„Божко и Лошко“ от Марта Кишел ( изд. „Емас“, преводач: Милена Милева) е малко забавна и малко страшна история за това, че да бъдеш различен не е толкова зле, колкото може да ти се струва отначало, и че най-важното е винаги да си верен на себе си.
Зад високата ограда на стара и необикновена къща, встрани от шума на града, живее Божко – момче, което никога не е само. Защото освен стария сандък със съкровища и най-чудната майка на света той си има истински ангел пазител… Има си Лошко. А под леглото му живее чудовище, което постоянно му краде чехлите.
Ала идва ден, в който Божко трябва най-сетне да напусне необикновената си къща и да опознае света от другата страна на оградата – свят без шумоленето на ангелските крила и без прегръдката на чудовищните пипала. А дали той е готов за това? И дали светът е готов за Божко и неговата голяма тайна?
Прочетете откъс от романа при нас.
Не толкова отдавна, само преди един или шест месеца, а може би съвсем по друго време, накрай един град имаше една къща. Беше там от много години, ала малцина я знаеха, а тези, които знаеха, рядко си я спомняха. Дори пощальонът постоянно я забравяше, та все му се налагаше да се връща.
Уличката, на която се намираше къщата, обрасла с непроходими, гъсти храсталаци, водеше незнайно къде и незнайно защо. Понякога някой случайно свиваше по нея, ала след двайсет-трийсет метра се връщаше, колкото объркан, толкова и смутен или направо възмутен от факта, че в наше време, представяте ли си, все още съществуват толкова безцелни улички. Но ако беше включил въображението си вместо навигацията в смартфона и беше продължил още малко, щеше да забележи, че най-ненадейно сред гъсталака изниква висока, обрасла с бръшлян ограда, а над нея – гъсти корони на дърветата и прозиращ между тях покрив, покрит с мъх, на дупки и смешно продънен. И затова малко изглежда така, сякаш се радва, че най-сетне са почнали да му падат млечните керемиди и съвсем скоро вече ще е почти пораснал покрив. Ако този някой му отвърнеше с усмивка и за миг поспреше, за да се вгледа малко по-добре, щеше да забележи, че сред бръшляна има порта. И може би тогава би се доближил, за да погледне, обзет от любопитство, през ключалката, а тогава би видял нещо наистина, ама наистина невероятно.
Но покривът беше стар и оградата също беше стара, и портата в оградата, и бръшлянът, който растеше по нея, а хората в ежедневието си много бързаха към своите нови, важни работи, та да търсят луди приключения на улички като тази, встрани от всичко. И никому дори не би му хрумнало, че от другата страна на оградата, в старата къща под усмихнатия щърбав покрив, живее някой. И този някой е малко момче.
Е, може би не толкова малко, което неопровержимо доказваше поредната черта върху касата на вратата, няколко сантиметра над предишната. Момчето имаше очи като два синчеца и коси като лен, увити в непокорни къдрици, които се подчиняваха само на вятъра (със сигурност не и на гребена и четката). И освен това постоянно се усмихваше, макар че неотдавна му беше паднало поредното зъбче, а две други още никнеха с мъка. В резултат момчето временно се усмихваше на света главно с дупките от зъбите и леко шушкаше и съскаше, което обаче никак не го притесняваше, още повече, че устата му много-много не се затваряше, даже когато си миеше зъбите. В старата къща на втория етаж той имаше своя собствена стая, а в нея стар креват, който беше малко провиснал, етажерка, пълна с книги, втора с настолни игри и голям дървен сандък. Той заемаше цялата ниша под прозореца и бяха необходими две, а най-добре три ръце, за да повдигнеш капака. Момчето държеше в него най-чудните съкровища, които бе успял да събере: камъчета от цветно стъкло, череп от истински пластмасов мрамор, паяк с помпичка, който, вярно, отдавна не подскачаше, но пак изглеждаше наистина страшно, особено ако случайно го настъпиш в тъмното, войници, топчица със звездички, пръснати в каучука, нахапана от едната страна и вече леко матова, съвсем здрав калейдоскоп, боя в спрей, трийсет и четири празни кутийки кибрит, джобно ножче, гумено пиле и великолепна колекция бръмбари. Бръмбарите – седем зелени, четири жълти и един розов – бяха много големи и пластмасови. Отначало миришеха смешно, но после им мина. Оставени цял ден на перваза, те светеха в тъмното с невероятен блясък. Освен това прекрасно щурмуваха замъци от кубчета, надпреварваха се по прясно излъскания паркет, скачаха от стълбите с парашути от носни кърпички и въженце или пътешестваха в пъстър керван по безкрайните дюни на пясъчника в градината. А! И отлично плаваха в тенджерата със супата от краставици, в което момчето се убеди малко случайно. А може би несъвсем случайно.
