Историческата повест „Светослав Тертер“ (изд. „Българска история“) е посветена на управлението на Тодор Светослав Тертер. Авторът ѝ – Цончо Родев, се е придържал максимално близко до историческите факти, но е използвал майсторски език на белетрист, за да нарисува образа на един човек, готов да жертва всичко за България.
В края на XIII век България е само сянка от предишната си мощ. Татарските ханове на Златната орда считат държавата за свой васал, а ромеите не се свенят да се намесват във вътрешната ѝ политика. Могъщите боляри признават само формално властта на Търново и изглежда, че империята на Иван Асен II никога няма да се възроди.
Тогава на престола се възкачва Тодор Светослав Тертер – син на цар Георги Тертер. За няколко години с твърда ръка той успява да стабилизира България и отново да я превърне във водеща сила на Балканите. Въпреки постиженията му, признати от съвременници и историци, владетелят остава в сянката на своите предшественици.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Свещеният Христов кръст върху короната не подхождаше нито на азиатското му лице, нито на вярата му. Но в този момент Чака не се занимаваше с такива незначителни подробности; за него беше важно само това, че седеше на престола и че зад непревзимаемите стени на този град най-сетне бе намерил сигурност, власт и убежище. От дясната му страна стоеше прав Светослав; от лявата – Бегил бег, с ръка върху дръжката на кривия си меч; а пред него, в подножието на престола, чинно се редяха първенците на царството. Чака ги изгледа с тесните си присвити очи и изговори достатъчно бавно, за да смогне Светослав да преведе:
– Казах на логотета, а сега повтарям от височината на този престол: всички вие, верните на моето величество боляри, ще запазите имотите и сановете си. Докато сте ми предани и ми служите с ум и сърце, никой от вас не ще съжалява и милостите ми не ще имат край.
– Сега ги посплаши – пошепна му Светослав.
– Но случи ли се някой от вас да замисли нещо срещу мене, тогава тежко и горко му, защото ще го смажа с нечувана жестокост. Обявявам също, че въздигам моя любим брат Светослав в княз и пръв след мене в царството. Да му се подчинявате и да слушате неговата дума, както се подчинявате на мене и слушате моята дума. – Светослав се поклони леко. – А моя верен боец Бегил бег – продължи новият цар – удостоявам с титлата протостратор и му възлагам началничеството над моята войска.
Светослав трепна, но външно с нищо не издаде вълнението си. Чака се бе оказал по-хитър, отколкото Светослав предполагаше. Като обявяваше шурея си за княз, татаринът всъщност само подаряваше една титла без никакво покритие. Но назначаването на Бегил бег за протостратор означаваше, че войската, главната сила на царството, оставаше в татарски ръце. В този жест имаше и скрита проява на недоверие към Светослав. Защото беше всеизвестно, че Бегил бег храни подозрителност и омраза към шурея на Чака…
– Приближете един по един и се закълнете във вярност на царя – каза Светослав. – И ти, и ти, чичо – добави той, като забеляза между болярите посивялата глава на чичо си Елтимир. – Който иска да запази деспотството и Крънската земя, трябва двойно по-дълбок поклон да стори! И започна срамната церемония на заклеването – първенците на България даваха клетва за вярност на един татарин, а татаринът пущаше в ръцете им по една шепа злато, драгоценни камъни и бисери, които загребваше от кожената торбичка до себе си.
– Защо не виждам великия болярин Илийца? – попита Светослав.
– Старият Илийца е тежко болен, така ни известиха – обясни някой.
– Пратете веднага да го повикат. Трябва и той да положи клетва.
Изпратиха не някой друг, а протокелиота. А в това време болярите се заклеха. Остана само последният член на синклита – патриарх Йоаким. Той се спотайваше най-отзад и не знаеше какво да предприеме.
– Приближи, твое светейшество, приближи – рече иронично Светослав. – Щом е дошло време кръстът да се преклони пред полумесеца, няма причина и духовният глава на народа да не стори смирен поклон пред царя друговерец. По-ниско, по-ниско – изсъска той злобно, когато беловласият патриарх изпълни повелята му. – Не мисли, че се унижаваш. Ти си стар приятел на татарите и аз ще измоля за твое светейшество не една, а две шепи драгоценности. – После с друг глас посъветва царя: – Дай на него две шепи. Тук е добре човек да има на своя страна поповете.
Патриарх Йоаким му хвърли поглед, пълен с ненавист, но не отказа царската милостиня и бързо-бързо прибра двете шепи злато и скъпоценности в дълбоките джобове на сукненото си расо.
Тодор Светослав имаше основание да мрази патриарха. Някога Йоаким бе водил жестока борба срещу Георги Тертер, баща му. И в безогледния си стремеж да го прогони от престола, бе един от онези, които помолиха вмешателството на Ногай и неговите татари, за да низвергнат Георги Тертера и да коронясат слабия и безволев Смилец.
– Искам да наградя още едного – каза Чака. – Онзи, който спусна моста и отвори портата на Търновград пред мене. Изпратиха човек до Великата порта. А докато той да се върне, дойде протокелиотът и обяви от вратата: боляринът Илийца бил наистина много болен, на смъртно ложе се намирал, така му рекли слугите; дори били проводили за поп, че боляринът искал да се изповяда и причести, преди Архангел Михаил да прибере душата му.
За втори път днес подигравателната усмивка се хлъзна по лицето на Светослав, но той се въздържа, нищо не каза. Пък и Чака не го попита – за него всичко това беше неизбежна церемония, а иначе никак не се тревожеше дали някой от болярите е жив, мъртъв или умиращ. В това време доведоха и повикания воин. Беше около четиридесетгодишен, среден на ръст, с открито и честно, обрулено от вятъра лице и със знаци на десетник върху ризницата.
– Приближи! – каза му Светослав. – Царят иска да те възнагради, загдето си отворил портата на Царевец пред стъпките му.
Човекът не помръдна.
– Ти глух ли си? – повтори Светослав. – Ела при царя!
Тогава се случи неочакваното. Воинът запретна ръкав и протегна разголената си ръка към престола.
– Аз се казвам Диман и съм воин – изговори той отчетливо. – Имам едно име и една чест. Щом ми заповядаха, отворих вратата пред татарина. Пък щом царят иска да възнагради такова позорно дело, нека отсече ръката, която го е извършила. Тя не заслужава друго.
В престолната зала се възцари глуха, зловеща тишина.
– Този човек е луд! – прошепна някой от болярите.
Светослав имаше желание да скрие някак си от царя онова, което се бе случило. Но нямаше възможност. Чака бе понаучил малко български от жена си, поне достатъчно, за да разбере думите на воина Диман. Той се наведе хищно напред като рис, който се готви да скочи.
– Добре, отсечете ръката му – процеди през зъби. – А после прибавете към нея и непокорната глава.
Светослав се наведе към него и зашепна оживено:
– Господарю, не започвай царуването си с кръв. Ще настроиш войската срещу себе си. Пък и нали чу какво рекоха болярите? Този човек бил луд. Какво ще придиряш на думите на един безумец? По-добре подари ми го, господарю. Ще имам нужда от вардянин за къщата си. На такъв човек само такава служба подобава…
– Добре, вземи го – рече високо Чака, след като се поколеба. – Вземи го и му кажи да се държи настрана от мене, ако милее за животеца си. Ще запомня муцуната му и зърна ли го още веднъж, пък макар и случайно… Царят се изправи. Болярите го изпратиха с предълбок поклон.
Ако сте харесали откъса, можете да поръчате „Светослав Тертер“ от Ozone.bg с 10% отстъка с код azcheta.
