„Снегът в Казабланка“ от Кица Колбе (изд. „Изида“, преводач: Мариян Петров) е многопластов разказ, който разглежда някои ключови теми от културния диалог между Западна Европа и „варварските“ Балкани. Главните герои, Дина Аспрова и Давид Розенблат, са млади македонски творци, които заминават за Западна Европа, защото вярват, че ѝ принадлежат. Преживяват криза на идентичността. След много години и поради различни лични причини, се завръщат у дома, където се изправят очи в очи със себе си и с миналото си. Темите за различните видове любов, за изгнанието, дома, принадлежността и травмите от войната са основни за романа.
Прочетете откъс от романа при нас.
**********************
Аз съм перфектната наблюдателка на живота на другите хора. Поради голямата ми дарба за уеднаквяване с тях, понякога ми се струва, че имам силата да върна времето назад. Мога да изтрия настоящето в мислите си и за миг да се озова например във времето на Ботичели. Избрах го случайно. Защото точно сега гледам неговите картини в най-чудесния музей под небесните сводове – галерия „Уфици“ във Флоренция. Разбира се, можеше да е и Веронезе, или Леонардо да Винчи, или Пиеро дела Франческа. Това зависи само от залата на музея, в която седя на столчето в ъгъла, като пазач на произведенията на великите майстори. Пазя ги от очите, ръцете, телата, дъха, духа, проекциите, фиксациите, мръсните фантазии на почитателите на ренесансовото изкуство. Пазя ги от милионите души, жадни и гладни за допир с тях. Само някой, който е търсил с дни най-близкия оазис в пустинята, познава тази жажда. Честно казано, не ми харесва кой знае колко, когато в моята смяна пазя шедьоврите в малки, изключително задушни през лятото помещения. Въздухът тук е твърде горещ и лепкав. Тежи върху гърдите като надгробна плоча. Това е така, защото в тези свещени ренесансови килери няма много кислород. Те са изпълнени с миризмата на боите, на варта по стените. Във въздуха висят потта и дъхът на милионите тела, които се „търкалят“ през тях в транса на вечното поклонение. Под тежестта на краката стенат като с човешки глас вековните дъски на пода.
А сега е дълго и горещо италианско лято. Двадесет и трети юли две хиляди и четвърта. През юли и август е пикът на походите на туристическите орди в града на Арно. Вярвайте ми, защото през последните десетина години съм живяла във всичките красиви градове на Западна Европа, но никой от тях не е като този неземен бисер. Флоренция не е само град. Тя е въплътена художествена визия. Повтарям си това всеки ден, докато се разхождам по улиците ѝ. Това е картина на художествена фантазия, която е могла да стане реалност в един град само чрез чудото на творчеството. Град, с църкви, съградени от най-ефирния мрамор. От онзи, розовия. И от онзи с бяло-зеленикавия цвят. Неуловимо, ефимерно оцветяване на патината. Изчезване и вечност, слети в една сграда. Обединени в композицията на цвета. Не в една картина. А в един цял град. Идентичен с картината на идеалния град на Пиеро дела Франческа. Така че няма нужда от дълго обяснение. Повярвайте ми, наистина става дума за най-хубавия град на света. И в този град смея вече да крача всеки ден цяла година като негов обикновен гражданин. Като негов най-обикновен обикновен гражданин! Смея да се будя в него, да заспивам в него! А това не е най-естественото нещо за мене, както е за всички хора, които знаят къде им е мястото. Откакто скитам по света, понякога се случва да се събудя в един град, а да заспя в друг. Отдавна съм скитница из Запада на Европа. А сега мога да си приготвям македонски пинджур, гледайки „Понте Векио“. Има ли нещо по-необичайно и по-обикновено от тази картина? Истинско чудо! А освен това съм служителка в най-хубавия музей в това чудо на изкуството. Поради тази привилегия понякога забелязвам как от радост на раменете ми поникват невидими криле. Затова се рея, без да докосвам земята, когато вървя по улиците към музея. А пред него всеки ден има опашка, дълга стотици метри. Минавайки покрай тях, постоянно наблюдавам мъчениците на възхищението. Не, не ги презирам. Съчувствам им от дъното на душата си. Познавам тази болест. Тя е нелечима! Те, горките, изгладнели в пустинята, чакат с часове, за да бъдат допуснати в оазиса на шедьоврите. При това се потят и препотяват и на най-скришните места на телата си. Дрехите им са залепнали за кожата им като гигантски пластир. Преди да стигнат до мястото на копнежа си, само душите им са били жестока рана. Сега, под това юлско слънце, и телата им също страдат в съдни мъки. Призлява им. Те, горките, пребледняват от слабост, а все още не са стигнали до високите порти на Двореца на културата. Около музея, а най вече на „Пиаца дела Синория“, поради силното слънце, превозните средства на тукашната „Бърза помощ“, Мизерикордиа, са постоянно в акция. Нещастните хора припадат. На ръба на припадъка са. Седят на студените камъни. Други пък лежат неподвижно от мъка на широкия перваз на древната сграда, като някакви безименни ромеовци, умрели от любов. Трети пият изворна вода от пластмасови бутилки с изражение на блаженство. Такова блаженство не може да се види дори при онзи, който пие лековита вода от чудотворни извори.
