„Хладнокръвно“ (изд. „Колибри“, преводач: Катя Гончарова) е забележително произведение, което издига Труман Капоти на най-високото стъпало, може да се каже, на пиедестала на американската литература и дори за писател от неговия ранг се превръща в жалон – всяка негова книга вече ще се съизмерва с „Хладнокръвно“. Произведението е забележително също с това, че се превръща в образец на документално-художествената проза и поставя в световен мащаб началото на нов жанр – true crime. Завладяващият разказ на Капоти навлиза в непознати дълбини на престъпния ум и запознава читателя с психологическите и емоционалните аспекти на безсмисленото избиване на едно семейство в сърцето на Америка.
Прочетете откъс от книгата при нас.
– Ти наистина си гаден подлец!
– А ако умре?
Момчето каза:
– Няма да умре. Щом сме дошли дотук, той ще почака още малко.
Дик настояваше:
– Ами ако умре? Помисли какво може да стане. Ще
почнат да ни разпитват.
– Откровено казано, не давам пукната пара! Искаш
да го изхвърлиш? Хайде тогава! – Пери погледна болния старец, затворил очи, зашеметен, глух. После погледна момчето, то спокойно отвърна на погледа му. Не молеше, „не искаше нищо“. Пери си припомни какъв беше той на неговите години, как скиташе с един стар човек.
– Хайде! Изхвърли ги! Но и аз ще сляза с тях!
– Добре, добре, добре! Само не забравяй – каза Дик, – ти ще си виновен!
Дик смени скоростите, но щом колата потегли, момчето внезапно викна:
– Чакайте!
Изскочи вън и забърза към канавката край шосето. Спря, наведе се и взе една, две, три четири празни бутилки от кока-кола. Изтича обратно и скочи щастливо и усмихнато в колата.
– От тия бутилки може да се изкарват много пари –
каза то на Дик.
– Знаете ли, господине, ако карате бавничко, гарантирам ви една добра печалба. Джони и аз тъй се прехранваме. От депозита.
Това развесели Дик, но го и заинтересува. И когато след малко момчето му викна да спре, веднага се подчини. Почнаха да спират толкова често, че им взе цял час да изминат пет мили, но си заслужаваше. Детето беше „без преувеличение“ гениално. То забелязваше сред странични камъни и покрит с трева чакъл хвърлените лъскаво-кафяви бирени бутилки и морскозелените от „7-ЪП“ и канадска ракия. Скоро и Пери разви личната си дарба да открива бутилки. Отначало само показваше на момчето къде ги е видял. Смяташе, че е много недостойно да тича и да ги събира. Струваше му се „доста глупаво“, само „детинска работа“. Но играта наподоби търсене на съкровища и създаде нужното вълнение. След малко и Пери се поддаде на забавлението, на това трескаво търсене на празни бутилки. Дик също, но той го вършеше съвсем сериозно. Може да е налудничаво, но пък може би това е начин да се спечелят малко пари – поне няколко долара. Господ знае, той и Пери имаха нужда от тях; общите им финанси в момента бяха по‑малко от пет долара.
Сега тримата – Дик, момчето и Пери – изскачаха от колата и приятелски, но безсрамно се надпреварваха. По едно време Дик откри в дъното на канавката цяла каса с бутилки от вино и уиски, но се огорчи, като научи, че откритието му е без стойност.
– Не плащат депозит за бутилки от местен алкохол – осведоми го момчето.
– Дори и някои от бирените не струват и обикновено не се занимавам с тях. Търся само съвсем сигурните. „Пепър“, „Пепси-кола“, „Кук“, „Уайт Рок“, „Ней“.
Дик попита:
– Как се казваш?
– Бил – отговори момчето.
– Е, Бил, ти си добър учител.
Нощта настъпи и принуди ловците да прекратят търсенето. Освен това бяха насъбрали толкова бутилки, колкото колата можеше да побере. Багажникът беше пълен, задната седалка приличаше на лъскава купчина смет. Незабелязан, неспоменаван дори и от своя внук, болният старец почти беше изчезнал под този мърдащ, звънтящ, опасен товар.
Дик забеляза:
– Ама че ще е весело, ако катастрофираме!
Няколко светлини рекламираха „Ню Мотел“. Когато пътниците го наближиха, видяха, че е внушителен – състоеше се от много бунгала, гараж, ресторант и бар. Момчето пое грижата, като каза на Дик:
– Спрете там. Може да успеем да свършим работа. Оставете ме аз да говоря. Имам опит. Понякога се опитват да те минат.
Пери не можеше да си представи, че ще се намери „някой достатъчно хитър да измами това момче“, каза по‑късно той. „Никак не се срамуваше да влезе в ресторанта с всичките бутилки. Аз никога не бих могъл. Много бих се срамувал. Но хората в хотела се отнесоха добре с него – само се засмяха.“ Оказа се, че бутилките струват дванадесет долара и шестдесет цента.
Момчето раздели парите на две, задържа половината за себе си, а другата половина даде на съдружниците си и каза:
– Знаете ли какво? Ще заведа Джони да си напълни търбуха. И моя ще напълня. А вие, момчета, не сте ли гладни?
Дик както винаги беше гладен. Дори и Пери след такъв тежък труд бе огладнял. След време той разказа:
– Домъкнахме стареца до ресторанта и го нагласихме на една маса. Изглеждаше абсолютно същият, както и преди – жив мъртвец. И не продума. Но трябваше да го видите как се тъпче. Момчето му поръча палачинки; каза, че това е любимото ядене на Джони. Той изяде около тридесет, честна дума! С приблизително осемстотин грама масло и килограм сироп. И момчето можеше да излапа същото количество храна. То си поръча само пържени картофи и сладолед и яде много. Чудно е, че не му прилоша от ядене.
Дик, който бе разгледал една карта, съобщи, че Суйтуотър е на повече от сто мили на запад от маршрута, по който той се движи. Маршрутът, който щеше да ги заведе в Лас Вегас, Невада, през Ню Мексико и Аризона. Това беше истина, но за Пери беше ясно, че Дик иска да се отърве от момчето и стареца. Целта на Дик беше ясна и за момчето. То учтиво каза:
– О, не се тревожете за нас. Тук спират много коли. Ще намерим някоя да ни вземе.
Момчето отиде с тях до колата, като остави старецът да изгълта нова порция палачинки. Ръкува се с Дик и с Пери, пожела им всичко най‑хубаво за Новата година и махаше с ръка, докато колата се отдалечаваше в мрака.
Ако сте харесали откъса от „Хладнокръвно“, можете да поръчате книгата от Ozone.bg с 10% отстъпка и код azcheta.
