За романа „Червеният тефтер“ (ИК „Хермес“) на София Лундберг любимецът на българската читателска публика Фредрик Бакман казва, че е „история, написана с любов и разказана с радост.“
Малката Дорис получава от баща си тефтер с червени кожени корици. В него тя записва всички хора, които са променили живота ѝ. От слугуването в богаташка къща, през модния подиум в Париж, ужаса на Втората световна война, самотата в Ню Йорк, любовта ѝ с Адам.
Днес тя е на 96 години и живее сама в Стокхолм. Повечето имена в тефтера са зачеркнати: напуснали са живота ѝ. Най-голяма радост ѝ носят обажданията на племенницата ѝ Джени. Един ден Дорис започва да записва историите от пъстрото си минало. Така ще успее да сподели с Джени най-съкровеното си – спомените.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Толкова много имена минават през живота на човек. Замисляла ли си се за това, Йени Джени?
Всички тези имена, които се появяват, а после изчезват. Които разбиват сърцето ни и ни карат да плачем. Които ни стават любовници или врагове. Понякога разлиствам тефтера си. Той се превърна в нещо като карта на живота ми. Искам да ти разкажа малко за него. Ти си единствената, която ще ме помни. Така ще помниш и живота ми. Приеми го като завещание. Подарявам ти спомените си. Не притежавам нищо по-ценно от тях.
Годината беше 1928-а. Имах рожден ден и ставах на десет. Още като получих пакета, вече знаех, че вътре има нещо специално. Видях блясъка в очите на баща ми. Тези тъмни очи, обикновено заети с нещо друго, сега нетърпеливо очакваха моята реакция. Подаръкът беше опакован в красива тънка копринена хартия. Погалих я с върха на пръстите си. Фината повърхност се състоеше от съвкупност от шарки. Отстрани имаше дебела червена панделка. Не бях виждала по-красиво опакован подарък.
‒ Отвори го де, отвори го! ‒ Малката ми сестра Агнес се беше надвесила над масата и се беше подпряла с лакти върху покривката, за което мама й се скара.
‒ Да, хайде, отвори го! ‒ И татко не издържаше вече.
Докоснах с палец панделката, а след това издърпах двата й края и я развързах. В пакета имаше тефтер с лъскава кожена подвързия и остра миризма на оцветител.
‒ В него ще записваш всичките си приятели ‒ усмихна се татко, ‒ всички онези, с които ще се срещаш в живота си. На всички вълнуващи места, които ще посетиш. Така няма да ги забравиш.
Взе тефтера от ръцете ми и го отвори. Под буква А вече беше написал името си. Ерик Алм. А срещу него ‒ адреса и телефона на работилницата. Той много се гордееше, че са им прокарали линия. Вкъщи все още нямахме телефон.
Татко беше голям човек. Нямам предвид физически. Изобщо даже. Мислите му обаче бяха твърде големи за нашия скромен дом. Те сякаш постоянно се рееха по непознати места из целия свят. Често имах чувството, че изобщо не му се иска да е с нас. Не му допадаше скромният живот и всекидневието го потискаше. Жадуваше за знания и пълнеше дома ни с книги. Не помня да е говорил много. Дори с мама. Все седеше с книгите си. Понякога се покатервах в скута му в креслото. Той никога не възразяваше, но ме избутваше настрана, така че да не му засенчвам буквите и картинките, с които се занимаваше. Винаги носеше сладникавата миризма на дърво, а косата му беше покрита със стружки и изглеждаше побеляла. Ръцете му бяха груби и целите в драскотини. Всяка вечер ги мажеше с вазелин и спеше с тънки памучни ръкавици.
Обвивах ръце около врата му и леко го прегръщах. Така си седяхме в някакъв наш свят. Придружавах го в неговите мислени пътешествия, към които се отправяше с всяка прелистена страница. Четеше за различни страни и култури, а после забождаше кабарчета върху световната карта на стената. Сякаш беше посещавал тези места. „Един ден, казваше той, ще обиколя света.“ След това изписваше цифри до кабарчетата. Единици, двойки и тройки, в зависимост от предпочитанията си. Вероятно животът на изследовател би му подхождал много повече.
Само да не беше работилницата, завещана му от дядо. Дори след като дядо почина, татко продължи всяка сутрин да изпълнява дълга си и да ходи в нея. Работеше заедно с чирака си в мрачното помещение с купчини дъски край стените, откъдето все се носеше остра миризма на терпентин и разтворител. На нас, децата, не ни позволяваха да влизаме и затова само сядахме на прага и гледахме. По тъмнокафявата дървена фасада бяха пораснали бели рози. Когато листата им падаха, ние ги събирахме и ги слагахме в купички с вода. Правехме си от тях наш собствен парфюм, който си пръскахме по врата.
Спомням си струпани полуготови столове и маси, стружки и стърготини, инструменти, окачени на куки на стената: длета, триони, дърводелски ножове и чукове. Всички си имаха определено място. Татко седеше на един стол зад тезгяха и оттам погледът му обхващаше цялата работилница. Държеше си молив зад едното ухо и носеше скъсана кафява кожена престилка. Работеше до тъмно и зиме, и лете. После се прибираше. При креслото си.
Татко. Душата му е още с мен. Под купчината вестници на стола, направен от него, и седалката, плетена от мама. Най-съкровената му мечта беше да обиколи света. Вместо това всичко, което остави след себе си, се намираше между четирите стени на нашия дом: люлеещият се стол на мама с красивите орнаменти. Дървените, ръчно изработени украшения. Библиотеката, където все още стоят някои от неговите книги. Моят татко.
Ако сте харесали този откъс, можете да поръчате „Червеният тефтер“ от Ozone.bg с 10% отстъпка с код azcheta.