Само че и в този земен рай има изкушения. Най-голямото от тях е това на красотата, което започва да ме уморява. Когато седя така с часове на столчето, понякога ми е страшно скучно. За късмет тук е Аделина. Италианката. Ето я там, в другия ъгъл на задушния килер с ренесансови скъпоценности, така че поне можем да си подаваме сигнали през краката или в пролуката между главите на посетителите. Иначе тя е художничка. Работи от няколко години в музея. Освен това преподава живопис в някакъв американски колеж, а също така дава частни уроци по рисуване на госпожи на средна възраст с богати съпрузи. Запознах се с нея във вилата на фондацията. Живея в красивото таванско апартаментче на старата вила повече от половин година. През първите месеци тук бях настанена в много грозна сграда близо до гарата. За съжаление има грозни сгради дори и в най-хубавите градове на света. Единственото хубаво нещо беше, че виждах от прозореца базиликата „Santa Maria Novella“. И сега седя в нея с часове пред фреските на Доменико Гирландайо. Тогавашното гадже на Аделина, грузинският писател Валериан Таверунзе, беше мой съсед във вилата. Преди три месеца беше приключил престоят му във Флоренция. Чух, че е заминал за Финландия. Там, разбира се, той вече не е гадже на моята скъпа Аделина. Сега имал голяма любов с някаква финландска антроположка, която, от своя страна, била влюбена във великите, стари култури на малките държави и особено – в техните млади мъже. Той все още обичал само Аделина, но любовна връзка с жената от студената Финландия щяла да бъде от голяма полза за неговата бедна, забравена от целия свят Грузия. Как иначе би могъл да помогне на родината си синът ѝ Валериан, освен с това да запознае прочутата учена антроположка с тайната на грузинската душа и тяло. Така поне го беше обяснил на Аделина. Най-странното е, че Аделина вярва, че той все още обича само нея. Любовта наистина е сляпа. Аз обаче трябва да съм благодарна на Валериан за изневярата му, защото ако не беше тя, Аделина нямаше да стане най-добрата ми приятелка във Флоренция. След като нейният пламенен грузинец си замина, тя идваше постоянно при мене, преди всичко, за да си припомни нощите, прекарани в съседния апартамент, а след това и да обсъжда с мене психологията на любовниците от Югоизточна Европа. Честно казано, в мое лице беше намерила един много неинформиран събеседник. Въпреки това се опитах, доколкото можех, да ѝ помогна в тълкуването на парадоксалната логика в поведението на някои мъжки същества от далечния Югоизток. А за средностатистическата западноевропейка това означава „от другата страна на доброто и злото“. Междувременно тя ми помогна да си намеря тази работа. Два дни в седмицата замествам колежката ѝ Ирина, рускинята. Тя е омъжена за италианец и има малко дете. Сега очаква второ дете. Затова мога да я замествам през следващите шест месеца. Надявам се, че през следващите години все по-често ще очаква деца. Най-много бих искала да остана във Флоренция и след края на стипендията ми. Ако планът ми успее, тогава работата ми на пазач на шедьоври ще е добре дошла за мене. Вече казах, че честно казано, е много скучна. Ако преди десет години, когато бях тръгнала на поклонение при духовните си роднини по света, някой ми беше казал, че е толкова досадно да си пазач на тези произведения на изкуството, на които цялото човечество се възхищава, нямаше да му повярвам ни на йота. Щях да си помисля, че го казва от възгордяване и пренаситеност. Знаете как, когато попитате с възхищение някого, който яде хайвер всеки ден, какъв е вкусът му, той махва с ръка с презрителна усмивка.
