Какво се случва, когато убийството излезе от страниците на романа и се пренесе на снимачната площадка? И как да откриеш убиеца си, ако все пак си още жив?
В „Смъртоносен епизод“ (изд. „Еднорог“, преводач: Богдан Русев) Антъни Хоровиц отново ни въвлича в блестяща криминална загадка, в която границата между действителността и измислицата е толкова тънка, че може да се окаже смъртоносна.
Всичко започва с прекрасна новина – „Убийството е всичко“, първият роман за ексцентричния детектив Даниъл Хоторн, ще бъде екранизиран. Снимките започват в Хейстингс, но зад кулисите цари истински хаос. Режисьорът е непоносим, сценаристката презира книгите на Хоровиц, двете звезди на филма се ненавиждат, а продуцентката е на ръба на финансов крах.
И тогава сценарият се обърква по възможно най-зловещия начин. Актьорът, който играе Даниъл Хоторн, е намерен мъртъв, пронизан с нож. Но дали убиецът е искал да убие актьора? Или истинската му мишена е бил самият Хоторн?
Детективът е принуден да разследва собственото си убийство, а неизменният му спътник Антъни Хоровиц отново се оказва въвлечен в опасна игра, чиито правила разбира последен. Сред блясъка, суетата и безмилостните интриги на филмовия свят двамата се сблъскват с цяла галерия от подозрителни персонажи. Всеки има тайни. Почти всеки има мотив. А следите постепенно отвеждат към нещо много по-лично – миналото на самия Хоторн и едно старо престъпление, което той отчаяно би искал да забрави.
Прочетете откъс от романа при нас.
******************
Решението явно вече беше взето и нямаше смисъл да споря. Освен това знаех, че по всяко време мога да се откажа. Едва след като подпишех договора, щях да изгубя всякакъв контрол и да оставя Шаника да седи разплакана пред компютъра си, заета да превръща моя трилър, който не държи читателя в напрежение, в един черно-бял шедьовър, който никой нямаше да отиде да гледа.
– Аз не бях тъжен.
Хоторн най-сетне беше казал нещо.
– Моля? – каза Шаника, видимо смутена.
– На брега в Дийл. Общо взето, вече се бях досетил кой е убил Даяна Купър и защо, така че бях в доста добро настроение.
– Аз не говорех за теб – каза Шаника, като премина в отбрана. – Говорех по-скоро за атмосферата. Сигурно няма да ме разбереш, защото не си работил в киното, но „ти“ в сценария няма да си „ти“, който седиш тук. Имам предвид, че аз не ви познавам и в известен смисъл може би е по-добре да не се опознаваме.
– За това може и да си права – казах аз.
– Важно е да се запази дистанция. Хоторн във филма ще бъде художествен образ. Да, той ще разследва убийството и ще го разкрие, но очевидно ще бъде различен. И по един съвсем парадоксален начин, според мен накрая може да се окаже по-истински от теб. Например онази сцена в началото, когато двамата с Антъни седите пред „Старбъкс“. Няма да я включа в сценария.
– Защо? – попита Хоторн.
– Защото никой няма да ѝ повярва. Искам да кажа, че е невъзможно един детектив само с един поглед да разбере толкова лични подробности за някого… например, че току-що си е купил кученце и е прекарал уикенда в Съфолк, както се случва в тази сцена. Дори си отбелязах това в полето, когато го прочетох. Такива неща се случват само в книгите на Агата Кристи.
– Всъщност това е по-скоро в стила на Конан Дойл – казах аз. – Той го нарича рациоцинация. Това е вид логическо разсъждение, което ти позволява да стигнеш до определени заключения.
– Но това е художествена измислица. Не съществува наистина – не отстъпваше Шаника.
През това време Хоторн се оглеждаше така, сякаш току-що се беше събудил. Беше раздразнен. Не показваше никакви емоции, но точно така разбирах, че е ядосан.
– Тереса е била в Мексико – обяви внезапно той. – Наложило се е да замине съвсем неочаквано, защото баща ѝ е болен. В последно време никак не ѝ е лесно, още повече след като асистентката ѝ е излязла в отпуск по майчинство. Марко е започнал работа едва преди няколко дни и явно още не е навлязъл в нещата. Във всеки случай състоянието на бащата на Тереса внезапно се е влошило и се е наложило да хване самолета, за да го види. Още не се е оправила от часовата разлика. Все пак полетът е бил дванайсет часа.
Той насочи вниманието си към Шаника.
– Сигурен съм, че си много талантлива сценаристка, скъпа, но не само това. Ти си екоактивистка, отдадена на каузата. Това е целият ти живот. Само преди няколко дни си била на протест и си била в Мейфеър, когато нещата са ескалирали и са започнали да трошат полицейски коли. Освен това си веганка и не обичаш да използваш обществен транспорт. Дошла си дотук с велосипед, защото така се придвижваш навсякъде. Нали така?
Шаника погледна Тереса, но изобщо не изглеждаше впечатлена. Вместо това в очите ѝ се четеше нещо, което граничеше с възмущение.
– Ти ли си му разказвала за мен? – настоя да узнае тя.
– Не съм му казвала нищо! – възрази Тереса.
После се обърна към Хоторн.
– Следил ли си ме? Откъде знаеш за баща ми?
– Рациоцинация – отвърна Хоторн.
В стаята се възцари тишина. Марко беше вдигнал поглед от компютъра си.
– Ще ни обясниш ли? – настоя Тереса.
– Моля?
