„Белегът на воина“ от Шанън Лий и Фонда Лий (изд. „AMG Publishing“, преводач: Николай Ангелов) е втората и последна книга от серията „Дъхобелязан“, в която един млад воин ще трябва да се изправи срещу миналото си, за да спаси семейството си и цялата страна.
Двама братя. Два народа. Една съдба.
След Турнира на Пазителя Дзюн Ли е обявен за предател и принуден отново да бяга. Но той няма намерение да се откаже. Дал е обещание да върне откраднатия Свитък на Небето и да изпълни последната воля на баща си – да открие майка си и своя брат близнак Сай.
Така Дзюн и неговият дългогодишен съпреник, Ин Юе, се отправят на Изток, където старите врагове се оказват неочаквани съюзници, а истината за миналото на младия воин става все по-опасна.
Но войната между Изтока и Запада е все по-близо. Единственият шанс тя да бъде спряна, е свързан с двата древни свитъка. А единият от тях е поверен на човек, когото Дзюн не е виждал от детството си. Неговия брат.
Сай вече е Върховният пазител на Слънчевата пагода и е готов да защити Свитъка на Земята от всеки враг – дори ако това се окаже Дзюн. Десет години след раздялата двамата отново ще се срещнат – този път от противоположните страни на една битка. А сблъсъкът им ще постави на изпитание не само уменията им, а и всичко, в което вярват за семейството, дълга и собствената си съдба.
Прочетете откъс от книгата при нас.
************
Изтокът беше място на падащи листа и спомени. Във въздуха се усещаше хапливостта на есента, първата заплаха от слана раздвижваше вятъра, който откъсваше червените и оранжевите листа от клоните им. Това напомни на Дзюн за подобна есенна утрин, когато беше на шест години и внезапно беше захвърлен в изгнание, a животът му – разкъсан на парчета.
И ето че отново беше тук.
– Ще спрем и ще си починем тук – предложи Вода, като ги поведе от пътя към близка поляна.
Беше едва средата на следобеда и не бяха изминали повече от няколко десетки ли*, но никой не възрази. Изтощителното темпо и нараняванията, които Дзюн и Ин Юе бяха понесли по време на бягството им към Змийската стена, бяха оставили следа и те имаха нужда от време, за да се възстановят. Преди седмица Вода и Съблазън ги бяха превели през таен проход в Змийската стена под прикритието на облачна, безлунна нощ, покрай мрачни патрули, подкупени да гледат в другата посока и да си държат устите затворени. Оттогава пътуваха бавно, като използваха така необходимото време, за да възвърнат силите си и да се подготвят за онова, което ги очакваше.
Дзюн се отпусна върху паднал дънер наблизо и внимателно свали превръзката, която придържаше раненото му ляво рамо неподвижно. Предпазливо го раздвижи и усети как ставата протестира със скованост, но вече без болка. Прободната рана от бастуна със заострен връх на Джан Дъртака бе зараснала, като остави грозен белег, но не и трайни увреждания. Съблазън се приближи и накара Дзюн да вдигне ръка над главата си и да я раздвижи, докато я оглеждаше.
– Възстановяваш се бързо – отбеляза тя впечатлена.
– Благодарение на теб – каза Дзюн и протегна рамото си напряко пред тялото, опитвайки се внимателно да върне подвижността в отвикналите му от натоварване мускули. Имаше късмет, че беше оцелял след Турнира на Пазителя и след сблъсъка с Праведните саби на Луната, без да получи далеч по-тежки увреждания. При правилни грижи винаги се беше възстановявал бързо и се връщаше във форма след нараняване. Още в дните на обучението си в школата „Желязното ядро“ беше забелязал, че някои от съучениците му се оплакваха цяла седмица след тежки спаринги и натоварвания.
– О, да, метаболизмът ти е типичен за млад мъж – каза Вода с усмивка и застана до своята ученичка. – А ти си по-щастлив от повечето, защото притежаваш изобилие от Дъха на Дракона. Чан каза, че никога не е виждал толкова много у човек, който не е дъхобелязан.
Сифу Чан. Стомахът на Дзюн се сви на възел от тревога. Можеше само да се надява, че слепият флейтист и дъщеря му Жън са в безопасност. Бяха избягали от войниците на Кобу и се бяха отправили към Изтока – това Дзюн знаеше благодарение на странната способност на Съблазън да ги води неотклонно към притежателката на копринения шал, вързан на колана ѝ. Където и да отидеше Жън, Съблазън можеше да я открие. Но Дзюн нямаше как да знае дали Чан и Жън са болни или ранени, дали са намерили убежище някъде или дали не ги грозят същите опасности от тази страна на Змийската стена, както от другата.