– Ох, толкова е досадно, едно и също нещо всеки ден. Гади ми се от него.
– Неблагодарник! Нашъл, та зашъл – би му извикала със сигурност преди онази Дина Аспрова, която беше в състояние да пожертва младостта си за такива почти най-интимни моменти в живота, както този, днешния, седейки с часове на малкото столче под невероятно красивата фреска на Мария Магдалина на Леонардо или докосвайки с ръбовете на рамото си позлатената дървесина на рамката с картината на Ботичели „Портрет на мъж с медал“, на италиански: „Ritratto di giovane con medaglia“. Ах, как само звучи това наименование! Пуризъм. Върховно хайку. Чиста поезия. Имам късмета тази ефирна духовна храна, деликатес от хайвер, да виси пред носа ми два дни в седмицата. За нея бях готова да отида и накрая на света. Не за да я вкуся! Не съм канибал. Аз съм естет във всяка пора на тялото и душата ми! Храня се изключително с ефимерните ефирни аромати на картините в спомените си. И с ароматите на тези прекрасни картини! Достатъчно ми е само да ги помирисвам. Дори и през предпазното стъкло. Засищам се достатъчно, за да гладувам цял месец. Благодарение на дара на съдбата в лицето на моята вярна приятелка Аделина, която ми отвори старите порти на музея, за да изживея блаженото състояние на интимност с известните произведения, сега ми се струва, че познавам картината на Ботичели от всеки ъгъл. Ако си позволя малко смелост, бих казала, дори до степен на някакво метафизично гадене. Не искам да звуча неблагодарно. Само истински. Толкова се взирам в някои подробности, че те започват да губят реалните си измерения. Като гимназистка в Скопие постоянно мечтаех за тези, тогава свещени за мене, пространства, големите европейски музеи. Мислех си, че в мига, в който се озова в тях, по всичките неестествени, но също толкова неумолими закони на художественото поклонение и възхищение ще се случи някакво чудо. Когато стъпех там, времето трябваше да спре за мене. Поне за половин час! А това трябваше да се докаже с отброяването на времето. Часовниците на всички трябваше да спрат, когато се озовях в това пространство на мечтите. Или трябваше да чуя някакво послание, отправено от глас, който ще говори само на мене.
– Добре дошла в семейството на твоите духовни роднини, скъпа Дина Аспрова. Чакаме те отдавна. Къде беше досега, та се забави толкова дълго?
Щеше да е така, сякаш имах невидим микрофон в ухото си или в сърцето си. Наистина очаквах с цялото си съзнание, че на тези места ще ми се случи някакво такова свръхестествено явление, необяснимо за точната наука. В най-добрия случай това щеше да е някакво мистично преживяване. Щях да се задоволя и само с някакъв знак. Дори и да беше най-малкият знак, стига да ми показваше, че съм пристигнала при своите. Най-добре би било обаче, ако беше видим, макар и за секунда, за всички около мене. Защото горях от желание да се потвърди по чудотворен начин пред околния свят родството по избор със самоизбраните предци на Дина Аспрова, бъдещата литературоведка в Западна Европа, родом от Македония. За съжаление обаче, поне досега, защото не се знае никога какво ще донесе бъдещето, такова чудо не се беше случило. Напротив, колкото повече посещавах тези прославени места, толкова повече в мене растеше и някакъв вид отвращение към собствения ми унес. Дълго време си мислех, че този унес е мое собствено откритие. И ничие друго! Затова трябваше да бъде автентично! Този унес беше изконно в мене. Още от ранното детство. Беше се загнездил в душата, сърцето, очите, ушите, белите ми дробове. Дишах с него, мислех с него, мечтаех с него. Подготвях се за него в огромната ботаническа оранжерия за отглеждане на редки, лечебни билки срещу омразата между народите и за ефирни творчески орхидеи, която преди това съществуваше под вече отживялото наименование Югославия.
