На Кристофър Синклер-Стивънсън
Томас Чатъртън (1752 – 1770 г.) се родил в Бристол. Обучавал се в училище „Колстън“ в същия град и за няколко месеца чиракувал при адвокат, но образованието било по-маловажно от поривите на собствения му гений. Баща му починал три месеца преди раждането на сина си и Чатъртън от най-ранна възраст бил запленен от древната църква „Сейнт Мери Радклиф“, където баща му някога работел като хорист. Бил седемгодишен, когато получил от майка си парчета пергамент, открити в архивите на същата църква, и въображението му изведнъж оживяло. Казал й, че е „открила съкровище“, и бил безкрайно доволен, че е „единствено по рода си“. „Влюби се, разправяла майка му, както в античността, така и в миналото на самия Бристол.“ Започнал да пише стихове, а на петнайсет-шестнайсетгодишна възраст създал цикъла „Роули“ – тези стихове на пръв поглед били написани от средновековен монах и дълги години се смятало, че е така, но всъщност били дело на младия Чатъртън, който успял да създаде автентичен средновековен стил, като по неповторим начин съчетал прочетеното в книгите със собственото си въображение.
Накрая Бристол му омръзнал и примамен от изгледите за литературен успех, на седемнайсетгодишна възраст Томас Чатъртън заминал за Лондон. Надеждата му да се прослави обаче нямало да се осъществи – поне не и приживе. Книжарите не се въодушевявали или проявявали безразличие, а лондонските списания отказвали да публикуват повечето елегии и стихове, които им предлагал. В началото живеел при роднини в „Шордич“, но през май 1770 г. се преместил в малка мансарда на Брук Стрийт, „Холбърн“. Именно там сутринта на 24 август 1770 г., очевидно изтощен да се бори с мизерията и провала, той погълнал арсеник. Когато разбили вратата на стаята му, по пода били разпилени късчета хартия, изписани с неговия почерк. Провели разследване и обявили случая за самоубийство. На следващата сутрин го заровили в гробището към приюта за бедни на Шу Лейн. Знае се за съществуването на един-единствен негов съвременен портрет, но образът на „удивителното момче“ е запечатан за поколенията в картината „Чатъртън“ на Хенри Уолис. Творбата била завършена през 1856 г. и на нея позира младият Джордж Мередит, който се превъплътил в ролята на безжизнения поет, лежащ в мансардата си на Брук Стрийт.
ПЪРВА ЧАСТ
Вижте мрачното лице, вижте неговата бледност;
така окаяно, така посърнало, сухо, мъртво!
(„Превъзходна балада за състраданието“, Томас Чатъртън)
Видях аз цвете в летен зной,
прекършено да вехне във разцвета свой.
(„Историята на Уилям Канинг“. Томас Чатъртън)
Веднага щом зави зад ъгъла, той се огледа за къщата над арката. И щом влезе в „Додс Гардънс“, слънцето сякаш го чакаше в края на дългата тясна улица.
− Няма души, само лица – каза той и вдигна поглед към къщите, които го обграждаха: пиластрите бяха заимствани от фасади от XVIII век и пресъздадени в по-дребен мащаб; част от малките железни балкони бяха прясно боядисани, а други – покрити с ръжда; фронтоните бяха така порутени или занемарени, че едва се различаваха над вратите и прозорците; чудато оформените ветрилообразни прозорци дотолкова бяха избелели с времето, че през тях вече не проникваше светлина; прецизната щукатура сега навсякъде бе повредена; дървото беше загнило и камъкът бе напукан и надраскан. Това беше „Додс Гардънс“, Лондон W14 8QT.
На Чарлс обаче всички тези къщи му се струваха еднакви – всичките бяха приятни семейни жилища. Той пъхна ръце дълбоко в джобовете на балтона си с цвят каки и си подсвиркваше, като се спря само за да погали голямото черно куче, което тичаше насреща му.
