Време за четене: 7 минути

Алекс Милър (1936) е сред най-обичаните и награждаваните австралийски писатели. Два пъти е лауреат на най-престижната австралийска награда за литература „Майлс Франклин“. „Пътят на любовта“ (изд. „Жар-Жанет Аргирова“) е много личен роман за любовта и творчеството.

Един възрастен мъж седи в парк в Ню Йорк и си припомня своя младежки копнеж по далечните хоризонти, който на 21-годишна възраст го отвежда в австралийската пустош. Когато пристига обеднял в Мелбърн, Робърт Крофтс започва да разбира как писането и книгите могат да станат негово спасение. Там той се запознава с красивата, богата и образована Лена Сорен. В основата на тяхната интимна връзка, обаче, се крие неизвестност, която ги измъчва. В стремежа им да разгърнат своя творчески потенциал има нещо, което те не могат да дадат един на друг.

Прочетете откъс от книгата при нас.

Обявата на госпожа Сорен за годежа на дъщеря ѝ с Робърт Крофтс беше поместена в Ейдж и Робърт се нанесе у тях, в къщата в Ред Блъф. Беше успял да вземе трите си изпита и бе приет в колежа. Ожениха се една съботна сутрин в презвитерианската църква „Сандрингъм” в края на втория семестър. Ръмеше лек дъждец, а откъм Залива духаше студен вятър. Лена носеше семпла, ушита по поръчка бяла рокля, а Робърт беше с нов тъмносив  еднореден костюм от три части. Приятелят на госпожа Сорен, преподобният д-р Франк Ийди – неин партньор в дуетите на цигулка и пиано в дневната на къщата в Ред Блъф, стар приятел на съпруга ѝ и неин духовен наставник – извърши церемонията.  Лена и Робърт се погледнаха в очите и с подобаваща сериозност дадоха традиционните обети: да се уважават, да се обичат, да си помагат, да забравят всичко останало, всичко, което се казва в такъв момент.

Робърт подходи към църковната церемония цинично, макар че думата обет предизвикваше смут в душата му. Даването на обет не беше просто едно обичайно обещание. Несъмнено бе нещо по-голямо и по-важно. Беше дума, с която никога не му се бе налагало да се занимава и която вероятно никога не бе използвал. Понятие, чуждо на неговия начин на мислене. Нещо необичайно и важно, на което той гледаше като на част от сделката. Когато дойде моментът да даде своя обет, той се развълнува. Емоцията го завари неподготвен, усети внезапно напрежение в гърдите, стягане в гърлото. Не бе свързано с църквата или с религията, нито с правилата на поведение на средната класа, а нещо далеч по-съществено. Усещането, че се променя. Страхуваше се, че може би губи себе си.

Присъстваха неколцина стари приятелки на Лена от училище със съпрузите си и две от жените, с които работеше в болницата. Там бяха също двете сестри на госпожа Сорен със съпрузите си, и брат ѝ – доайенът във фамилията. И разбира се, Мартин и Бирте също присъстваха, застанали до учителя по пиано на Лена, Ленард Кохнер и съпругата му Пета. И самата госпожа Сорен. Братът на госпожа Сорен, доайенът Ралф – сприхав човек с набито телосложение, мултимилионер без деца и високата му съпруга с вид на филмова звезда с искрящи очи и златиста коса – предадоха  булката на младоженеца.

По време на службата и на приема след това Робърт усети, че тези хора го приемат топло. Приеха го с отворени обятия. Преливаха от усмивки и поздравления. Всички, без изключение. Без резерви. Приемаха го с радост. Като нов член на семейството. Усетил силата на съчетанието от тяхната порядъчност и ентусиазъм, той отвърна, искрено разчувстван, на съдбовния въпрос на д-р Ийди: „Ти, Робърт Крофтс, вземаш ли тази жена, Лена Сорен, за своя законна съпруга?” Или каквито там бяха точните думи. Обетът. Изрече го. Даде тържествено дума.