И ето ме сега тук. Седя в свещеното пространство на моето духовно поклонение. И не мога да повярвам на собствените си очи! Всеки ден разпознавам най-личния си унес в опулените очи, в наострените уши на тези досадни същества, които се блъскат тук, пред краката ми. Постоянно си повтарям, че може би същият глад за допир до невидимите светове на моите творчески предци имат и тези дебели мъже с къси панталони и странни шапки, натоварени с фотоапарати. С тях изглеждат така, както през миналия век са изглеждали онези ботаници, натоварени с мрежите, с които са ловели най-хубавите екземпляри пеперуди. Хващали са крехките създания в мрежите на тяхната уж любов към пеперудите. Само за да могат после у дома да ги прободат с най-острата игла на света, тази на любовта. И то в малкото сърчице на пеперудките! А след това да ги увековечат като свои трофеи. Такъв пробождане в сърцето, като онова, който е усещала горката пеперуда на стената на ботаника, ме пронизва всеки път, когато видя колко прозаична е реалността на моите свещени места. Ето че и днес, при температура навън от повече от четиридесет градуса, покрай мен тече река от измъчени, изпотени, изгладнели поклонници на изящните изкуства. Седя тук, свита на столчето под картините на Ботичели, а в мене бушува порой от въпроси. Защо няма вече чудеса за мене? Изчерпаха ли се? Да не съм дошла твърде късно? Къде са духовните ми роднини? Защо никой от тях не ме разпознава? Не виждат ли, че съм тяхна? Не сме ли от един и същи сой? Да не са получили амнезия от тези могъщи орди от воини на възхищението? Защо духът на Ботичели не ми се явява след тези дълги сеанси пред картините му? Поне веднъж да ми благодари за внимателното наглеждане на неговата гениалност. От славните стени ми отговаря само дълбоко, вековно, гениално мълчание. Чакайки да проговорят мълчаливите ми роднини по дух, търся лек за скуката. Упражнявам се в усъвършенстването на наблюдението на живота на другите хора, като постоянно пиша планове на романи. На големи романи. Винаги, само на големи романи. Практикувам също така, както впрочем и майсторите, чиито произведения пазя, класически изследвания на анатомията на човешкото тяло. Често се взирам в хилядите голи, окосмени и гладки, дебели и слаби, стари и млади, мъжки и женски пищяли над прашни сандали. След това – онези уж леки и небрежни стъпала в удобни спортни обувки. Те ме подминават с особена арогантност, сякаш са с американско потекло. Най-любезни са мъничките обувчици, а в тях – още по-мъничките стъпалца от японски или китайски произход. Те не стъпват. Те се реят, летят безшумно от картина към картина, както пъстрите пеперуди от цвете на цвете! И те трябва да имат криле на възхищение, като моите, казвам си. Като на невидимите ангели над тези олтари на изкуството. След това, вдъхновена от японските почитатели, си представям дългите пътешествия на милионите стъпала, докато са стигнали дотук. Следват онези части на тялото, които вълнуват само странностите на моето въображение. Човешки задници, кореми и гърди. Вървейки нагоре по телата, включвам в анатомичните си изследвания само стотиците носове, чиито ноздри настръхват леко, но лакомо, докато стоят пред картините. Горките, надяват се, както и аз, да изживеят синестезия. Искат да подушат уханието на красивата жена от картината. Имало и такива посетители, казва Аделина, които ѝ казвали, че им се е случвал такъв синестетичен сеанс, докато са стоели в транс пред ангела на Леонардо. Някои дори усетили наистина докосване по върха на носа си. Въпреки скуката обаче Аделина винаги е усмихната. Тя наистина е на разположение за всички въпроси на поклонниците. Чудя се откъде у нея е това старание в популяризирането на ренесансовото изкуство. Може би е просто най-изтънчен местен патриотизъм. Всъщност тя е италианка. Това би било като да трябва да отговарям на чуждестранните поклонници, интересуващи се от ангелите в Курбиново. Разбира се! Бих им разказвала цели романи. В очите ми би имало още по-блажен блясък от този в погледа на Аделина. Честно казано, тя започва веднага да излъчва блаженство, щом започне да разказва за своите ренесансови предци. Признавам, че аз не съм много любезна с посетителите. Може би причината за това не е само в постоянната ми конфронтация с опакото на житейския ми стремеж. Мисля, че е и заради самото определение за пазач. А по-точно, защото всичко, което правя в живота, го правя с ужасен, почти болезнен перфекционизъм. Ако някой ми каже: „Хайде, Дина, престори се сега, да речем, на