Невероятно дръзко е да напишеш книга от името на Силвия Плат, една от емблематичните поетеси на ХХ век, чийто единствен роман „Стъкленият похлупак“ се превръща в съвременна класика с култов статус. Но шведката Ерин Кулхед го прави в „Еуфория.Роман за Силвия Плат„ (изд. „Прозорец“, преводач: Анюта Качева) , и то така, че освен възторжените отзиви на критиката печели и най-престижната литературна награда в страната си.
Вероятно освен таланта ù помага и фактът, че собственият ѝ живот напомня този на Силвия: самата тя има малки деца, омъжена е за друг писател и се бори да намери място и време за собствената си работа. Може би затова толкова автентично описва в първо лице последната година от живота на американската поетеса, която се разкъсва между желанието да бъде отговорна съпруга и майка и страстния стремеж да прави и да бъде много повече.
Прочетете откъс от романа при нас.
Припомнях си за това всеки път, когато срещах погледа на сивите му очи, който понякога почерняваше като буреносен облак в следвоенното време. Никога нямаше да я забравя. Бяхме преминали през толкова много въпроси, бяхме намерили отговорите им. Тед ми бе позволил. Тед ми беше простил. Тед ме беше напуснал. Тед се бе върнал обратно. Тед бе изисквал от мен. Тед бе стоял приведен над мен. Беше си отивал и се бе връщал. Все още ми беше приятел. Тед бе прозрял дълбочините ми и проблемите ми, Тед се бе вглеждал в мен и ме бе наблюдавал. Тед ме беше осъждал. Но все пак се беше върнал обратно. Беше ме променил. Но най-много го бях обичала, преди да го направи. Преди бавно, но сигурно да промени гледната ми точка, начина ми на изразяване, разбирането ми за нещата. Тед се беше гмурнал до дъното ми и бе оставил отпечатъка си, бях лежала до него като парче стъкло на ръба на морето, изгладено от бурните вълни. А сега той стана и си тръгна.
Сега си отиваше от мен. За да се възцари пустота.
Ревността ми беше безгранична. Бях наясно, че това е най-голямото предизвикателство пред мен. Когато прекъсна разнежения миг на канапето, усетих, че той се бори да се спаси от пещерата на утешаването, за да вземе Фрида, щом се събуди.
Тогава го сграбчих, пожелах да проникна в тялото му и за няколко секунди да се превърна в него. Не ми стигаше да живеем един до друг. Исках да живея вътре в него. Исках да се вклиня в най-съкровената му сърцевина, да я копирам или да получа разрешение за достъп, да получа ключ за тялото му, за да вляза вътре и да усетя какво е да си на негово място, да се движа вместо него, да бъда той, когато се изправя могъщ в цял ръст насред дневната, решителен, изпълнен със съзнанието какво трябва да направи след това. Сърцето му биеше толкова силно и спокойно, самочувствието му течеше през него гъвкаво като кръвта му: готвеше се да отиде при Фрида. Той беше баща, беше тяло, имаше два крака, които дълго и сигурно го носеха през света, и сега се бе отделил от мен, от моето тяло, което лежеше обезобразено на канапето.
Обезобразено. Труп на канапето.
Това беше истинско малтретиране. Да ме остави така тук, си беше чисто малтретиране.
– Как е момиченцето ми? – попитах Фрида, която сънливо потриваше очи, докато Тед излизаше от детската стая, носейки я на ръце.
– Мама – каза тя и протегна тъничките си ръце към мен, изплъзна се от бащината си прегръдка в очакване на моите обятия.
Неустоимото, меко и уверено младо тяло на Фрида. Вдишах тежестта на нейната лекота. Мека и лека като памук. Бляскавата ѝ коса. Държах ангел в обятията си, което накара сърцето ми да забави ход. Притиснах я в миг на внезапно и неочаквано щастие. Но това беше и миг, изпълнен с Тед – той стоеше до нас и ни гледаше как опираме бузите си една в друга. Усмихваше ни се. Гледаше как вливам в нея всичко, което притежавам.
Именно в такива мигове Тед не биваше да ме напуска. А той винаги го правеше. Мислеше, че Фрида ми е достатъчна, че майчинството стига – и че явно не се нуждая от него и от живителната му енергия, нали? О! Само да можех да го уловя на куката си и да го накарам да дойде с мен в църквата! О, само да не се отдалечаваше винаги от мен! А и тялото ми бе прекалено натежало, за да мога да се изправя на пода и да вдигна на ръце едногодишно дете. Една закачлива целувка по бузата ми и животът вече можеше да продължи нататък, обаче аз също имах работа за вършене. Исках да напиша писмо до „Ню Йоркър“. Нима всички вкъщи мислеха, че нямам никаква друга работа? Че не печеля пари? Трябваше да му напомня, че аз също бях спечелила стипендия, от която в момента живеехме, и че книгата ми вече е написана, книгата, която щеше да шокира света (може би) или най-малкото, да забавлява някоя изгубена душа (вероятно). Или поне щеше да лежи изложена в някоя книжарница в очакване да развие потенциала си.
Махни се, Фрида, махни се! Отблъснах я от себе си и ѝ напомних, че трябва да бъде изключително внимателна сега, когато коремът ми бе станал като планина.
– Кой има тйам? – попита на нейния си език Фрида и ме посочи с пръст. Избухнах в смях за кратко.
– Човешко същество – отвърнах аз. – Прекрасен малък гълъб.
– Кой има тйам?
Искаше ми се да извикам отново Тед – този разговор беше достоен и за неговите уши. Учудването на Фрида, игривото ѝ бърборене на един толкова съвършен език. Трябваше и двамата да споделим този миг.
