„Огънят“ от Кирил Топалов (изд.„Сиела“) е смайващ с дълбочината си роман за живота в София през XVI век и за трагичната участ на златаря свети Георги Нови Софийски.
„Бъхтим се, Господи, трепем се – помежду си и сами себе си – и какъв е смисълът?
Уж си ни създал да бъдем братя, а си позволил да станем Каин и Авел…
Дали не сбърках някога, че не избрах мрачния рай на Света гора, а предпочетох светлия ад на живота?…
Аз съм поп Пейо, презвитер на Софийската (все още се нарича и със старото си име Сардикийска) митрополитска черква „Света Марина“ и доскоро духовен баща на най-красивия юноша, какъвто някога сте срещали в живота си, на най-даровития, най-изкусния майстор-ваятел на златото, какъвто би могъл да съществува и какъвто бихте могли да си представите. Вече съм много стар, стъпил съм с няколко години в деветото си десетилетие и искам да помоля вас за снизхождение, а духовния ми син Георги, когото всички вече наричаме Георги Нови Софийски – за прошка, задето поради голямата си християнска ревност и грижа за Божията, а не за човешката му душа, го обрекох на най-страшните, на нечовешките мъки в огнената клада, която нечестивците му бяха приготвили и добре разпалили…„
Прочетете откъс от романа при нас.
*********
Голям късмет е и че не посегнаха на името на нашата София, която след залеза на Търновград е следващият по красота и вече първи по значение град не само в българските, но и въобще в румелийските, предели на новото царство на османците. Тя е град, за дълголетието и значението на чиято история свидетелстват и многото ѝ останали имена, които съм срещал и продължавам да срещам и в старите ръкописи по манастирите, и по древните каменни стени и плочи, които още от ранните си юношески години любопитно и ненаситно четях, а те непрекъснато се откриваха при разкопките и строежите на пътища, мостове, бани, ханове, кервансараи, джамии, да не говорим и за още по-големи сгради, като новопостроения дворец на софийския бейлербей, съдилището, монетния дом, седалището на данъчните власти, но и не само там.
Любопитно разглеждах и парите, с които майка ми и баща ми ме пращаха да купя нещо от пазара, все ги питах какво означават образите и думите върху тях, казваха ми, че това са стари имена на София, а аз не можех да разбера защо нашият град ги има толкова много. Баща ми вдигаше рамене и казваше да ида при попа в черквата, той знае всичко, но когото и да питах, ми се отговаряше, че още съм малък, та когато съм порастял, съм щял да разбера, докато единственото нещо, което накрая ми стана ясно, бе, че дали от незнание, от нежелание да си губят времето с моето любопитство или от нещо друго, просто не можеха, или пък кой знае защо не искаха да ми обясняват.
Тази моя детска страст се засили още повече след много години, когато Георги дойде от Кратово и заживя у нас. Разглеждах жадно и любопитно златните и сребърните монети, които и християни, и мюсюлмани, и евреи, и цигани носеха при него или при другите златари, за да им направят годежни или сватбени пръстени, златни копчета, игли за чалмите, украшения на пафти, обкови на икони и евангелия и какво ли не още. Даже и най-бедните хора имат по някоя и друга спастрена на скрито място златна монета – „бели пари за черни дни“, както казваха най-често някак като че извинително. Българинът винаги се притеснява, когато трябва да се похвали с нещо, да не му завиди някой, и ако го запиташ как е, най-често ще ти отговори „Горе-долу“, демек – „Не ми завиждай, кретаме криво-ляво“. Дали е било така и преди нашествието, не знам, но съм забелязал, че първите неща, които тиранията ти отнема след свободата, са самочувствието, гордостта и достойнството, а първия страх, който напъхва в душата ти – да не те погледне със завистливо око човек, който има власт над тебе.