Освен всички тези дребни и не толкова важни съкровища момчето имаше и най-голямото съкровище – майка, която много обичаше и която много го обичаше. И макар че майка му искрено вярваше в ползата от ранното лягане, рибеното масло и броколите и често й се налагаше да работи прекалено много, в старата къща под усмихнатия покрив момчето никога, дори за миг, не беше само.
Защото освен стаята, сандъка и мама той си имаше и истински, най-истински ангел пазител.
А под леглото му живееше чудовище.
Ангелът не се побираше в нито една тенджера (проверяваха) и изобщо не светеше, дори след наистина цял ден игра на двора, затова пък шумолеше тихичко с ангелските си косици. И кихаше. И то как! Не беше особено голям, не свиреше на арфа, нито на тръба, само на ксилофон. Нямаше и огнен меч и въпреки че имаше безспорно ангелски крила, не можеше много добре да лети. Не ходеше със стелещи се по земята одежди, нито с лъскава броня като ангелите в книгите, а с много големи тениски до под колената, които винаги бяха старателно изгладени, и носеше мекички топлинки, които сам ентусиазирано си плетеше. Носът му вечно течеше, а на бузестото му личице обикновено бе изписано или искрено учудване, или също толкова искрено възхищение от този свят. Честно казано, ако не бяха косите му като от целофан, крилата и очите в цветовете на дъгата, не би се отличавал кой знае колко от момчето, над което бдеше, откакто то бе дебеличко, олигавено бебче, наричано от живеещите в къщата Горкото божие създание. Но с течение на годините от Горкото божие създание порасна един решителен Божко, който на закуска сам си наливаше мляко от кутията и обикновено улучваше още от първия път чашата, а неговият ангел пазител през това време не се промени никак, ама никак.
Но пък чудовището прекрасно се побираше под леглото на Божко, където всяка нощ си спеше свит на сложно, усукано клъбце. Понякога сънуваше нещо особено вълнуващо и тогава протягаше в съня си по някое лъскаво черно пипало, или две, евентуално – пет. Те потрепваха смешно на пода в ритъма на боботещото му похъркване, а Божко трябваше много да внимава, да не ги настъпи, когато по тъмно ставаше до тоалетната. С външния си вид чудовището можеше в първия момент да предизвика уплах, особено когато се опитваше да се покатери и да се настани в ръцете на всеки, който не тичаше достатъчно бързо, за да се спаси от този прилив на нежност. Всъщност обаче беше ужасно гальовно. Строеше кули от кубчета чак до тавана, постоянно крадеше на всички пантофите и се опитваше да шляпа с тях из къщата, обожаваше да се гушка и да слуша приказки за лека нощ, освен това беше страхотен, като играеха на дженга и микадо. Но най-обичаше да се рови часове наред в пясъчника. Правеше тортичка след тортичка, издигаше замък след замък, като при това си бълбукаше с нескрита радост и хич не му пукаше, че слънцето му блести в многобройните чудовищни оченца, нито че пясъкът му се лепи по лепките.
И кой знае, дали не точно такава гледка би се разкрила пред погледа на онзи, който би намерил портата в старата ограда и от любопитство би надникнал през голямата дупка от старомодния ключ. А после може би дори би открил, че освен щърбавия Божко с колекцията от бръмбари, неговата майка, ангела пазител и чудовището в старата къща накрай града живеят още няколко души, животинки и твърде причудливи създания.