− Няма ли да е хубаво – попита той – да тичаме заедно на село? – Той се наведе, за да бъде разговорът по-личен. – Като Чарли Браун и Снупи. Като индианчето и Ласи. Като слепецът и старото куче Трей. Както знаеш, провинцията не е много далеч. Винаги можем да отидем, стига да искаме. Всеки може.
След тази последна успокоителна реплика той се отдалечи. Кучето легна в прахоляка, загледано в Чарлс, който продължи по улицата с наперената си походка. После видя как той се спря, отстъпи крачка назад и изчезна.
В първия момент Чарлс реши, че в „Додс Гардънс“ е пробита дупка, и чак когато слезе от тротоара, забеляза извивката на арката и къщата над нея. Цялото здание беше направено от камък, затова изглеждаше доста по-старо от тухлените къщи наоколо, а когато Чарлс мина под арката, въздухът стана по-студен. На една от вътрешните стени с черно бяха надраскани контури на лице, а над главата му по дървения покрив и ръждясалите железни скоби, които го подсигуряваха, имаше сложна плетеница от знаци и графити. Отвъд арката се простираше малък двор и щом Чарлс влезе вътре, до една синя врата забеляза малка табела: „Антиките на Лено. Не се мотайте. Ощастливете ни. Хайде, влезте“. Това го развесели. Той сложи на главата си двете книги, които носеше под мишница, после прекоси двора на пръсти, докато те застрашително се олюляваха, и ги улови, щом паднаха.
Имаше две каменни стълбища, откъдето се носеше силна миризма на дезинфектант, а когато ги изкачи, чу гневни гласове точно над главата си. Не различаваше думите, но открояваше пронизителните гневни викове на жена и воя на мъж, който бе на прага на истерията. Чарлс стигна до първата площадка, където имаше врата с надпис: „Да, стигнахте. Лено“. Той почука колебливо и мигновено се възцари тишина. Почука отново и някакъв сериозен глас промърмори отвътре: „Влез“. Той отвори вратата, огледа се и видя мъж, който усилено почистваше човката на препариран орел.
− Търся…
− А, да.
− Търся г-н Лено.
− Намерихте го. – Мъжът все още беше с гръб към него и вече почистваше ноктите на мъртвата птица.
− Здравейте, аз съм Уичуд. – Това бе обичайният поздрав на Чарлс.
− Уич…? – Г-н Лено звучеше смутен.
− Уд. Обадих ви се тази сутрин. За книгите.
− Сигурно е така. – Г-н Лено внезапно се обърна и Чарлс с известна тревога забеляза, че по дясната му буза се разпростира ярък пурпурен родилен белег, който за миг направи изражението му някак свирепо. – Скъпа – извика той. – Скъпа, имаме клиент. – И Чарлс си даде сметка, че пронизителният глас, който бе чул от стълбите, всъщност принадлежеше на самия г-н Лено. – Г-н Уич, моля… − той посочи нанякъде, но не довърши изречението и във внезапно настъпилата тишина Чарлс огледа помещението с благосклонен, почти собственически интерес. От тавана до пода беше претъпкано с украшения, репродукции, препарирани животни и всякакви вехтории: лъжици, очевидно хвърлени от голямо разстояние в пукната купа за плодове, редица преспапиета от слонова кост върху избелели нотни листове, купчина големи кукли с преплетени крайници, все едно са били разстреляни и хвърлени в общ гроб, ярко оцветени шахматни фигури, строени до гипсови бюстове, а на няколко прашни рафта Чарлс виждаше карти за игра, книги, глинени купи и три малки дантелени чадъра, долепени един до друг. Имаше чинии, пълни с копчета и клечки за зъби, полуотворени дървени чекмеджета, претъпкани със стари списания, и две месингови лавици с куп репродукции. В единия ъгъл на помещението гореше парафинова печка (в опасна близост до дървен люлеещ се кон) и въпреки силната топлина, идваща от нея, Чарлс едва сега забеляза, че г-н Лено носеше костюм от три части. – Г-жо Лено – извика той отново, – човекът чака. Ела и се погрижи за него.