Върху някои от тези златни и сребърни монети освен образа на императора или императрицата на опакото може да се види речният бог Искър с клонче в ръка, образ на плодородието на Софийското поле, подпрял се като някой приказен великан с една ръка на Витоша, от която пък изтича река, на други може да се види богинята Сердика с корона от градската крепост. Така върху монетите аз намерих всичките предишни имена на нашата София, сред които най-често се срещаха Сердика, Улпия Сердика (по името, както доста по-късно научих, на император Траян – Улпий), или Сардикия, в някои стари книги или в споменатите надписи по разни древни плочи срещнах и Сардикийски град (от името на местните тракийски племена сарди или серди, както също по-късно научих), а софийският митрополит, нали от памтивека се знае, че черквата е най-упоритият и най-сигурният носител и крепител на духовната памет, и до днес продължава да носи гордо титлата Сардикийски… Наричали са я и Средческий град, или Средец (вероятно заради средищното ѝ място в огромното Балканско землище), също Триадица – според някои по името на много стар манастир край града „Света Троица“ (на гръцки „Агия Триада“), според други – от минаването през огромното ѝ поле на трите реки – Боянската, Перловската и Владайската. Но това обяснение не е много сигурно и точно, защото пропуска още три такива реки, които напояват Софийското поле, така че те са всъщност шест, или даже седем, ако се прибави и минаващият в самия край на огромното поле Искър, а това увеличаваше още повече любовта на софиянците към тях, защото се смяташе още от старо време, че в тях текат водите на Орфей.
Сигурен съм, че много малко хора в София знаеха това, на моите съграждани почти нямаше кой, освен мен, да може да обясни кой и какъв е бил този Орфей, защото името му го нямаше в християнския календар, а православният българин, ако не чуе някое старовремско име от попа в черквата, се отнася към него с подозрение – дали не е, не дай си Боже, поганско, сиреч езическо, или още пò не дай си Боже – агарянско. До преди да ми стане жена, и моята мъничка като горска птичка Василия не беше чула за този очарователен и палав млад момък с оскъдни дрешки, но с неземна хубост, голям певец и свирец, когото са слушали омагьосани и следвали из горите тилилейски всички горски птички, животни, прелестни и греховно недооблечени русалки и горски самодиви, но когато чу моите приказки, тя така се захласна по него, че непрекъснато ме заплашваше – ако не я слушам и не върша всичко така, както тя казва, а правя по стар навик както аз съм си наумил, че е по-правилно, ще го потърси в тилилейските гори и ще тръгне с неговата весела дружина, а пък аз, ако не съм се бил присъединял към тях, да съм си останел в черквата да си каканижа моето алилуя… Ако една прелестна малка Василия не може най-невинно да ти развали настроението, особено ако току-що владиката дядо Силваний вече те е запопил най-тържествено в софийската митрополитска черква, то кой друг би могъл?…
Много пъти съм си мислил, че сигурно са наричали града Средец и поради това, че в неговото огромно равно поле всъщност се кръстосват два много важни пътя. Единият идва от юг, през теснината между Витоша и Люлин, и свързва София и голямото мизийско поле, в което е разположена, с македонските български предели, слънчевото Беломорие и Адриатическия бряг. Другият път тръгва от града ни на изток към Цариград и целия Анадол, а на запад – към Европа. Господ е направил и всички необходими за това големи планински проломи: Искърския, Арабаконак, Петрохан и Владая.
От монетите, които минаваха през ръцете на Георги, научихме с него и че в нашия град някога е имало даже и много древен храм на Асклепий, поганския бог на лечителите, вероятно заради горещите лековити извори в града ни и около него. Сигурно мнозина от потомците ни, а с тях несъмнено и ти, брате книжовниче, ще се изненадате, когато сега прочетете в моето житие и че преди идването на османците крепостта на София е била голяма колкото Константинополската, която всепризнато се е славила като най-здравата, най-силната и най-внушаващата страх у враговете не само в нашите балкански, но и дори в европейските и анадолските предели със своите непристъпни двайсет и седем врати, хиляда и седемстотин кули и седемдесет хиляди зъбци, сиреч Софийската ни крепост е била доста по-голяма и от Търновградската. Сегашният ни град е по-скоро като махала на оня, тогавашния, сгушила се страхливо и едва ли не виновно заради миналата си мощ и величие в ъгъла на остатък от някогашната огромна крепост, разрушена не по време на превземането ѝ, а по-късно – за да няма раята къде да се защити и здраво укрепи, ако реши някой ден да се разбунтува срещу поробителите си.
