Време за четене: 10 минути

„42 дни“ от Теодора Славова (изд. „Потайниче“) е съвременна приказка за пораснали. В книгата се размиват границите между магията и реалността, между божественото, животинското и човешкото.

Преуспялата търговска директорка Кристел Христозова губи най-близките си хора, а заедно с тях изчезва желанието ѝ за живот. В търсене на пътя към собствения си край тя поема в посока, която я отвежда на чудат остров, обитаван от тайнствената старица Консуело.

Там Кристел е принудена да предприеме мистично пътуване през светлината и сенките на личния си свят, да се изправи очи в очи с враговете си, да разпознае съюзниците си, да изпита екстаза на невъзможната любов, да срещне нови приятели и да открие дивата част от душата си.

Книгата включва и интересни илюстрации върху паус.

Прочетете откъс от фентъзи романа при нас.

Консуело като че се отчужди. Тя дълго мълча. Мълчанието ѝ построи стена помежду им – невидима, но здрава, и Кристел се почувства още по-неловко заради откровенията си. Шаманката най-сетне глухо продума:

– Не се влюбвай в пеперуда. Влюби се в тигър, в мечка, в лисица се влюби, но видиш ли пеперуда – порадвай се на крилата ѝ и я прогони далеч! Иначе ще те омае, ще те омагьоса, ще ти вземе акъла. Ти ще ѝ се възхищаваш, ще я пожелаеш в живота си, но тя няма да остане с теб. Ще отлети нехайно, без да я е грижа за чувствата ти, но първо ще снесе илюзии. Не е сърцето ти гнездо за яйцата ѝ, не е душата ти храна за гъсениците ѝ. Позволиш ли им да се родят, те ще изгризат вътрешните ти цветове, ще ги изядат до последния, за да изсмучат силата ти и да се угоят. Надменни ще станат, а ти ще залинееш и ще отслабнеш, докато не изчезнеш напълно, докато се превърнеш в сянка на себе си, в свой враг, в нахапано листо от черница.

– Но… пеперудата е красива и крехка, как може да наранява? – възпротиви се Кристел с обида в гласа.

Точно когато си беше спомнила какво е да чувстваш, да желаеш, да мечтаеш, старата вещица ѝ пълнеше главата със страховити фантасмагории.

– Красива е, но е безчувствена. В нея няма състрадание, нито милостта ѝ можеш да разбереш. Обожание иска тя, внимание търси, само за себе си мисли. Ти не я интересуваш, не ѝ пука за твоите копнежи, затова не я пускай твърде близо. Докопа ли се до сърцето ти, дълго ще го мъчи. Пипна ли те? – оживи се Консуело и раздруса раменете на Кристел.

– Докосна слабините ми… – промълви българката.

– Бъди внимателна, примамва те. Да те подлъже иска, да я обикнеш, да имаш нужда от нея, да бленуваш образа ѝ, да я величаеш.

– Да я убия ли трябва?

Очите на Кристел се нащърбиха още повече, а лицето ѝ побледня.

– Все за смърт мислиш, Кристил, ама не схващаш, че всяко нещо си има свое място и време на тоя свят, предназначение има, с цел е дошло. Но не е пеперудата твой спътник. Тебе хищник те следва. Пусни го до себе си и той ще ти довери мечтите си. 

Кристел се обърка, а това я изнерви. Хората в обкръжението ѝ бяха объркващи. Явно вещиците не им отстъпваха. Родителите ѝ бяха объркващи – изоставиха я, когато имаше най-силна нужда от тях. Бившият ѝ беше объркващ – връзката им се оказа просто ресторантска вечеря на чревоугодник, която свърши, когато той се насити. Спомни си Жана и объркващата ѝ наивна вяра в добрината на хората. Спомни си и за изверга, причинил смъртта ѝ.

– Грешиш! Аз познавам хищници! Един хищник уби най-добрата ми приятелка – извика тя, – какво знаеш ти за зверовете в реалния живот?! Скрила си се тука в тези храсталаци, мислиш си, че си много умна, и все мъдрости ръсиш, приказки приказваш, на добра се правиш, но нямаш идея какви чудовища бродят в реалността. Самата ти приличаш на чудовище, а ме плашиш с някакви си пеперуди – закрещя тя.

