Авторите на любимата поредица на хиляди български деца „Приключенията на мотовете” зарадвахa читателите си с нова книга. Дългоочакваното продължение „Вълшебникът се смее последен” (изд. „Мармот”) от съпрузите Радостина Николова и Андрей Михов разказва за последната, решаваща битка между мотовете и злите им братовчеди модовете, а илюстрациите отново са дело на Мелина-Елина Бондокова.
Много години след последната им среща враждата между двата пухкави рода почти е забравена, но любопитството на порасналата принцеса Магу отново става повод легендата да напомни за себе си. Непредвидената намеса на един малко непохватен, но добър по душа, вълшебник променя плановете на враждуващи армии и изпраща предводителите им Мукс и Мрън на неочаквано пътешествие. Дали неохотните другари ще успеят да загърбят различията си и да се справят с мисията си?
Прочетете откъс от книгата тук.
Навътре, навътре в гората
– Магууууу! Къде си, миличкото ми! – разтревоженият глас на Пагу обиколи поляната, надникна зад цветята, повдигна всеки камък, разроши храстите, но уви, от Магу нямаше и следа.
– Беше тук преди минута, играехме на криеница – оправда се Пинки и се огледа нервно зад гърба си. Той беше най–потърпевш от стрясканията на Магу.
– Ох, става все по-добра в тази игра… – пророни Пагу и продължи да се оглежда наоколо.
– Спокойно, ще я намерим – каза Мукс, но в гласа му звучеше тревога.
– Ще помоля птиците от онова дърво да ни помогнат – предложи Пагу и махна с лапичка към един клон, на който се перчеше малко спретнато гнездо.
На Магу, която се бе скрила зад един сух дънер в другия край на поляната, започна да ѝ става скучно. Все пак цели две минути чака Пинки да я открие. Затова, вместо да го уплаши, този път реши да влезе малко по-навътре в гората. Там имаше доста дървета и храсти, зад които да се скрие още по-добре. Но това дърво беше твърде тънко, а пък този храст – недостатъчно висок, онзи бор пък беше прекалено тъмнозелен. Дали пък да не влезе още малко навътре в гората? О, я чакай, онова дърво там май е по-подходящо… Не, още малко навътре, и още малко…
Ето как се губи човек. Ето как се губи и мот, било той и приятел с животните.
– Магууу! Къде сиииии?! – изчурулика горската зидарка, докато прелиташе ниско над гората и търсеше да зърне малката принцеса. Но уви, нямаше и следа от нея.
Всъщност, и Магу нямаше представа къде е Магу. В един момент ѝ омръзна да търси идеалното скривалище, затова започна да играе на гоненица с една шарена пеперуда. После погъделичка един охлюв, няколко пъти се изплези на облаците, тръгна да събира шишарки, а после да разхвърля шишарки, да подрежда шишарките в купчинка, да разхвърля шишарките от купчинката… И съвсем не разбра как и кога се оказа на другия край на гората. „Я, ама че интересно, тук не съм била“ – помисли си Магу. В този момент в малката ѝ главица светна лампичка и тя каза:
Опа, май се загубих!
Отначало не се уплаши, може би само малко, но бързо се съвзе и реши веднага да се върне обратно… но, как?! Пътека нямаше, а дърветата, строени като войници, сега ѝ изглеждаха еднакви.
– Може би, ако тръгна насам… или пък натам…
В насам и натам мина целия следобед и Магу – уморена и прегладняла, и вече доста уплашена, седна да си почине. Топлият вятър бързо я унесе и тя заспа, глуха за виковете на горските птици. Някой все едно я полюшваше в люлка. Тя се усмихна насън. Спомни си за майчините песни, докато беше бебе, когато Пагу я носеше на ръце. Сгуши се в топлата космата прегръдка, която сега я отнасяше някъде далече-далече…
Ако откъсът oт „Вълшебникът се смее последен“ ви е харесал и искате да прочетете книгата, можете да я поръчате от Ozone.bg с 10% отстъпка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си.
[…] на представянето на четвъртата книга от поредицата “Вълшебникът се смее последен” във вторник вечерта в […]