– О, детенце мое – казах аз. – Там живее една лисичка.
Легнах в леглото на Фрида, докато тя си играеше. Тук светлината от прозореца бе различна, приличаше на безкрайна ослепителна светкавица. Затворих очи, а Фрида взимаше играчка след играчка, които ми подаваше с детинска почуда и сериозност. Тук се чувствах у дома – тук, потопена в сладост и безсмислие. Исках също да мога да отида на тавана като Тед и да си придам важност, но знаех, че някой трябва да лежи тук и да бъде безрезервно отдаден на детето си. Разтворена във времето зад корем като издигнат хълм над гадна детска площадка. Някой трябваше да лежи до Фрида със зяпнала уста, докато тя пъха пате в нея. То имаше вкус на гума.
Как само ми се искаше да сложа край на това, да се слея напълно с Фрида, за да попреча на интелекта ми да ме ръчка непрекъснато. Искаше ми се да подам оставка от писането. Отворех ли очи, щях да прочета в погледа на Фрида, че това е чудесна идея. Знаех, че и Тед мисли така. Знаех също, че когато писах на мама да ми изпрати онова женско списание, бях искрена. Исках да кажа: Обичам безцелно да ровичкам в нещата, да шия дрехи за Фрида и бебето, да хрупам бисквити и да трупам безгрижни женски списания. Знаех, че замлъкне ли писането ми, всички ще се зарадват, защото тогава ще замлъкне завинаги и вълкът[1] у мен (както най-често се случва).
Можех да живея с благословията на тялото си. Да живея, получила пощада от детето си.
Тя ми подаде една музикална кутия.
– ’вири, мамо – каза тя.
– Нее… ще пречим на татко.
– ’вири!
И аз навих пружината на кутията, свиреше Интернационала, знаех, че това e пробуденият дълбоко у мен вълк, който мига с очи. Знаех, че това ще пречи на Тед. Навивах докрай пружината, подканяна от Фрида, все по-бързо и по-бързо, докато чух стъпките по пода на помещението над нас; скоро той ще се появи, много скоро ще слезе при нас…
И той слезе долу с тежки и подчертано отчетливи стъпки и без да ме погледне, пое грижата за Фрида.
Без нито една дума.
Запътих се с олюляване към горното помещение, съпроводена от дивите протести на Фрида.
Прозорецът над двойното ни легло имаше бели прозрачни завеси. Лично ушити от мен. Сега щях да си легна и да съчиня нещо тук. На светлината, която промъкваше хилавите си лъчи през плата; слабата декемврийска светлина на Девън. Отпуснах се върху кувертюрата на една страна, така че да не преча на достъпа на кръв и въздух в дробовете на бебето. Сърцето ми биеше лудешки. Прокарах ръка – бретон – чело – очи – все още съществувах. Дишай дълбоко и спокойно, казах си аз. Дишах със сърцето си.
Имах нужда да дишам поне половин час, преди да се преоблека и да се приготвя за вечерята.
Точно за тези моменти ставаше дума: искаше ми се времето да може да се разтегне, а вълкът да се опитоми, искаше ми се да ми се подчинят. Исках времето да ме слуша. Вълкът да бъде вързан. Тогава щях да мога да напиша писмото до „Ню Йоркър“ и да се облека като красива примадона, за Тед. Просто трябваше да преживея времето. Да приема, че то върви неизменно по пътя си независимо от горещите ми желания. Не обичах да ме контролират. Бебето започна да рита; винаги правеше така, когато се опитвах да си почина. Събуждаше се за живот. Караше корема ми да се гърчи като вълни в океана и усетих как стомахът ми пламва – беше изтласкан толкова нагоре, че стомашните сокове се изляха в гърлото и устата ми. Преглътнах с усилие.
Отворих гардероба: това става ли? А това? Дрехите бяха хладни, а тялото ми огромно и горещо. Подпухнало. Тромаво. Облякох мек клин, черен, който щеше да замести найлоновите ми чорапи. Бях махнала ластика му, за да не ме стяга.
Бедрата ми се бяха налели и се търкаха едно в друго, когато ходех. Не бях красива, видях го в огледалото. Цялата се бях подула. Кой живееше в мен? Изпъшках. Облякох нещо, което приличаше по-скоро на престилка. Беше небесносиньо, по-добре да го скъсам и да ушия от него яке за Фрида. Свалих дрехата. Трябваше да облека нещо друго. Защо никой не шиеше дрехи специално за мен? Защо мама не беше тук, при мен? Не осъзнаваше ли Тед колко изумително красива щеше да бъде съпругата му, ако се обличаше в по-хубави дрехи?
От известно време усещах как той охладнява; желанието му, което появата ми преди неизменно събуждаше, се бе сменило с някакво безмълвно равнодушие в погледа, сякаш ме гледаше, без да ме вижда, сякаш не ме допускаше изцяло до себе си. Няма да му позволя точно сега да издига стени, мислех си. Не можех да чупя стени. Но все пак щях да ги строша, ако се наложи. И можеше да избухне кървава война между издигнатите от Тед стени и моите остри като бръсначи нокти.
Отново се огледах – този път бях облякла черна рокля,
приличах на човек, облечен за погребение, но все пак това облекло запазваше
достойнството ми и караше краката и ръцете ми да будят уважение. Очертах с
червено подпухналите си от бременността устни, които приличаха на стъпкано с
крака сърце.
[1] В своите дневници („Дневниците на Силвия Плат“) Силвия Плат нарича вътрешните си демони, дивото, което съществува у всеки човек, вълци, които трябва да се опитомят, защото иначе ще погубят човека. – Бел. прев.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