Само ако Жън беше споделила плановете си с него по-рано, ако му беше дала нещо повече от загадъчен намек, по който да се ориентира. Беше прекарал толкова време с нея, а всъщност тя никога не му се довери. За Чан, Жън и останалите от Обществото на Тихата флейта той беше просто удобен инструмент в иначе безпрепятствените планове на генерал Кобу да подмени Турнира на Пазителя и да заграби пълната власт на Запад. И дори в това се беше провалил. Беше Пазител по-малко от ден, а сега Кобу настъпваше. Войната витаеше във въздуха толкова сигурно, колкото и наближаващата зима.
Не за първи път Дзюн си пожела да не беше напускал Чъон. Нямаше да има повече сила да спре Кобу, отколкото сега, но поне щеше да е у дома, да тренира през деня и да работи в театъра вечер, да сяда с баща си на късна вечеря след представленията. Двамата щяха да обсъждат бойците в Турнира на Пазителя, без Дзюн изобщо да стъпва на арената. А баща му щеше да е жив. Може би тъжен и примирен, но жив, вместо да лежи в земята, погребан от непознати, без непокорният му син дори да може да отдаде почит на гроба му. Дзюн би дал всичко само ако можеше да се върне назад и да прекара един обикновен ден, в който да се държи като по-благодарен син.
Дзюн се изправи. Борбата за живота му поне го беше държала зает. Сега, когато не беше в непосредствена опасност, имаше твърде много време да тъне в тревоги и съжаление. Пресече поляната и се приближи до мястото, където Ин Юе седеше на земята, облегнал гръб на едно дърво, и се мъчеше да нагласи платнените ремъци около чуканчето, където някога беше дясната му ръка.
– Да ти подам ръка? – пошегува се Дзюн, надявайки се да накара по-възрастния ученик да се усмихне.
Вместо това Ин Юе издаде звук на раздразнение и пусна изкуствения си крайник на земята. Вилата, която беше прикрепил към осакатената си ръка, за да се бие със Сабите, едва ли беше практична за ежедневни задачи, затова една вечер Съблазън беше издялала от дърво за огрев фалшива ръка за него. Тя имаше само два дебели пръста и извит палец, така че приличаше повече на щипка на рак, отколкото на ръка, но поне беше донякъде функционална и не толкова тежка. Проблемът беше как да я закрепят стабилно за ръката на Ин, без да се разхлабва, като същевременно ремъците, които Съблазън беше направила от накъсан на ленти чувал за зърно, да не протриват все още заздравяващия му крайник.
– Това е безсмислено – възкликна Ин Юе и отпусна чело върху свитите си колене.
– Не знам за теб – каза Дзюн, – но аз започвам да се изнервям. Навит ли си за лек спаринг?
Тренировките бяха нещото, което караше Дзюн да се чувства овладян и съсредоточен. Можеше да заглуши съмненията в ума си с физическо усилие, да намери известен покой в практикуването на насилие.
Възстановяването беше необходимо, но това, че бяха в Изтока, не означаваше, че са извън опасност. Дори напротив. Дзюн не би се изненадал, ако генерал Кобу изпрати още ловци на глави като Джан Дъртака след него.
Освен това по хлътналия поглед на Ин Юе личеше, че съученикът му се нуждае от разсейване също толкова, колкото и той. Ин Юе вдигна глава и погледна Дзюн, но изражение-то му беше притъпено и недоверчиво.
– Каква полза ще имаш да тренираш срещу сакат?
– Джан Дъртака си повреди крака по време на Турнира на Пазителя и оттогава носи шина на коляното. Съдейки по последното ми преживяване на ръба на смъртта, бих казал, че все още е доста добър боец.
Дзюн побутна с крак стъпалото на стария си съученик.
– Хайде, Ин. И аз не съм в блестяща форма, така че поне ще се излагаме заедно. Помниш ли как майстор Сун ни караше да тренираме дори след като бяхме пробягали десет ли и бяхме направили толкова коремни преси с главата надолу, че вече не усещахме коремните си мускули?
При споменаването на стария им учител Ин сякаш се замисли. Дори сега, след като беше загубил на турнира, беше обявен за изменник и заговорник и принуден да напусне страната, той очевидно все още се възприемаше като носител на тържествената отговорност да отстоява доброто име на своя наставник и на школата „Желязното ядро“. В края на краищата той беше Феноменалния Ин. Раменете му бавно се отпуснаха.
– Добре.
* Ли – мярка за дължина, често наричана китайска миля, равняваща се на 500 м. – Бел. прев.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