учителка, и то на първи клас“, тогава няма да играя просто най-строгата учителка. В този момент щях да бъда с тяло и душа наистина най-строгата, най-досадната учителка, една такава Баба Яга, каквато е нямало и в най-строгите училища в домовете за деца в страните от вече изчезналия Източен лагер, в които е израснал баща ми Дамян Аспров. Ясно ми е. Това е поради моето усъвършенстване в наблюдението на чуждите животи. Всъщност аз съм несъществуващ зодиакален знак. Червенокос хамелеон. Имам рядката дарба да се вписвам в околността, което наистина е полезно при изучаването на чужди езици. Най-добре се вписвам в поставена задача. Това е остатък от моето неизживяно митологично социалистическо минало. Да се изпълни перфектно поставената задача! Това е онзи сладък еликсир, с който ни опиваха любимите ни учителки в ботаническата градина на оранжерията Югославия! Все още усещам сладкия му, райски вкус на езика си. И така сега съм усърдна, ревностна пазачка. Поради това в същия този момент от дълбините на социалистическото, всъщност провалено, но неизчезнало югославско подсъзнание, защото нищо не изчезва толкова лесно, дори и когато е невидимо за другите, излиза на светло мнението, че пазачите винаги са строги. Затова на няколко пъти се хванах, че щом седна на столчето, веднага започвам да се държа с посетителите така, сякаш тази галерия „Уфици“ е на дядо ми, сякаш е било моя, собственост на династията Аспрови. Аделина постоянно ми казва:
– Дина, намръщеното ти изражение загрозява красивото ти лице.
Има предвид много светия ми тен, който не беше типичен за хората от Казабланка, имам предвид, Македония, а също и огненочервената коса, за която приятелките на майка ми питаха:
– Откъде детето има такава коса? Сякаш не е наше, македонче.
Майка ми отговаряше, сякаш оправдавайки се:
– Не зная. И ние се чудим. Поне никога не е имало нито в единия, нито в другия род някой с толкова червена коса.
Когато се запозна с мене покрай Валериан, Аделина ме попита дали нямам нещо италианско в потеклото си. Приличала съм ѝ на някои ренесансови модели на жени. Добре, разбирам я. Аделина наистина гледа на всичко през призмата на моделите. Така се запознава и с мъжете, които ѝ харесват. През късните часове във флорентинските кафенета, в които ходят само художници и музиканти, тя ще се приближи до най-хубавия младеж, ще се представи като художничка и ще го попита дали би искал да ѝ послужи като модел. Имал наистина божествено тяло като това на Давид на „Пиаца дела Синория“, ще му каже тя със замечтан блясък в големите си зелени очи. На подобна покана за актов сеанс мъжете реагират със същото блажено изражение на лицето, с което тя разказва на посетителите в музея за ангелите на Леонардо. Понякога казва, че в творчеството ѝ четките са по-трайни от мъжете. Те идвали, лягали на дивана и след като тя изучавала телата им достатъчно дълго, отлитали, увековечени в скиците ѝ.
– И в синините, които някоя твърде страстна целувка на модела е оставила по врата и деколтето ти – подсещам я аз, кикотейки се.
– Ах, Дина, това не означава нищо, защото се целунахме само веднъж, от благодарност, когато се разделихме!
А тя все говори с такава лекота, че някой, който не я познава, би могъл да ѝ повярва. Ето защо, когато в килерите с ренесансови произведения в музея правя от скука своите мисловни, съвсем не еротични, като онези на Аделина, анатомични проучвания, тя ми прави отдалече всякакви гримаси, за да ме разсмее всеки път, когато забележи, че лицето ми отново е придобило образа на пазач от провалилия се социализъм в Югославия. „Така никой няма да се влюби в тебе“ – пише тя на бележките, които ми праща като бели самолетчета или ги дава на посетителите, които ги поставят в скута ми с най-сладката усмивка на устните си. И ангелите трябвало да се усмихват, когато се приближавали до хората, ако не искали да ги изплашат и хората да си помислят, че са зли духове, пишеше в последната бележка, написана с много красив почерк, защото Аделина е и поетеса. Сред пазачите в музея има най-много поети. Обикновено моите изследвания приключват с женските коси или плешивите глави на мъжете. Над тях няма нищо друго. Само сферата на етера на вековното изкуство, в която летят духовете на моите предци по дух, които все още, въпреки всичките усилия, поне що се отнася до мене, не искат за нищо на света да признаят бащинството си. И така оставам бедно незаконно дете на европейските роднини по дух, родено в далечната европейска Казабланка, в града Юстиниана, на полуостров Балкания.
