„Последните дни на нощта“ от Греъм Мур (изд. „Orange books“, преводач: Богдан Русев) ни връща в Ню Йорк от края на 19-ти век. По улиците на града все още мъждукат газени фенери, но вече се е родило чудото на електрическата светлина. Онзи, който контролира превръщането на нощта в ден, ще влезе в историята – и ще натрупа безчетно богатство. Младият, неопитен адвокат на име Пол Кревът, току-що завършил Колумбийския университет, се заема с дело, което изглежда невъзможно за спечелване. Изобретателят Томас Едисън е завел иск срещу неговия клиент, известния индустриалец и също изобретател Джордж Уестингхаус. Въпросът за един милиард долара гласи: Кой е изобретил електрическата крушка и притежава правото да електрифицира цялата страна?
Прочетете откъс от тази нажежена до бяло история, в която прехвърчат искри от прав и променлив ток!
ГЛАВА 5
ЛЮБОПИТНИЯТ СЛУЧАЙ С ПАТЕНТ №223 898
Кой беше изобретил електрическата крушка?
Това беше темата на настоящия диспут. Технически погледнато, съдебният иск беше заведен от компанията „Едисън Електрик Лайт“ срещу компанията „Маунт Морис Електрик Лайт“, но беше общоизвестен факт, че тези две компании бяха дъщерни дружества и упълномощени представители на съответните компании майки. Дори адвокатите, които работеха по иска на стойност от един милиард долара, го наричаха просто „делото Едисън срещу Уестингхаус“. И проблемът, пред който бяха изправени, беше този за патент №223 898, издаден от патентното ведомство на САЩ на 27 януари 1880 година на името на Томас Едисън за изобретяването на „електрическа лампа с нажежаема жичка“. Благодарение на пресата този документ бързо се беше сдобил с популярното название „патентът за електрическата крушка“ и несъмнено беше най-доходоносният, издаван в историята на Съединените щати. А сега Джордж Уестингхаус беше обвинен, че го е нарушил.
При все това, както изтъкна Пол на своя клиент, дори един толкова просто формулиран проблем подлежи на множество различни интерпретации. В действителност отговорът на въпроса беше свързан с точната дефиниция на всички използвани термини: „кой“, „изобретил“, „електрическа“ и, най-важно от всичко, „крушка“.
В интерес на истината, първите електрически лампи бяха изобретени преди почти цяло столетие и Пол беше научил това още в момента, в който се беше заел с проучването на случая. Сър Хъмфри Дейви беше демонстрирал пред публика своите ранни прототипи на „дъгови лампи“ още през 1809 година. Изобретателят беше свързал електрическа батерия с две графитени пръчки и по този начин беше предизвикал образуването на електрическа „дъга“ в празното пространство между върховете им. Получената светлинна експлозия беше ослепително ярка, идеална за осветяване на големи тъмни пространства под открито небе, ако бъде овладяна в достатъчна степен, за да бъде безопасна и надеждна.
И през следващите няколко десетилетия тя наистина беше овладяна. През 30-те години на деветнадесети век, Майкъл Фарадей беше създал първите електрически генератори, които образуваха електричество посредством ръчното задвижване на магнити през поле от намотана жица. През 70-те години на века, белгийски изобретател с неправдоподобното име Зеноб-Теофил Грам беше усъвършенствал генераторите на Фарадей, а след това беше създал първия електрически двигател, като просто беше обърнал посоката на процеса в генератора. През 1878 г. американецът Чарлс Бръш вече беше продавал мащабни системи за външно осветление с дъгови лампи на многобройни градове в цялата страна. От другата страна на земното кълбо един руснак на име Павел Яблочков продаваше нещо, което наричаше „електрически свещи“. Значително по-малки от първоначалните дъгови лампи на Дейви, но изградени на същия принцип на действие, тези „свещи“ бяха почти подходящи за употреба на закрито…
… Но само почти. Нито един от тези ранни проекти не беше подходящ за дома – нито една американска домакиня нямаше да одобри инсталирането на лампа с толкова сложна експлоатация, скъпа поддръжка и голяма вероятност да подпали завесите. А освен това трябваше да се вземе предвид и качеството на самата светлина. Тя беше ужасна. Отблъскваща. Неприятна за човешкото око. Електрическата дъга между графитите си оставаше твърде стихийно явление. Жежката светлина гореше твърде яростно. Газовите лампи си оставаха далеч по-безопасни и далеч по-красиви.