– Хищникът унищожава само слабото и хилавото, той не убива за удоволствие. Онова, дето е убило приятелката ти, не е било хищник. Била е Клетката – благо редеше словата си Консуело, нехаеща за нападките на Кристел. – Зло е тя, побърква и разболява. От нея мнозина губят разсъдък. Такава е Клетката. Черпи енергия от страха, от неувереностите човешки, от фалша, от мераците. Подлъгва те да влезеш в нея, да се заключиш ужким на сигурно, да ти хареса, да се разположиш удобно и да си речеш, че си голямата работа. Защото лъже, че вътре да седиш, е хубаво, престижно и защитено, а после от теснотията се разболяваш, откачаш, изчанчваш се и сам се превръщаш в клетка за другите. Искаш да ги държиш заключени, да виждат само що ти виждаш, несигурни и изолирани да са – слаби и уязвими като теб, еднакви да сте. А ако другите не щат и рекат да побягнат и да се спасят, започваш да ги тормозиш, мачкаш и нараняваш. Можеш да ги погубиш, тъй както Клетката погубва теб. Чуй ме! Хищникът е благороден. Той не понася Клетката. Ще бяга редом до сърцето ти свободен. Гъвкавост ще ти даде, на смелост ще те научи, на увереност. Дори като хапе – хапе, за да му отвърнеш, да му се озъбиш и ти, да се заиграете. Раните от него не ще те убият, белезите не остават дълго. Тях ще забравиш, пък в тебе няма да остане страх от страшното. Звярът не е проклет, но и него, и човека в Клетката да затвориш, ще погубиш същността им.

Вещицата погали черния вълк, който се беше материализирал като от нищото и кротко седеше до нея.

– Виждаш ли го? – попита Кристел и също докосна животното.

– Аз виждам всичко, що ходи редом с душата ти. Твоята душа е бистра, но главата ти е мътна, а от тинята са се затлачили очите ти.

– Как виждаш, щом си сляпа? – недоумяваше българката.

Консуело докосна точка ниско на челото си, точно между веждите.

– Той вижда.

– Кой е той? – попита Кристел, сбърчи нос и се взря в челото на шаманката, но не видя нищо друго, освен дълбоките ѝ бръчки.

– Бръмбар. Скарабей. Tой ме води.

– Имаш бръмбар на челото?! – българката гордо се изпъчи. Все пак нея я следваше вълк, а не някаква си дребна буболечка. – А аз защо не мога да го видя тоя скарабей? – полюбопитства тя.

– Хората не са наречени да виждат патериците на боговете, инак митовете ще се счупят. Но ти се радвай, че не ти е дадено, защото няма да понесеш всичко, което виждам аз. Отговорност е, благословия и проклятие е да имаш око като моето, да виждаш как се пречупват дървета под острите триони на дървосекачите, как бракониерите убиват без мисъл, зарад парите и славата, да знаеш какъв ще е краят на бозайници, риби, пернати и цели животински видове, да плачеш заедно с отровените води на океаните, да гледаш вътре у човеците, изгубили човечността си, предали душите си – пропилени хора, продали се за някоя и друга жълтица, да чистиш мръсотията на света ден след ден, а тя да се трупа отново и отново. Тегло е този дар. Не е за всеки.

Вълкът потрепери. Кристел хлъцна от казаното. Консуело приближи напуканите си устни до ухото ѝ и прошепна:

– Не бой се, дорде има непрогнили сърцевини, надеждата ще намира подслон.

– Аз май трябва да съм благодарна, че имам вълчо – опита се да се пошегува българката, макар да ѝ беше трудно да се шегува с темата.

Тя виждаше проблема, четеше във фийда си във Фейсбук, но бързо се разсейваше и забравяше за него, защото човешкият ум избира да се концентрира върху личните си драми и мечтания и да нехае, че унищожава земята, по която ходи. Мислите ѝ запърхаха обратно към пеперудата. Копнееше пак да почувства мощните червени крила върху стомаха си, жадуваше да се изгуби в дългите златноруси коси на красивия непознат.