Днес някак си ми най-скучно. Ужасно ми е досадно да гледам това ненаситно възхищение на посетителите. Откъде идва този глад да се яде, да се поглъща изкуството? Откъде идва това идолопоклонство? Защо не си седят вкъщи? Защо са тръгнали на такова пътуване? И то при такава непоносима жега? И защо първо не се изкъпят? Нека не внасят в тези свещени покои потта и кръвта от мъките на пътуването си. Това ли е доказателството за голямата им любов към изкуството? Аз имам още по-голямо доказателство за нея. Ами че аз посветих целия си живот на тази любов! А те очевидно дори не са способни да разпознаят тяхното възхищение в мене. Не виждат ли, че съм състрадалец? Виждат само че седя на столчето, и това им е достатъчно. Виждат, че си водя някакви бележки в малко червено бележниче. И веднага си мислят, че би трябвало да съм уредник. Сигурно съм си записвала оригиналните идеи, които са ми хрумнали точно в този момент, предназначени за задълбоченото ми проучване на ценностите на цветовете при Ботичели. Някои, най-наглите, дори не ме възприемат като самостоятелна личност. За тях аз съм просто инвентар в музея. Придатък на тесните, задушни пространства. Само мъжките любители на красотата минават покрай мене с достойно възхищение. Гледат ме дълго и дълбокомислено. Сякаш и аз съм част от ренесансовите картини зад гърба ми. Може би си мислят, че съм продукт на техния транс и синестетичното дразнене на сетивата. Един симпатичен възрастен господин погали по бащински нежно дългата ми червена коса с големи къдрици. Аделина дори скочи веднага от столчето си. Помисли си, че господинът с голям диамантен пръстен и ухаещ на парфюма „Поло“ от Ралф Лорен, има мръсни намерения. И то насред залата на Леонардо! Един поляк пък дори каза на спътника си:
– Ох, виж, истински жив ангел на Леонардо!
При това гледаше повече гърдите ми, отколкото ангелското ми лице. „Уф – казах си, – ето още един като мене, възпитан в социалистическия култ към образованието и изкуството. Би пожертвал живи хора за ефирния ангел на Леонардо!“ Фиксирах го дръзко с поглед, докато се изчерви. Обърна ми бързо гръб, показвайки ми скучния си задник в кафяви панталони, за да мога да анализирам отблизо състава на плата. Нямаше как да знае, че аз, като апокрифна македонка, разбирам всички славянски езици по света и то от корен. Така и неговия полски. „Епигони“ – казвам си, докато гледам поклонниците да галят дръжките на тежките музейни врати с жажда и възхищение. В интерес на истината, по какво се различавам от тях? По нищо. Беше само случайност, че аз седя на столчето на рускинята в галерия „Уфици“, докато другите анонимни почитатели на изкуството дефилират пред мене. В другите музеи на този свят аз съм в тази река от безименни, безлични, преуморени, прегладнели възхищаващи се, съвършени творци в гладуването, като моя скъп мъченик Франтишек от Прага, които няма никога да намерят храна, за да утолят този бездънен глад. „Боже – казвам си, – та аз съм най-евтиното копие на хилядите поклонници!“ В този момент ми се гади от цялата цивилизация и култура. Искам да избягам някъде много далече от целия европейски Запад. Особено от грандиозното му минало. Искам да хвана гората. Да изчезна някъде. В някоя пустош. Без хора. Без книги. Без музеи. Без идеални градове. Искам да съм в скромната стая на прабаба ми Ангелина. Искам около мене да има само варосани празни стени. Искам да мирише силно на македонска, обикновена вар. Онази отпреди Великден, когато в детството ми се варосваха стаите. Да, зная, че това е реакцията на възрастна жена, която иска да се върне в детството.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
