„55“ от Джеймс Деларги (изд. „Софтпрес“, преводач: Калина Лазарова) е трилър, зареден с адреналин и напрежение. Пристрастяващо интересен и завладяващ, той дава на читателя тръпката от преследването и вълнението от разбулването на мистерията. Вплитайки библейски мотиви и основни човешки ценности, Джеймс Деларги коментира въпроси за вярата, религията и хуманността, за предателството и приятелски подадената ръка, за светлината, която озарява този, който търси пътя към изкуплението.
Насладете се на откъс от книгата при нас.
Лука застана до рамото на заподозрения и зачака инструкции. Чандлър стрелна очи към другия край на стаята. Разбрал посланието, колегата му веднага се оттегли.
– Хийт ли се казвате? – попита Чандлър и обви пръсти около дръжката на пистолета. Видимо раненият мъж бавно вдигна глава, здраво стиснал челюсти. Поглед на човек, който току-що е бил разобличен.
Дълбоките кафяви очи се вгледаха в Чандлър, после се прехвърлиха към останалите. Чандлър сви пръсти и се подготви. Ако Хийт смяташе да направи опит за бягство, сега бе моментът.
Мъжът кимна веднъж, а в погледа му се четеше по-скоро объркване, отколкото злоба.
– Как…
– Името ви Хийт ли е? – повтори Чандлър.
– Да, Хийт. Хийт Баруел – отвърна той и се намръщи. От измъченото изражение нямаше и следа. Значи всичко е било театър. Макар и много истински.
– От източния край ли сте?
– Да. От Аделаида.
– И какво ви води насам? – Чандлър започваше полека, с общи въпроси, за да приспи съмненията му, сякаш правеше археологически разкопки и предпочиташе да използва четка вместо булдозер.
– Работа.
– Каква работа?
– Каквато и да е. Земеделска, бране на плодове, тежък физически труд. Каквото се сетите, всичко съм правил.
– Значи добре познавате района, така ли?
Хийт бавно поклати глава.
– Не.
Чандлър усети недоверието и колебанието в гласа на Хийт, сякаш търсеше безопасна пътека през минно поле.
– Господин Баруел, ще се наложи да ви арестувам…
– Трябваше да открадна… да взема колата – изломоти Хийт. – Бягах от…
– Колата не ни интересува – прекъсна го Чандлър, изви внимателно ръцете на Хийт зад гърба му и плъзна белезниците върху прежулените до кръв китки. Дланите му бяха покрити с мехури от жегата или премного работа. – Искаме да поговорим с вас за едни убийства.
Окованите ръце мигновено се изтръгнаха от пръстите му. Хийт се обърна към Чандлър с пламтящи очи и отстъпи на крачка от него, а Лука и Таня пристъпиха напред.
– Точно за това искам да говоря – каза Хийт.
– Искате да направите самопризнание? – попита Чандлър, борейки се със странна смесица от вълнение и спад в напрежението. Но ако самопризнанието щеше да отхвърли нуждата от намесата на Мич, то тогава…
– Как така аз да правя самопризнание? Аз съм този, който беше нападнат – каза Хийт и кимна, сякаш указваше посоката. – Там. В гората.
Таня и Лука сложиха заподозрения да седне и застанаха от двете му страни. Чандлър стоеше пред него и се чудеше какво се опитва да постигне този човек. Хвърляше ги на грешна следа? Лъжеше, за да спаси себе си? Разиграваше ги?
– Какво имате предвид? – търпеливо попита той.
– Имам предвид – започна мъжът с нотка на обида в гласа, – че някой ме отвлече и се опита да ме убие. Успях да се измъкна оттам и се натъкнах на човека с брадата и пушката.
– Кой ви нападна?
– Кой от двамата?
– Онзи в гората.
– Представи се като Гейбриъл – каза Хийт и облиза напуканите си устни.
Името предизвика експлозия от мисли в мозъка на Чандлър, но следващия въпрос зададе Таня, която продължаваше да стои пренавита и в готовност за атака.
– Този Гейбриъл… как изглеждаше?
– Висок… по-висок от мен. Може би колкото вас – той кимна към Чандлър, – но по-слаб. Говореше… струва ми се… сякаш е от тоя край.
Не, не е, помисли си Чандлър. Гейбриъл със сигурност бе родом от Пърт, макар да си даваше сметка, че за хората от изток всички западняци звучаха еднакво. Мислено си каза, че трябва да се пази от този капан. Лековатото приемане на стереотипи бе признак за нехайна полицейска работа.
– Нещо друго? – попита Чандлър. От оскъдното описание нямаше голяма полза. Нищо не потвърждаваше със сигурност, че човекът е Гейбриъл Джонсън.
– Какво точно искате да знаете? – попита Хийт. – Висок колкото вас, слънчев загар, набола брада, но лицето му изглеждаше… как да кажа… твърде младо. Някак не си пасваха, сякаш брадата беше залепена допълнително. Гласът му звучеше меко. Като коприна.
Толкова стигаше. Хийт бе дал почти пълно описание на Гейбриъл. Може би дори прекалено добро, по-скоро плод на задълбочено проучване на субекта, отколкото на хвърлен в паника поглед. И то от човек, за когото се очакваше да е в шок.
Чандлър погледна към колегите си. Таня изглеждаше смаяна също като него. Лука се бе вторачил в началника си и чакаше сигнал за действие. Ник – последният член на екипа – не мърдаше от мястото си зад регистратурата и се наслаждаваше на представлението с широко отворени очи.
Хийт прекрати мълчанието.
– Ето защо се опитах да взема колата. Намирах се в смъртна опасност. Трябва да ми повярвате.
Отчаяната молба бе насочена към Чандлър. Но мозъкът на Чандлър плуваше в захарен сироп.
– Сержант? – обади се Лука. Хлапето винаги се радваше, когато някой се намираше под напрежение, особено пък ако ставаше въпрос за шефа му.
– Затворете го в килия – отвърна Чандлър. Чисто и просто тактика за печелене на време, но не му хрумваше нищо по-добро, докато не си събереше мислите.
Лука кимна и Хийт избухна, като безуспешно се опитваше да се освободи от двамата полицаи, които го вдигнаха на крака.
– Не можете да направите това – крещеше той, докато го отвеждаха към килиите. – Имам права. Не можете да ме заключите.
– Мога, ако сте арестуван – отвърна Чандлър.
– На какво основание?
– Кражба на кола например.
– Той се опитваше да ме убие!
– Значи в килията ще сте в безопасност – успокои го Чандлър и се заслуша във виковете, които постепенно заглъхнаха.
Aко сте харесали този откъс, можете да поръчате „55“ от Ozone.bg с 10% отстъпка с код azcheta.