– Кристил – погледна я Консуело, – трябва да знаеш, че вълкът ти е женски. Твоят другар е вълчица. Слушай я, тя знае, тя ще ти покаже, ще те води. Името ѝ е Азул. На! Яж!

Шаманката ѝ подаде бананово листо, върху което лежеше филия от ръчно омесен царевичен хляб, намазана със сирене, поръсена с прясна мерудия и парчета кокоше месо.

– Стига си го яла тоз ориз! Поне да го беше подправила с малко солчица, че да ти е вкусен – добави бабичката и засмяно присви слепите си очи.

Подушила вкуса на месо, Кристел изгуби всякакви обноски и озверяло се нахвърли върху сандвича. С периферното си зрение видя как Консуело се навежда към пода и повдига шише с розова пенлива течност.

– Вино искаш ли? Домашно е – попита бабичката.

Кристел закима, ухили се, мигновено грабна бутилката и отпи директно от гърлото ѝ. После се оригна, потупа корема си и рече тържествено:

– Наздраве за луксозното меню.

Не след дълго алкохолът си каза думата и българката, със замечтано изражение, пусна малката си тайна в стаята:

– Консуело, мисля, че на езерото видях мъж – тихо рече тя, вече сресана, преоблечена и преполовила бутилката.

– Объркала си се. На този остров няма мъже, Кристил. Те не издържат тук и бягат.

– Но аз го видях. Беше точно зад мен – не отстъпваше Кристел.

– Мъже тук няма! Качина ще да е било това. Дух. Идват понякога, правят бели и си отиват. Големи бели правят, ама обикновено е за добро… в повечето случаи – старицата продължаваше да седи на леглото, да се взира в Кристел и да наблюдава езика на тялото ѝ с невиждащите си очи.

– Какви са тези духове? – българката се заинтригува.

– Те са деца на живота и смъртта, на есенцията, на онуй, дето е било на Земята преди всичко останало – бабичката прибра ръцете в скута си. – Могат да приемат всякакви живи форми – на бозайници, насекоми, птици, цъфтящи орхидеи, риби. Всичко, що е живо, дава живот и на качина. Явяват се като хора, но винаги са и нещо друго – я пиле, я стоножка, я прилеп, я костенурка. Много са, най-различни са. Качината търси контакт с човеците, за да ги блазни, да ги подкокоросва, но не за истинска наслада, а за да ги възроди или осакати. Някои са по-добронамерени, други са жестоки и прошка не знаят. Учители са, ала са строги. Много хора се провалят на финалния изпит, мислят си, че могат да надхитрят качината, да изпият еликсира, без да платят цената. Но, вярвай ми, няма смъртен, който да е надвил духа, освен ако неговият собствен дух не е по-силен и мъдър. Пък тя мъдростта не идва току-така. Живеене си трябва, много живеене, а понякога и то не стига.

Кристел се сконфузи. После се замисли. Духове… божества, древни старици… Що за място беше този остров? Каква друга магия криеше?

– Вълчицата качина ли е? – попита тя.

– Азул придобива физическа форма само тук. Кинсиниера ѝ дава облик. Тя е твоят живец. Твоите инстинкти и твоята истина са в нея. Тя никога няма да те изостави, освен ако ти не я прогониш или сама не се отречеш от съществуването ѝ. Вълчицата нивга не ще те подлъже или подведе.

– А пеперудата? – уж небрежно продължи да подпитва българката.

– Да я зърна искам, но умее да се крие от мен. Лукава е. Не при мене е дошла. Тебе е търсела. Властна е, усещам я. Тя би могла да е качина… би могла… – насечено рече Консуело, изпука с кости, затвори слепите си очи и въздъхна, сякаш знаеше повече, сякаш виждаше как древното колело отново се завърта със скърцане и отново предстои старото изпитание, но с нови участници. Жените рядко сполучват срещу пеперудите. Не и ако не познават коварството им.

Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q4 при завършване на поръчката си.