Както често разказваше митрополитът дядо Силваний, който знаеше всичко за дълговечната история на България, както и за причините на падането ѝ под османска власт, това обширно Мизийско плато, в чиято среда е разположена София и обхваща Витоша, част от Балкана, Лозенската планина, Скопска Черна гора, Шар планина, Осогово, Рила и Люлин, и в което Господ щедро е разстлал няколко важни български полета – Софийското, Косовското, Скопското, Нишкото и Кюстендилското, неслучайно е било вечната ябълка на раздора между българските и ромейските царе – всеки е искал да го притежава, защото е давало възможност за владеене на огромна земя, затова и цар Крум е извършил невиждани дотогава военни чудеса, за да го завоюва и задържи. Знаел е, че който управлява Мизийското плато, има възможност да придобие власт над всички земи наоколо.
От доста време бяха започнали да наричат града и София заради древната, останала още от ромейско време, базилика „Света София“. Малката някогашна скромна черквица, каквато е била преди сигурно поне хиляда години, от която са запазени само няколко красиви цветни мозайки, многократно е била разрушавана от нашественици и пак възстановявана все по-голяма и все по-внушително възправяща се на високия хълм, за да се вижда отдалече, обясняваше дядо Силваний.
– Град, черква и човек – обичаше да повтаря той с шеговити библейски нотки в дълбокия си митрополитски глас – не се ли виждат от поне един час път, не са си на мястото и не са ни важен град, ни важна черква, ни важен човек.
Виждат се, да, но тъкмо заради това невинаги оцеляват дълго, си мислех аз и в ума си изреждах много примери, достатъчни бяха и Цариград с великолепния си храм „Света София“, и Търновград с Патриаршеската църква „Възнесение Христово“, и нашата София с базиликата „Света София“ – всички бяха превърнати в джамии, но нашата, софийската, заседна като кост на гърлото на ненаситните завоеватели. Щом завладели града, те многократно се опитвали да я направят джамия, но все се срутвала някоя стена, кубе или новоизградено минаре и загивали мюсюлмани, затова накрая, като съвсем се уплашили, че някаква невидима божествена сила я пази, я превърнали в нещо като военно складище. Говори се, че имало и стар параклис с ценни мощи на светци. Агите много пъти се опитвали да влязат в него, но невидима ръка ги отблъсквала, на християните и сега не се позволяваше да влизат, а стражите уверяваха, че нощем често чували пеещи гласове и звуци от арфа. Какви ли не легенди се разказват и до днес за нея! Според митрополита дядо Силваний храмът бил построен от император Юстиниан и бил посветен на самия господ Исус Христос, който и по името си е самата Божия премъдрост – Софѝя, и така постепенно това име изместило предишното название на града – Сердика.
Това дотук ми се вижда достоверно, но много хора вярват и в едно друго предание, което е по-красиво и загадъчно. Според него Софѝя, дъщерята на император Константин, била оставена от баща си в града, където и умряла, а ковчегът с тялото ѝ бил скрит под един висок свод в черквата, откъдето тя излизала нощем и говорила на християните да не се отказват от вярата си. Нещо от тези приказки има и в преданието, което съм чул да разказват млади и суеверни мюсюлмани, че уж принцеса Софѝя, по-малката дъщеря на ромейския император Юстин Втори, заболяла и много дълго време не можели да я излекуват, докато накрая някой от лечителите не препоръчал да ѝ намерят високо място с чист въздух и лековита вода и така намерили този хълм в Сердика, която оттогава носи заради черквата си името София. Щастлива от излекуването си, принцесата наредила на това свято място да се издигне голяма черква с нейното име – София, а около нея да се построи още по-голям от тогавашния град, който също да носи името ѝ. След смъртта ѝ я погребали в черквата, а тя понякога нощем излизала, шепнела молитви и говорела с хората, които се събирали там с надежда да я видят, но посегнел ли някой да ѝ целуне ръка, мигом изчезвала.