А когато Лена го погледна в очите, той видя в тях не щастието на булката, а някаква тъга, копнеж и меланхолия, стаени дълбоко в нея, сякаш същността ѝ, нейното истинско „аз”, онази потайна личност, която не се разкриваше, а бе някаква сянка, искаше да разбие задушаващия затвор на онова другото съществувание. Стана му пределно ясно, че не я познава. И разбра в онзи миг, че пътят на любовта може да бъде опознат толкова, колкото и пътят на смъртта. И докато я гледаше в очите там в църквата, пред множеството, заслушана в изричания от него обет, той си я спомни как плуваше свободно пред него в студеното сиво море в онзи ден, когато се любиха в съблекалнята, отправяйки се уверено и самотно към ръждясалия корпус на потъналия кораб. И видя, че тя още е далеч пред него, че вижда по-дълбоко, отколкото той, нещо древно, нещо отколешно, нещо по-зряло и по-самотно, и примамена от това нещо, го водеше към място, където той никога не би отишъл сам. И разбра, че е бил прав през цялото време, и че бракът им е обречен. Но въпреки това го изрече, отвърна така, както се очакваше от него: „Да”, след което се подчини на всеобщите очаквания в онзи ден и на съдбовния въпрос на д-р Ийди.

Лена – разбра той, но твърде късно – бе очаквала от своя любим необуздан каубой нещо повече от подчинението на задушаващите правила на нейната каста. Бе очаквала да я избави от затвора на самотата ѝ. Да язди зад него на седлото в залеза на романтичната и загадъчна свобода. Не знаеше това. Как би могъл да знае? Още бе млад. Не тя се бе привързала към него. Това му стана ясно. Той се бе привързал към нея. И навярно тя беше разочарована. Неговият живот бе капитулирал пред нейния. Този момент беше реален и за двамата, бе момент на признание и отхвърляне на свободата им. И беше много по-реален, отколкото бе предполагал. Постави семплата златна халка на пръста ѝ, плъзвайки я до искрящия диамант от баба ѝ. Ръцете ѝ бяха прекрасни, пръстите ѝ дълги, гладки и изящни, изпълнени с изразителност и музика, и със скритата печал на сърцето ѝ.

Разбира се, никой от приятелите от предишния му живот не присъстваше в църквата, никой не бе на сватбата му, нито семейството, нито някой от съучениците му. Единственият приятел, за когото се сети в онзи ден, бе Франки. Видя как Франки го поглежда, кимва му и го поздравява. А той отвръща на погледа му с благодарност и разбира, че е мъж, който умее да обича както трябва, и че не на всеки е дадено това. И знае, че Франки разбира и не би му се подиграл.

Онзи следобед в къщата на госпожа Сорен в Ред Блъф гостите бяха в целия си блясък, с по-искрящи от обикновено очи, със златиста мъгла в препълнените стаи, където пиеха френско шампанско, смееха се и се ръкуваха, а някои дори прегръщаха Робърт във внезапен изблик на благоразположение, прегръщаха го и го приемаха в сърцата си. Добре дошъл! Добре дошъл! Добре дошъл, Робърт! Пиеха още и още френско шампанско, смееха се и вдигаха чаши. Двамата с Лена се целунаха и той произнесе изненадваща реч, посрещната с наздравици, аплодисменти и още смях. Госпожа Сорен стоеше до него и го държеше за ръка, докато изричаше скромното си слово в отговор, а после се обърна към него, прегърна го и го притисна до себе си, за да видят всички, че двамата са си близки, а очите ѝ се насълзиха. Робърт вече бе пиян. Д-р Ийди засвири на цигулката си, а Ленард Кохнер подхвана весела мелодия на пианиното на Лена „Рьониш”.

Робърт още не бе забелязал, че вече не бе тъй свободен, както преди.

Мислеше, че е станал част от тях. Те също смятаха така. Какво ли знаеха те?

Лена и Робърт прекараха онази нощ в огромния луксозен апартамент в хотел „Уиндзор”, платен, както всичко останало, включително и новия му костюм, от майка ѝ. А на сутринта потеглиха с малкото жълто рено към Пойнт Лонсдейл. Отседнаха за седмица  в пансион с тъмна ламперия, където за вечеря ги призоваваше гонг. И всеки ден плуваха заедно в океана и се любеха в дюните. Морето беше студено и бурно, а вятърът от юг бе по-студен от океана. През същата онази седмица Робърт се научи да се наслаждава на първото смразяващо гмуркане и ударите на прибоя. Когато седмицата мина, се върнаха в къщата в Ред Блъф, за да започнат живота си с госпожа Сорен в стария семеен дом на Лена.  

 Настаниха се в синята стая. През повечето дни той беше в университета, а Лена се бе преместила в другия край на града в отделението по алкохолна и наркотична зависимост на болница „Сейнт Винсънт” и вече беше доста хлътнала по един от тамошните лекари.