И точно тогава на сцената беше излязъл Томас Едисън, най-прочутият изобретател на света след работата си по телеграфа и телефона. На 16 септември 1878 година Едисън беше обявил от страниците на вестник „Ню Йорк Сън“, че е разрешил проблема със създаването на надеждна, безопасна и най-вече приятна за окото електрическа светлина за използване на закрито, изобретявайки „електрическа лампа с нажежаема жичка“. И беше докарал пресата до екстаз с обещанието да оборудва цял Манхатън с подобни лампи в рамките на следващите няколко месеца.
В деня, в който Едисън беше съобщил за своето откритие, акциите на всички големи газови компании в Съединените щати и Великобритания се бяха сринали с повече от 20%. Научната общност не беше толкова силно впечатлена: професорите отвърнаха от своите академични висоти отначало със скептицизъм, а след това с откровен присмех. Това беше невъзможно, твърдяха те. Не съществуваше начин електрическият ток да бъде накаран да тече равномерно по жичка, за да създава меко и непрекъснато сияние. Електричеството беше непокорно. То не беше като керосина или нефта – природни вещества, създадени от Бога и използвани от човека за целите на цивилизацията. Електричеството беше сила. Овладяването на електрическия ток беше сравнимо с обуздаването на гравитацията, така че да се подчинява на човешката воля. Като пътуване във времето. На този свят имаше някои неща, в които дори науката нямаше право да се намесва. „Мекият блясък“ на Едисън нарушаваше всички общоприети физични закони.
Както беше научил Пол от старите вестници, които изучаваше в офиса, Едисън беше провел поредица от демонстрации в тесен кръг. На тях бяха поканени само малцина избрани репортери и потенциални инвеститори. Хората, които щяха да финансират бъдещото предприятие – наречено „Едисън Дженерал Електрик“ – бяха получили възможност да видят светещите крушки само за по няколко минути. Така и не им бяха показали проектите и чертежите. Но при все това те бяха зашеметени от онова, което зърнаха в строго охраняваната стаичка на лабораторията. За пръв път през живота си виждаха нов вид светлина. Не им достигаха думи, за да я опишат в репортажите си, в списанията си, в научните си журнали, в докладите пред акционерите си. Пол ги беше прочел всичките – тази пролет, десет години по-късно. Онези хора пишеха така, все едно бяха открили нов цвят в небесната дъга. И го бяха нарекли с името „Едисън“.
На 4 ноември 1879 година, повече от една година след първоначалното съобщение за неговото устройство в пресата, Томас Едисън най-сетне беше подал молба в патентното ведомство, за да се сдобие с патент за своята електрическа крушка с нажежаема жичка. Пол си беше извадил копие от документа, държеше го на бюрото си и всеки ден се взираше в него. Тази молба беше ключът към победата в цялото дело. Ако патентът на Едисън издържеше в съда, никой друг освен него нямаше да има право да произвежда и продава електрически крушки с нажежаеми жички на територията на Съединените щати. Ако Пол не успееше да го отмени, Томас Едисън щеше да се сдобие с монополно право върху самата светлина.
Историята на изобретението на Едисън беше изложена съвсем ясно и патентът му беше издаден с лекота. Но в професията на Пол, нито една история не беше толкова проста. Беше достатъчна съвсем лека промяна на гледната точка, съвсем фин преразказ с други думи и от историята на Едисън можеха да бъдат извлечени съвсем противоположни изводи.
И така, кой беше изобретил електрическата крушка?
На първо място: „кой“. Едисън далеч не беше вълк-единак в своята лаборатория. Колко други му бяха помагали? Ако трудът им беше използван за създаването на лампата на Едисън, дали и той беше негова собственост? Или някой друг можеше да предяви претенции за участие в научния пробив, предполагаемо извършен от Едисън? Нещо повече, хиляди други научни лаборатории в Съединените щати и цяла Европа се бяха занимавали със същия проблем – дали не беше възможно той да е използвал чужди идеи, разработени на друго място и публикувани в някой от многобройните популярни инженерни журнали? Кражбата си беше кражба, независимо дали беше съзнателна, или не.
Второ: „изобретил“. Дали крушката с нажежаема жичка на Едисън представляваше фундаментално ново изобретение, или беше просто усъвършенствана версия на друго, по-ранно устройство? Законът постановяваше, че за валидността на патент се изисква описаното в него изобретение да представлява абсолютна новост. Човек не можеше просто да модифицира устройството на някой друг и да се обяви за създател на получената по този начин машина. Изобретението трябваше да бъде наистина уникално. Нима Джоузеф Суон вече не беше получил патенти за лампи с нажежаеми жички? Нима Сойер и Ман също не го бяха направили? С какво беше по-различна крушката с нажежаема жичка на Едисън от останалите? По силата на какво представляваше изобретение?