– Откъде знаеш всичко това?
Хоторн изсумтя.
– Е, ако това ще помогне за сценария… – започна той. – Просто използвам очите си, малко знания и малко догадки и… нали се сещате, всичко си идва на мястото и придобива смисъл.
Искаше му се да спре дотук, но Шаника и Тереса го гледаха в очакване и не му остана друг избор, освен да докаже думите си.
– Да започнем с теб, Тереса. Ти поиска срещата да се състои възможно най-скоро, но се видяхме едва след три седмици. Не изглежда да си особено затрупана с работа, следователно причината е била лична. Предполагам, че мъжът от снимката на бюрото е баща ти. Това е Игнасио де Леон, голям бизнесмен от Мексико Сити. Виждал съм го в класацията на „Форбс“ за най-богатите хора в света, а аз никога не забравям лица. Телекомуникации. Очевидно току-що си се върнала от дълъг полет. Снощи не си спала и затова си сложила толкова много грим за среща в единайсет сутринта. Личи си по очите ти, а и не можеш да спреш да се прозяваш. Страдаш от часовата разлика.
– Баща ми постъпи в болница преди две седмици – призна Тереса. – Но ти няма как да знаеш това.
– Притесняваш се ужасно за него, нали, скъпа? Толкова си отслабнала, че буквално си затегнала колана. Виждам старата дупка вляво от катарамата. Малко е износена, защото винаги си използвала нея. А преди малко, когато обясняваше на Тони колко харесваш работата му, ти спомена, че баща ти е изгледал всички сезони на „Войната на Фойл“. А честно казано, ако човек седне да изгледа не една, а трийсет епизода от сериал за Втората световна война, който не е излъчван по телевизията от десет години, най-вероятната причина за това е да е толкова болен, че да не може да стане от леглото. Освен това погледна снимката му и аз видях колко си натъжена.
– Откъде разбра за Лея? – попита Тереса.
– Това ли е обичайната ти асистентка? – каза Хоторн, но не изчака отговор. – Е, Марко определено не е от най-висока класа, нали? Не знае къде е нищо в офиса. Десет минути търси бисквити, а на бюрото му няма нищо лично – нито снимка на приятелката или приятеля му, нито дори персонализиран телбод. Освен това не говори английски много добре, така че някак не ми се вярва точно той да те е запалил по книгата на Тони.
– Преведена е и на испански – казах аз.
– Марко е италианец! – поклати глава Хоторн. – Очевидно е, че току-що е започнал работа. Когато Шаника влезе, тя просто мина покрай него. Двамата не се познаваха – а Тереса ми каза, че Шаника е идвала тук много пъти, следователно преди я е посрещал някой друг.
– Няма откъде да знаеш, че асистентката ми е жена, нито че е в отпуск по майчинство – възрази Тереса.
– На първо място, Марко очевидно е временно решение. Млад е и не блести с ум. Извинявай, Марко. Но това означава, че асистентката ти отсъства само за определен период. А за мен е очевидно, че е жена. Наречете ме сексист, ако искате, но малко мъже биха държали толкова много саксии с цветя на бюрото си, и те със сигурност не са на Марко, защото той дори не си е направил труда да ги полее.
– Колкото до теб…
Хоторн вече се беше обърнал към Шаника.
– Ти просто не можеш да се сдържиш да демонстрираш екологичните си убеждения. Да започнем с дрехите ти. Рециклирано сако, тениска от органичен памук, каквито продават от „Грийнпийс“, панталон от еко кожа, колан от микрофибър и обувки от влакна на палмово дърво и корк. За облеклото ти със сигурност не са пострадали никакви животни.
Когато Марко ти предложи кафе – още едно доказателство, че не те познава – ти не можа просто да отговориш: „Не, благодаря“, както би направил всеки друг. Трябваше да му кажеш, че никога не пиеш кафе. Защо? Защото производството на кафе оставя огромен въглероден отпечатък, главно заради всички храсти, които се изсичат, за да се отглежда, да не говорим за експлоатацията на работниците, които берат зърната. И не използваш обществен транспорт, нали? Дошла си с велосипед. По крачолите на панталоните ти има кал. А има и още нещо. Разстроила си се заради двете деца, блъснати в книгата. Можеше просто да кажеше, че са били прегазени. Но това не ти беше достатъчно. Почувства се длъжна да уточниш, че са били прегазени „от кола, разбира се“. Говореше така, все едно колата беше някакво чудовище, като зъл дракон.
Затова си била на протеста миналата седмица. Гледах новините. Грета Тунберг беше там, нали? И ти също – с плаката, който сама си направила. На показалеца ти има петънце от зелена боя, а предполагам, че не си правила ремонт у вас – не и след като боята е само по един пръст. Освен това кашляш и гърлото ти е раздразнено. Очите ти още са леко зачервени. Това са последиците от сълзотворния газ, който са използвали онези лоши полицаи, за да разпръснат размирниците. Но съм сигурен, че си е струвало. Властите сигурно вече са спрели да използват изкопаеми горива, а съвсем скоро всички ще започнем да носим вълнени дрехи, боядисани със сърпица.
В стаята настъпи смаяна тишина. Хилда не изглеждаше доволна. Току-що беше видяла как филмът по „Убийството е всичко“ става и си тръгва, без да се сбогува.
Най-сетне, Шаника проговори.
– Знаете ли, може и да не напиша този сценарий. Ти не си особено приятен човек.
– Знам, скъпа – отвърна Хоторн. – Но поне съм истински.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
