С книгата си „Картие. Мечтата за диаманти“ (изд. „Лемур“, преводач: Елица Пенчева) майсторката на биографичните романи Софи Вияр ни потапя в ослепителния живот на семейство бижутери Картие.
Париж, 1910 г. След разтрогването на годежа ѝ с френски благородник, Жана Тусен се бори да свърже двата края като шивачка в занемарения квартал „Монмартър“. Тогава, в нощен клуб, тя среща бижутера Луи Картие, който заедно с братята си управлява бутици в Париж, Лондон и Ню Йорк, посещавани от всички, които са някои. Луи веднага разпознава безпогрешното чувство за стил на Жана и нейния талант. Той също не може да отрече нарастващото си привличане към очарователната и жизнерадостна млада жена. Но тъмните облаци, събиращи се над Европа, все повече заплашват семейния бизнес на Картие.
Прочетете откъс от романа при нас.
************************************
Жана грабна готовия костюм от шевната машина до прозореца и го прибра, доколкото бе възможно с всичките пера по него, в големия калъф за дрехи. Сега трябваше да побърза, иначе нямаше да успее да стигне навреме преди представлението. Не видя никъде Монализа, докато тичаше по пътеката към вратата на двора. Оживеното движение след края на работния ден по улицата вече беше започнало. Нощните птици от изисканите квартали на града се смесваха с работниците, наемниците, прислужниците и момичетата на насладата. Баровете и западналите кръчми по тротоара отваряха своите врати, за да приемат първите гости за вечерта.
Тя усети, че оживлението ѝ се отразява добре, че я зарежда с енергия и нова увереност. Когато си припомни предната вечер и тангото с този Луи Картие в Maxim’s, дори се усмихна. Беше хубаво да танцува с него, беше ѝ доставило удоволствие да разговарят. И естествено, бе забелязала колко добре изглеждаше той.
В последното си писмо grand-mère имаше абсолютно право: всичко зависеше от нагласата. Човек трябваше да вземе живота си в ръце! Да, действително винаги съществуваха нежелани обстоятелства, за които човек нямаше вина! Но важното бе да не свежда глава. Заради нищо и никого. Още по-малко заради някакъв аристократичен бивш годеник, който изведнъж щеше да се жени за графиня.
Жана усети, че върви по-бързо и че става малко по-висока. Горе главата! Точно така! Нямаше да пада духом. Mais non! Бе дошло време да се бори. Да се докаже тук и сега. Като жена. Сама. Да, както изглеждаше, бе сама.
Когато малко по-късно стигна до Moulin Rouge, с червената му кула на вятърна мелница и запазени перки, в която допреди няколко години се бе произвеждало брашно, видя, че последните групи от посетители тъкмо влизаха. Сигурно вътре веднага щеше да им бъде предложено шампанско, докато малкият оркестър се грижеше за доброто настроение.
Жана обичаше леко наелектризиращата атмосфера в това посещавано заведение. Една несравнима смесица от вълнение и наслада.
Зад сцената вече цареше голяма суматоха, когато Жана се шмугна с костюма в съблекалнята. Четирийсет момичета се смееха и говореха една през друга, разтягаха бедрените си мускули на облегалките на столовете, опъваха ръце над главата, приклякваха. Жана откри мадам Вивие – шефката на гардеробната, някъде отзад в тълпата и реши да привлече вниманието ѝ със силни викове. На други места, разбира се, подобно нещо щеше да бъде напълно неподобаващо, но тук сред танцьорките нямаше друга възможност.
– Ах, най-накрая! – възкликна мадам Вивие. – Вече си мислех, че ще трябва да излезем на сцената с една танцьорка по-малко. Как ли щеше да изглежда? Редицата от момичета трябва да от единия край на сцената до другия, нали така? Иначе няма да се получи подреден канкан! – Тя взе костюма и го огледа от всички страни. – Чудесна работа, както винаги!
Тя се усмихна. Но не след дълго напрежението се спусна надолу от кока по гримираното ѝ лице, което не издаваше истинската ѝ възраст. Жана предполагаше, че мадам Вивие бе прехвърлила петдесетте. Но както всяка друга вечер, тя стоеше тук, изпъната като струна, ръководейки момичетата на своята танцова трупа, към която преди години самата тя бе принадлежала.