Тъй като старата къща накрай града бе наистина, ама наистина необикновена къща. Майката винаги повтаряше, че новите къщи, вярно, имат централно отопление, но пък старите къщи ги топли душата им. А тяхната къща несъмнено имаше душа. Отвън правеше малко невероятно впечатление, а и отвътре определено не по-добро. Достатъчно бе вятърът да духне по-силно, да завали сняг, проливен дъжд, а понякога просто някой да стъпи невнимателно или да изпусне топка, и цялата започваше да се пропуква и да се жалва, че нещо я въртят основите.
През самото сърце на дома, отдолу нагоре (и обратно), вървеше дълго, много стръмно и вито стълбище с дървени стъпала, на които Божко можеше да изсвири стотици мелодии, а служилият вярно и дълги години парапет със стълбчета се поклащаше в свой собствен ритъм. Стълбището водеше от затрупания с боклуци таван през много сложния втори етаж чак до също толкова заплетения първи етаж. От стълбището на всички страни се пръскаха коридори, до които се гушеха безброй стаи и стайчета, килерчета, тайни ъгълчета и други местенца, често пъти обитаеми от някого… или нещо. А ако добре се пресметне, направо от цяла компания от някоевци и нещовци.
Към някоевците спадаха мама и разбира се, самият Божко, и Лошко, и вуйче Туру. Е, и вуйчо Конрад, на когото бе цялата тази къща – и който също си имаше ангел пазител. Но съвсем различен от мъничкия, бузест и детски Лошко. Ангелът на вуйчото беше един такъв… такъв… ами направо ангелски! Висок, сияен и красив, с аметистови очи, които винаги гледаха проницателно, с дълга коса в цвета на златото и кичести крила, бели като най-белия сняг! Вярно, малко виреше нос и непрестанно поучаваше всички, но Лошко казваше, че Тсадкиил така проявявал своята загриженост.
Откакто Божко поотрасна и започна да Задава въпроси, а дори да Очаква Отговори, мама често му разказваше за неговия татко, който беше умрял много преди раждането му. („Много, много преди“, обичаше тогава да вметне вуйче Туру, след което започваше така страшно, ама наистина страшно да се кикоти, че чак сълзи му рукваха от очите и се стичаха по бузите, та и по брадата, мама се ядосваше и му мяташе Онзи Свой Поглед, а Божко нищо, ама нищо не разбираше от всичко това. По-лошо, никой не искаше да му обясни нищо по човешки, всички само повтаряха, че – все едно – нямало да разбере. А как да разбере каквото и да е при това положение?). Майка му разказваше също как дошла да живее при вуйчо Конрад, първо само за малко, а после някак станало за постоянно. Защото вуйчо, обясняваше мама, точно с това се занимавал – у него живееш, ако нямаш къде, а вуйче Туру му помагал, понеже много по-добре се справял с пироните и чука, и с така наречените социални умения. (Като чуеше тези думи, вуйче Туру пак започваше да се кикоти, а вуйчо Конрад въздишаше и неодобрително въртеше очи.) Такова място се наричало „пансион“. Но не обикновен пансион, ами специален. За нещовци – същества не от този свят, призраци, чудовища, ангели и така нататък. Точно така се появили малкият Гучо под леглото и Крекера, неговият много по-едър побратим, който живееше в бездънното мазе и готвеше за всички обитатели на дома, така се появили и духовете на тавана, зеленият удавник – водният дух в езерцето в градината, джинът в бутилката, която се сменяше редовно всеки месец, а още жар-птица, подземно гномче и още няколко чудати и в същото време срамежливи създания. Списъкът на живущите завършваше с осем розови зайчета и една най-обикновена сива котана на име Мара Кошмара.
Какво пък. Както старата къща не беше обикновена къща, така и нейните обитатели се отличаваха от средностатистическите. Дори Божко не беше съвсем и изцяло обикновен Божко. И също имаше своя Голяма Тайна, която никой чужд човек не биваше никога да научи.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q4 при завършване на поръчката си.
