„Ленинград. Живот под обсада“ от Сергей Яров (изд. „Изток-Запад“, преводач: Владимир Игнатовски) е книга за преживяното от жителите на Ленинград по време на блокадата през Втората световна война.
За нея авторът, руски историк, преподавател, автор на книги за историята на Русия през XX в. и специалист по историята на блокадата на Ленинград и по историческа психология, казва:
Тази книга е за преживяното от жителите на Ленинград по време на блокадата. Има установено, станало класическо описание на героизма и на издръжливостта им. Те не се оплакват, подкрепят отчаяните, търпеливо понасят трудностите, вярват в по-добро бъдеще. И в най-трудните моменти са добронамерени, мислят и за ближния, готови са да дадат всичко, за да му помогнат. Но когато видим страшните картини на умиращите ленинградчани, разбираме, че трябва по друг начин да преценим техните действия. Това е книга за подвига, но тук читателят няма да намери обичайните патосни слова. Те са излишни. Всеки е направил каквото трябва, но като се е сплотил с други, е създал онази непреодолима стена, която е предпазила града от пропадането в бездната. Тези хора не са избрали сами съдбата си, но когато е настъпил смъртният им час, мнозина от тях са го посрещнали достойно.
Свидетелствата на очевидците на блокадата, на загиналите и на оцелелите, създават впечатляващо силна фреска на мъченичеството на великия град. Никой никога няма да може да я заличи. Такъв е този град – безпомощен срещу снарядите и нападенията, наранен и осакатен, но и чертаещ с развалините си границите, които никой не може да премине. Такива са тези хора – подпухнали, залитащи, търсещи трохи хляб, измъчвани от студ и глад, отучили се да плачат, но останали хора.„
Прочетете откъс от книгата при нас.
Улиците
Улиците на града никога не са били празни. На тях можело да се видят и хора, безразлични към всичко, и такива, които се стремят да оцелеят на всяка цена. Тук най-ясно се долавял пулсът на обсадения Ленинград. Вървели за хляб, вървели при онези, които се нуждаят от помощ, вървели, за да изпратят някого в последния му път, вървели по заснежените улици, залитали и падали, умирали или молели за помощ – вървели, вървели, вървели…
Първите бомбардировки обезобразили града с ями, развалини, повалени дървета, потрошени тухли по облените с кръв улици, мебели, изхвърлени от къщите. Навсякъде можело да се видят скъсани кабели, под краката хрущяло счупено стъкло. Зоя Янушевич си спомня, че след като в една къща паднала бомба, били изпочупени прозорците на всички съседни здания в периметър от 200–300 метра.
Ограждали с метални огради местата, пострадали от снаряди, окачвали табели, предупреждаващи за опасността. Страхували се от неизбухнали бомби, забили се дълбоко в земята, и от наклонените здания, които всеки момент можело да рухнат. В началото, докато още не били свикнали с това зрелище, до преградите се събирала тълпа, най-често мълчалива. През септември–ноември 1941 г., докато в града все още не бил настъпил упадъкът, докато спасителите все още можели да помогнат на всеки, все пак се опитвали да разчистват улиците от развалините и дори да ремонтират разрушените къщи. Например на 6 ноември 1941 г. иззидали с тухли първия етаж на разрушеното при бомбардировка ляво крило на Кировския театър. След това спрели да обръщат внимание на развалините. Нямали нито сили, нито средства да ги разчистват, тъй като не вярвали, че на другия ден няма пак да се превърнат в развалини.
Слагали надписи по къщите за най-опасните места при артилерийски обстрел. Слагали чували с пясък по прозорците и дори по вратите на магазините, заковавали ги с дъски и щитове от шперплат. Често се прибирали у дома не от улицата, а през двора. Един от пристигналите през лятото на 1942 г. в Ленинград си спомня, че прозорците на повечето оцелели къщи били изпочупени. Празните очни кухини на зданията веднага придали на улиците злокобен, зловещ вид, оставил неизличим отпечатък в символиката на блокирания Ленинград. Опитвали се да прикрият зейналите рани на града с огромни пана от картон и шперплат. Но нямало толкова големи щитове, които да могат напълно да прикрият някоя разрушена къща – раните кървели навсякъде.
През 1942 г. значително се разнообразили темите на плакатите, които призовавали за борба с врага. Предлагали съвети как да се подготвят за зимата, как най-добре да се готвят зеленчуците, как да се грижат за здравето си, как да се предпазват при пожар. Не може да се каже, че всички, докато бързат за работа, към вкъщи, до магазина и към столовата са чели внимателно тези познати още от детството „наставления“ как да се живее. Само малки групи хора, събрали се пред местата за обявления или край оградите, на които окачвали вестници, нарушавали гледката на празните улици. Жителите на обсадения Ленинград спирали и пред високоговорителите, защото не във всяка къща работело радиото. Николай Синцов, който през септември 1942 г. отишъл на „Невски проспект“, отбелязва, че „високоговорителите не млъкват нито за миг: ту съобщение за боеве, ту музика, ту кратка реклама за оперета или различни кратки курсове, ту просто тракането на метронома“.
През „смъртоносното време“, най-страшните гладни месеци от края на 1941 до началото на 1942 г., картината е различна. Радиото работи с прекъсвания. Трудно е да си представим хората, които вървят опипом, които често не обръщат внимание на виковете и молбите на някой паднал, който има нужда от помощ, да спират, за да слушат високоговорителите по улиците.
