В „Мадам Пиаф и песента за любовта“ (изд. „Емас„, преводач: Величка Стефанова) авторката Мишел Марли проследява пътя на вечната песен на Едит Пиаф „Живот в розово“ и пътя на любовта на двама млади, които не знаят, че са предопределени да станат идоли – Едит Пиаф и Ив Монтан.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Едит установи с радост, че не се е лъгала: Ив беше прекрасен любовник. Неговата необуздана младост се обедини с нейната ненаситност. Той беше страстен, но нежен и внимателен като опитен мъж, ръцете му бяха меки подобно на падащи розови листа, освен това я изненада за пореден път с младежката си лекота. Истински природен талант – макар и още не перфектен. Тя се улови на мисълта, че и в любовта го сравнява с диамант, който трябва да се шлифова. А кой беше по-подходящ за това дело от нея, младата жена, която бе събрала и добър, и лош опит в съмнителното обкръжение на Плас Пигал? Беше едва шест години по-голяма от любовника си, но понякога ѝ се струваше, че разликата във възрастта не играе никаква роля, докато в други случаи сякаш ги деляха светове. Така беше и в съвместната им работа, и в леглото.
Въпреки изгарящото желание Едит не загуби от поглед същинската си цел, бидейки в прегръдките на Ив. Едва любимият ѝ се бе отпуснал изтощен върху възглавниците, тя вече отново мислеше за обучението му като шансоние. Измъкна се от чаршафите и отиде боса в малката баня, оставяйки вратата полуотворена. Без стеснение се изми над бидето с миниатюрното парченце лавандулов сапун, което пазеше като съкровище. Не я смущаваше, че той може евентуално да я последва и да гледа. Когато наостри слух обаче, по тихото му равномерно дишане разбра, че е заспал.
Наметнала небрежно халата си, тя отиде в малкия салон, за да си вземе книга. Вече беше тъмно, така че се наложи да потърси известно време, докато прерови малката си библиотека и различи надписа на гръбчето на желаното томче. Не искаше да пали лампата, налагаше се да се ориентира по светлината, падаща през прозореца. Когато най-сетне намери каквото търсеше, тя погледна часовника. Скоро Симон щеше да се върне от работата си във фабриката. Следователно за днес ѝ оставаше може би време за някоя пиеса от Молиер в три акта, но не и за подробен втори любовен акт.
Тя легна върху завивката с книга в ръка. Коланът не беше завързан, така че халатът разкриваше очарователна гледка към тялото ѝ. Наведе се над спящия младеж и го целуна по слепоочието.
– Събуди се! – измърка в ухото му тя.
Пресегна се през него и включи нощната лампа откъм неговата страна на леглото, защото само в нея имаше читава крушка, купоните не бяха стигнали за две лампи. Жълтата светлина разпръсна сивотата на ранната вечер.
Ив се протегна.
– Трябва ли да работиш днес? – попита сънено.
– Нямам ангажимент. Вчера имах изпълнение в един киносалон, но днес няма да пея. Въпреки това двамата с теб ще поработим.
Той изведнъж се събуди, ръцете му се плъзнаха под копринения ѝ халат.
– Не бих нарекъл това работа, ала съм съгласен, щом го искаш. – Нежно, но решително я притисна на възглавниците и легна върху нея.
За момент тя съжали, задето се налагаше да го отблъсне. После го удари шеговито по главата с книгата.
– Тук ще се работи, шери. С главата ти и с тази книга. А не с твоя… – Пръстите на другата ѝ ръка замилваха тялото му, опипаха ребрата му, погалиха тесните хълбоци. „Мили боже, колко е слаб!” Когато намери това, което търсеше, тя тихо се изкикоти. – О, твоят юнак е прекрасен. Обаче ще те моля да го запазиш за утре. – Тя лепна целувка на устата му, пусна го и го отдалечи от себе си. – И така, мосю, да започваме следващия урок: ще четем заедно „Мизантроп” от Молиер.
– Няма ли да предложиш нещо по-приятно? – измърмори той и се обърна по гръб.
Тя се засмя.
– Това е комедия. В нея се разказва за човек, който иска да бъде независим и справедлив, обаче вместо това става безпардонен и наранява другите. Според мен пасва много добре.
– Аз не съм нито безпардонен, нито наранявам някого!
– Обаче си твърдоглав като героя Алцест. Впрочем любовта също играе голяма роля в тази история – както и въпросът на какво си готов заради нея. Доколко един мъж може да пренебрегне принципите си заради една жена. Разбира се! – Тя се засмя още по-силно и малко глуповато.
– „Заради една жена. Разбира се!” – Ив имитира подигравателно тона ѝ. После се надигна и със сериозно изражение попита: – Нима една жена не би направила същото за мъжа, когото обича?
– Със сигурност, ако любовта ѝ е достатъчно силна. – Тя го погледна със сериозно изражение. – Това, което научиш от мен, е за теб, Ив. Само за теб. Трябва да станеш по-добър певец, но не заради мен.
– Знам. Въпреки това постоянно мисля за теб.
Той я дари с обезоръжаващата си, неустоима усмивка.
– Добре, Едит, ще се подчиня на желанието ти. Коя роля да чета?
*
Когато се върна в хотела, Симон завари Едит, облегната на рамото на Ив в леглото; двамата четяха диалози от Молиер. При това Едит настояваше някои пасажи от текста да бъдат повтаряни по няколко пъти, за да се подобри изразителността му. Разбира се, тя беше наясно, че през оставащата седмица до откриването на „Мулен Руж” е изключено той да усвои говорната техника на истински актьор, но силно се надяваше поне да постигне подобрение. А Ив действително бележеше голям напредък.
Симон вдигна някои дрехи, разпръснати по пода на салона, и ги донесе, преметнати на ръката ѝ.
– Заповядайте ризата и панталона на изгряващата звезда на „Комеди Франсез” – ухили се тя.
Май не се учуди особено да завари Едит и Ив в леглото. Прояви известна неувереност само когато погледът ѝ попадна на книгата в ръцете на приятелката ѝ. Сигурно щеше да е по-малко объркана, ако бе заварила Едит и Ив в страстна прегръдка, отколкото на репетиция по четене с леглото като сцена. Едит неволно избухна в смях, но тутакси млъкна, когато с почуда установи, че Ив се е изчервил до уши като някое благовъзпитано девойче, чуло двусмисления комплимент на първия си обожател.
– Аз… такова… май трябва да си ходя… – запелтечи той.
Неувереността му, естествено, направи впечатление и на Симон.
– Няма от какво да се притесняваш – добродушно каза тя и остави дрехите му в долния край на леглото. – Нито от диалекта си, нито от факта, че си се влюбил в нашата хлапачка. Така правят всички.
– Всички ли? – тихо повтори Ив. Забележката на Симон явно не допринесе за съживяването на неговото самочувствие.
– Е, щом е така… „Който обича, не се съмнява в нищо – казва Оноре дьо Балзак. – Или във всичко”. – Тя предотврати с жест отговора, който вероятно щеше да даде Ив. А може би той щеше само да попита кой е този човек, когото Едит му цитира. – През по-голямата половина от живота си съм чакала да бъда обичана. Явно сега нещата стоят по-добре, след като така правят всички.
Можете да поръчате тази книга от Ozone.bg с отстъпка.