Стари софиянци пък разказваха, че мюсюлманите няколко пъти се опитвали да разрушат базиликата, но всеки път отново някоя от срутените стени затрупвала смъртоносно неколцина от рушителите, затова османлиите я оставили и не я използвали дълго дори и като джамия, а само като военно хранилище, та в едно запазило се по случайност преддверие с чудодейно спасили се остатъци от стари стенописи по-смели свещеници от време на време отслужваха по някоя кратка литургия – я за кръщене на новородено християнче, я за помен, за кратък водосвет или нещо подобно, но винаги със страх, защото никой софийски митрополит не смееше официално да разреши например тържествена служба за венчавка или опело на погребение, дори и само заради това, че в такива случаи щяха да се съберат много хора, щеше да стане прекалено шумно и това щеше да предизвика яростния гняв на правоверните.
При някои султани християните имаха по-голяма свобода да изповядват вярата си не само скрито у дома или в някой манастир, но дори и в църквите в по-големите градове. Селим обаче, който се възцари само две-три години преди трагичната гибел на моя обичен Георги, от страх да не загуби властта си бе избил почти всичките си деца, братята и внуците си, беше дал нареждане да се разрушат всички християнски храмове и манастири и да бъдат изтребени всички духовници-неверници, както и въобще всички християни, които откажат да приемат правата вяра. Той увеличи данъците, за да се отблагодари на еничарите, а те му се отплащаха с много победоносни и запомнени с жестокости войни.
Добре че се намериха някои по-разумни измежду най-близките му паши в Цариград, говореше се, че това били великият везир и шейх-юл-ислямът, които го убедиха, че с масови потурчвания не само може да предизвика бунтове и опасно неподчинение сред християните в държавата, но и ще обедини срещу себе си всички гяурски владетели, между които неговите предшественици умело бяха създавали смъртни вражди, за да ги отслабват, побеждават и покоряват един по един. Достатъчни му бяха и само примерите с Ромейската империя и с България, чиято съдба бе решена окончателно колкото от военната сила на предшествениците му, толкова, ако не и повече – от умело подклажданите съперничества между местните владетели. Те отцепваха по едно голямо парче от бащината си държава и воюваха колкото с османците, толкова и с братята или братовчедите си. Всеки един от тях смяташе, че е много по-достоен от останалите да притежава и управлява държавата на дедите си, докато в края на краищата всички станаха отначало турски управители на парчето от бащиното царство, което бяха успели да откъснат, а някои от тях, включително даже и измежду най-видните ромеи, дори бяха приели исляма, но и това не успя да ги спаси – нито самите тях, нито държавиците, градовете и народите им, които все повече заприличваха на османски селища.
Помня, че веднъж, когато обикаляхме манастирите с моя духовен син Георги, за чийто живот и мъченическа смърт ще разкажа в това житие, той ме попита:
– А бе дядо, Турция има толкова много врагове, както си ми казвал. Те не могат ли да се обединят и да дойдат да ни освободят?
– От турците, момчето ми, никой няма да дойде да ни освободи заради черните ни очи – отвърнах му. – Който и да тръгне насам – дали от Европа, дали от изток, от север или от юг, няма да го направи, за да ни освободи, а ще се опита да ни зароби. Защото българската земя я няма никъде по света такава – красива, плодоносна, между няколко морета, планини бол, долини – още повече, от красиви по-красиви. Едем – раят на света – е бил тук, да знаеш… После сме дошли до тоя хал поради нашето балканско и българско несъгласие и ламтеж за земя, богатство и главно власт… Власт!… Е това ни е погубило. Някои говорят за някаква Българска планина на караманлиите в Анадола, били ни братя, щели те да ни освободят. Но от мен да знаеш – от братя от чужда държава най да се боиш…
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