В онези дни едва ли някой е чел вестници. От декември 1941 г. вече не ги окачват по улиците, няма как да ги купиш от будките. „Едва през пролетта отново ги лепяха по оградите“ – си спомня Дмитрий Лихачов. Силно намаляват колонките на „Ленинградска правда“, но във вестника има малко описани правдиви картини на живота в обсадения град, макар че за това не са виновни авторите. Не всеки е можел да се абонира за вестник. Анна Остроумова-Лебедева даже през март 1943 г. трябвало да ходи до „Лесной проспект“, за да чете вестниците по оградите.
Когато обръчът на блокадата се затваря, градът е обхванат от транспортна парализа. Веднага се проявяват последствията. Всеки, който е преживял блокадата, разказва за безкрайните проблеми, мъки и страдания на ленинградчани, които замръзвали от студ и падали изтощени по улиците, загивали от бомбите. Най-осезаемо се усеща спирането на трамваите.
През ранната есен на 1941 г. трамваите все още вървят до Средна Рогатка, където „жени, деца и старци човъркат земята, за да търсят останали […] листа от зеле“. С трамваите се возели хората, които копаели наблизо окопи, насипи, изграждали отбранителни съоръжения. В края на ноември трамваите постепенно, но постоянно намаляват и дори Николай Тихонов, който толкова предпазливо описва бита от онези дни, е забелязал „неимоверната блъсканица“ в тях вечер. След 8 ноември 1941 г. трамваите се движат бавно заради бомбардировките. При съобщение „в района започва артилерийски обстрел“ трябвало да заобикалят отдалече опасните места. Пътниците трябвало да слязат и трамваите пътували празни за там, където не падат снаряди. В началото не минавало и без нарушения на движението. По онова време радиотранслационните зони обхващали няколко квартала и щом обстрелвали един от тях, получавали предупреждение и онези ватмани, които работят на безопасни места. Трябва да отбележим, че най-много жертви сред пътниците в трамваите има от артилерийски обстрел, а не от въздушни нападения. Особено трагична е съдбата на пътниците, пътували в претъпкан трамвай при Ситни пазар: загиват няколко десетки души.
В началото на декември 1941 г. трамваите се движели най-вече сутрин и вечер. На 2 декември актьорът Фьодор Никитин пише в дневника си: „трамваите въобще спряха“, но движението спряло напълно едва след няколко седмици. На 9 декември градският съвет съкращава няколко трамвайни линии, намаляват и броя вагони. Тези съкращения не са сериозни, но опитите постепенно и подредено да се преобразува трамвайният транспорт по време на първата блокадна зима са временни. Транспортът се разпада буквално за няколко дена и градският съвет не е в състояние да го предотврати по времето, когато никъде не достига електричество. В средата на декември по улиците на града почти не виждат трамваи, а онези, които още работят, не се движат по „своите“ линии. Трудно е да се каже кога през 1941 г. в Ленинград е минал последният трамвай (очевидците споменават различни дати), но много историци приемат, че това се е случило в края на декември. Заради внезапното прекъсване на тока много от трамваите не можели да излязат от депата. Много от тях били повредени от бомбардировките през зимата, прозорците им счупени, не успявали да ги приберат – релсите били затрупани със сняг. Военният хирург Аркадий Коровин описва живописно „смъртта“ на трамваите по време на блокадата през декември 1941 г: „Гледах колко безпомощно и дълго трамваят буксуваше по затрупаните и хлъзгави релси, без да може да помръдне. Последни от него слязоха две жени, увити с шалове – ватманката и кондукторката, – и бавно тръгнаха, като се подкрепяха една друга…“
Работата на товарните трамваи се подновила в началото на март 1942 г., когато започнали да почистват града от снега, леда и мръсотията. На 15 април 1942 г. тръгнали трамваите за пътници – това било едно от най-важните събития по време на блокадата. Очевидците помнят виковете и сълзите, с които го посрещнали, и изключително вежливото поведение на пътниците в началото. Първо тръгнало движението по пет линии, свързващи различни части на града. Най-дългата линия, от о-в Голодай до „Волховски проспект“, е даже спомената в черния блокаден хумор: „Ще гладувам, ще гладувам, пък до Волхов ще стигна…“ През 1943 г. линиите постепенно се увеличили, станали 30, трамваите се движели от 6:30 ч. сутринта, а последният тръгвал от крайната спирка в 21:30 ч., от 22 ч. било забранено да се ходи по улиците. При обстрел струпването на хора по спирките водело до многобройни жертви, затова се опитвали да ги местят близо до естествените убежища – до арките и входовете на сградите – и да ги махнат от кръстовищата.
След масовата евакуация през лятото и понеже част от хората били заминали да работят на зеленчуковите градини, в трамваите нямало много пътници, но от есента на 1942 г. те обикновено били препълнени. Използвали ги не само жителите на града, но и военните, което само засилвало транспортния хаос. Очевидец описва „зоологическо сбиване“ в трамвая на 9 ноември 1942 г.: „…матросите на спирката при „Невски“ изхвърляха хора от трамвая, изхвърлиха и мен, докато се блъскаха да се качат…“ Няколко седмици по-късно той записва в дневника си „популярното по онова време в града „модно изречение“: „Нямам толкова свободно време, че да пътувам с трамвай.“ Такива свидетелства не са малко. „Страшно много хора… Изпуснах два трамвая, не можах да се кача. На третия се качих нахално и като по чудо“ – Анастасия Уманска е трябвало да преживее това на 12 декември 1942 г. И през 1943 г. трамваите не изглеждали много впечатляващо – нямало пари за ремонт. По това време се засилват непрекъсващите бомбардировки. „Има трамваи само с един прозорец, а другите са запушени с шперплат“ – съобщава на близките си Николай Синцов на 24 май 1943 г.
Можете да поръчате тази книга от Ozone.bg с 10% отстъпка и безплатна доставка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си.
