиш, за кого да гласуваш и как да обичаш? Не. Ние сме свободни и си живеем спокойно тука, и никой на никого не се меси в работите. Така е в Тракия.
Мария сложи на масата кошничка с боядисани яйца. Беше Великден и тази вечер предстоеше среднощната великденска служба. Къщата ухаеше на козунаци и тамян. Церемониалните златоткани одежди на отец Александър бяха приготвени в съседна стая, тъй блестящи и корави, толкова различни от дружелюбния свещеник на диванчето, че за миг си представих как стават и сами отиват в църквата, докато той хапва баница.
Можете да поръчате книгата от сайта на издателство ICU или от Ozone.bg.