Трето: „електрическата“. Това беше думата, със сигурност най-коварна от всички. Дори Едисън да беше единственият, който се беше занимавал с изобретяването, и дори онова, което се беше случило, наистина да представляваше изобретение, дали той наистина беше открил „електрическата“ крушка – или просто една „електрическа“ крушка? Каква беше ролята на пълния член? Възможно беше да съществуват толкова различни варианти на електрически крушки, колкото различни сортове рози цъфтяха в градините на „Сентрал Парк“. Какво правеше тази на Едисън изключителна? Адвокатите на компанията „Едисън Дженерал Електрик“ не твърдяха, че Едисън притежава патента за специфичен проект за електрическа крушка; те настояваха, че неговият патент покрива всички възможни проекти за електрически крушки. Според тях нито една друга компания нямаше законното право да произвежда електрически крушки с нажежаеми жички, защото патентът на Едисън включваше „електрическата“ крушка с нажежаема жичка като такава, заедно с нейната светлина.
И точно в това беше същината на проблема. Джордж Уестингхаус, Юджийн Линч, Елаху Томпсън и дузина други конкурентни компании продаваха различни лампи. Тези на Уестингхаус бяха по-къси и жичките в тях бяха прави, а не навити като пружина. Тези на Юджийн Томпсън се бяха произвеждали с по-широка основа – преди нещастният случай с обгорелия работник да тласне неговата компания към фалита. Нима всички те не бяха представители на необятното и разнообразно множество от обекти, които бихме могли да наречем „електрически крушки“? Пол беше в състояние да изложи внимателно съставената и безупречна в логическо отношение теза, че Томас Едисън беше получил патент за една специфична електрическа крушка, но не би могъл да патентова цялата идея за електрическата крушка. Може и да успееше да попречи на Уестингхаус да продава един определен модел електрически лампи, но не би могъл да попречи на конкурентите си да произвеждат каквито и да било крушки.
И най-сетне, тази вълшебна нова дума: „крушка“. Никой дори не знаеше откъде се беше появила тя, нито кой я беше измислил. „Крушките“ се свързваха с електричеството едва от няколко години насам, откакто… ами, откакто за пръв път го беше направил Томас Едисън. Думата се беше оказала заразителна и си беше спечелила популярност. И все пак, всеки адвокат на мястото на Пол беше професионално задължен да зададе следния въпрос: какво точно означава тази дума? Какво беше онова качество, което превръщаше един предмет в „електрическа крушка“? По силата на закона, за да бъде патентовано едно устройство, то не биваше да бъде сходно. Човек не можеше да се сдобие с патент за нещо, което вече съществува – сандвич с пуешко филе например. Вече цели поколения гладни американци бяха обядвали с подобни сандвичи. Но още по-важно беше това, че човек не можеше да получи патент и за сандвич с пуешко филе, гарниран с кисело зеле – дори наистина да е първият човек в цяла Америка, на когото е хрумнало да създаде толкова отвратителна комбинация. Защото всеки пиян готвач можеше да го е направил погрешка.
И тъй, беше нужно да се отговори на следния въпрос: ако Томас Едисън и неговата фаланга от адвокати твърдяха, че неговият патент защитава цялата идея за електрическата крушка, нима подобно хрумване не е витаело вече във въздуха? Нима хората не се бяха опитвали да изобретят трескаво нещо аналогично от няколко десетилетия насам? Нима инженерите и учените не бяха обсъждали възможността за създаване на устройство с тази концепция още след 1809 г.? Идеята за електрическата крушка съвсем не беше изненадваща – такъв беше единствено конкретният технически проект на Едисън, за който наистина трябваше да се признае, че е доста хитроумно измислен. Пол просто искаше да каже, че работата на учения по електрическата крушка беше като най-високия бор в Апалачите – величествена и достойна за внимание, дори за възхищение, но и като самотна величествена издънка в безбрежен лес.
И така, кой беше изобретил електрическата крушка? Отговорът според логиката на Пол беше „зависи“. И ролята на федералното правителство не беше да задушава иновациите още в люлката на това толкова ново поле на науката. Да се твърди, че Томас Едисън е изобретил електрическата крушка, беше вредно за свободната инициатива. Беше твърдение, насочено срещу научния прогрес. Срещу бизнеса. Срещу потребителите. И срещу Съединените американски щати.
– Знаеш ли – каза накрая Уестингхаус, след като Пол беше говорил почти без прекъсване през последните няколко часа, за да изложи тази стратегия на своя клиент. – Беше прав за онова, което каза за мен по-рано. Наистина не обичам адвокатите.
И той погледна към залязващото слънце през ниските квадратни прозорци на лабораторията си.
– Но като за адвокат май те бива.