– Ще ни помогнеш ли при обличането, Жана? Както винаги е голяма суматоха. Ще го направиш ли?
– Разбира се, мадам Вивие. С удоволствие. – В присъствието на мадам човек автоматично се заемаше с работа и забравяше, че това място бе доста критикувано. Несправедливо, помисли си Жана. Защото противно на вижданията на някои гости, момичетата тук бяха ангажирани само за танцуване на сцената и за нищо друго.
– Благодаря. Накрая, естествено, ще получиш обичайното заплащане – добави мадам Вивие, докато ѝ подаваше украшение от пера за главата, което трябваше да постави на едно от момичетата.
– Мерси – каза Жана, истински щастлива, тъй като имаше нужда от всеки франк. Тя се качи на една табуретка, постави пернатата украса на главата на танцьорката и я закрепи с няколко фиби.
– Сега с какво да помагам?
– При мен – провикна се момиче, което отчаяно се опитваше да закопчае своята рокля с дълги пера. Жана скочи от табуретката и охотно ѝ се притече на помощ, придърпвайки роклята ѝ. Танцьорката изстена, тъй като полата ѝ беше твърде тясна, но това не помагаше, в крайна сметка трябваше да бъде носена.
– Трябва да се храниш по-малко, Елси! – извика госпожа Вивие и поклати глава. – Колко пъти да ви го казвам: вие, балерините, трябва да сте слаби. Зрителите искат да ви се възхищават.
– Но е много трудно човек непрестанно да е толкова дисциплиниран – провикна се друга танцьорка.
– Глупости, стига сте се превземали! Вие сте гордостта на цял един жанр, вие сте най-добрите канкан танцьорки в света. Заради това си заслужава да упражните малко въздържание! – Тя така здраво стегна роклята на момичето, че то жадно пое въздух. – А сега някой да ти оправи перата на главата и си готова. Представлението започва след петнайсет минути.
Жана отново се качи на табуретката, за да слага пернатите украшения на главите на танцьорките. Когато всички накити бяха поставени, момичетата се наредиха гордо изправени в редица и зачакаха изявата си.
Госпожа Вивие махна на Жана и двете се промъкнаха до завесата.
– Това вълнение секунди преди представлението е най-хубавата част, не мислиш ли, Жана? – Очите ѝ проблеснаха. – Погледни през процепа на завесата. Не е ли прекрасно с какво вълнение публиката очаква започването му?
Жана надникна предпазливо. В салона нямаше нито едно свободно място. Обходи го с поглед, тъй като често сред публиката се срещаха известни парижани. Веднъж беше видяла Сара Бернар, а друг път – кмета. Днес не откри никого, но напрежението и вълнението в залата бяха осезаеми и бяха достигнали дори до нея в тайното ѝ скривалище.
В този момент мадам Вивие дръпна Жана за ръкава.
– Премести се, завесата се вдига, ето го и водещият.
Тя запечата картината на развълнуваната публика в съзнанието си, докато говорителят, в своя червено-черен костюм и цилиндър на главата, се приближаваше. Широката усмивка върху бледото му, гримирано лице изглеждаше някак призрачно, докато преминаваше твърде близо покрай редицата танцьорки с жаден поглед, на който никоя не отвърна. Вместо това те или си играеха с перата, или бъбреха помежду си.
– Заемете позиция и моля за тишина, дами! – каза през зъби мадам Вивие. – Attention!
В следващия миг малкият оркестър в края на залата засвири първата популярна мелодия. Водещият се поклащаше в такт, след което завесата се дръпна и той пристъпи с широко разперени ръце към светлините на прожекторите и ведро приветства посетителите. Момичетата се усмихнаха и пристъпиха една след друга на сцената, за да започнат да подмятат високо крака във впечатляваща танцова редица, подвиквайки възторжено. Публиката мигновено ги приветства с аплодисменти.
Това беше Париж! Заради тази атмосфера бе тук, помисли си Жана и сърцето ѝ заби лудо. В този миг тя се закле, че въпреки всички трудности, щеше да пожъне успехи в този град и щеше да се отличи. Още нямаше никаква представа каква поръчка щеше да получи и какви възможности щяха да ѝ се разкрият. Но нейният шанс щеше да настъпи скоро и тя щеше да го сграбчи!
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
