„Малкото кафене в Копенхаген“ (изд. „Софтпрес“, преводач: Паулина Мичева) от Джули Каплин смело рисува образи: музеи, ресторанти, улици, паркове и едно кафене, което успява да побере между стените си толкова обич, топлина и щастие, че посетителите му няма как да останат безразлични. Помещението „оживява“ най-вече благодарение на Ева, собственичката, която не просто приготвя храна и напитки, но и влага щипка лично отношение в работата си. Цветните чаши, ароматният горещ шоколад, канелените рулца и украсата карат всекиго да се чувства специален. Ако Дания е страната на най-щастливите хора, родината на хюга, то малкото кафене е като нейно миниатюрно копие. А най-голямата му магия е, че веднъж влезе ли, човек неизбежно си тръгва оттам променен. А защо не и влюбен?
Прочетете откъс от книгата при нас.
Здраво стиснах месинговия парапет с една ръка, заслушах се в надигащите се отдолу гласове, погледнах към множеството добре облечени хора и преглътнах сухо, усмихвайки се тъжно. Цял един свят ме делеше от мястото, където бях израсла. Мама определено щеше да си помисли, че съм се справила добре.
– Бих казал, че съм готов да дам едно пени, за да разбера какво си мислите в момента, но съм убеден, че мислите ви струват много повече.
Плътният мъжки тембър, разнесъл се зад мен с недвусмислена съблазнителна нотка, категорично звучеше като флирт.
Застинах за секунда, решена да съхраня за вечността този момент такъв, какъвто е. Не желаех да се разочаровам, когато се обърна, нито аз да разочаровам. Здравият ми разум, замъглен от шампанското, очевидно ме бе напуснал без предупреждение и затова, вместо да се обърна, отвърнах:
– Да, вероятно е така.
Възцари се кратко мълчание, докато продължавах да се взирам – над огромната зала и морето от хора – в полилеите във форма на лалета.
– Знаете ли, че във всеки полилей има повече от 500 000 кристала?
Допадна ми встъпителният ход и леката закачливост в гласа му, сякаш охотно бе приел предизвикателството да се опита да ме впечатли достатъчно, за да се обърна към него.
– Не – усмихнах се на себе си и отпих малка глътка шампанско, повдигайки глава така, че косата ми да се спусне по-надолу по гърба ми. Чувствах се сдържана, величествена и мистериозна; исках тази игра да продължи.
– Или че тежат по един тон и са създадени през 60-те години.
Той пристъпи напред и аз си дадох сметка, че е понижил глас така, че само аз да го чувам.
– Впечатляващо – измърках, защото моментът сякаш го изискваше. Обикновено не мъркам, но това бе ситуация като в приказката за Пепеляшка, със смайващия декор, пълната анонимност и фалшивата увереност, която жените придобиват от една скъпа рокля.
– Знаете ли… че това преди е било ледена пързалка. Кралица Елизабет се е учила да кара кънки тук.
Кожата ми потръпна в безмълвна покана и почти несъзнателно леко извих гръб. – Нима? – Усмихнах се още повече.
– През 30-те години трикратната олимпийска шампионка Соня Хени се е пързаляла тук – още по-тихо прошепна мъжът покрай ухото ми.
– Не съм чувала – тих смях избълбука в гласа ми.
– И че преди са организирали тук международни хокейни мачове.
– Кой би предположил?
– Голяма част от механизмите и машините са все още на място, под пода.
– Полезна информация.
– И последно. „Бийтълс“ са свирили веднъж тук.
Облегнах се на балкона, представяйки си сцената.
– И това наистина е последният ми факт.
Произнесе думите като фокусник, с апломб в края на представлението си.
Поколебах се, нямах никакво желание да прекъсвам тази пауза. Вместо да се обърна към него, се завъртях леко, брадичката ми не се докосваше до рамото, но все пак така можеше да види профила ми. Аз обаче още не го виждах.
– Фактите бяха много интересни. Да не сте екскурзовод? Историк?
– Не, говорих с бъбрив барман. Като стана дума за това, да ви донеса ли чаша шампанско? Вашата изглежда празна.
– А, явно сте и наблюдателен. С удоволствие, благодаря.
– И все още ще сте тук, когато се върна? Или ще намеря една изоставена обувка?
Погледнах тънкия златен часовник на китката си, евтин „Лорус“, който някога принадлежеше на майка ми. Разсмях се и казах:
– Има време до полунощ. Да, все още ще съм тук.
С внимателно движение той взе чашата ми, без да докосва която и да е друга част на тялото ми. Но дори само този жест накара вътрешностите ми да потръпнат.
Усмихнах се. Нямах представа как изглежда, но ухаеше прекрасно − комбинация от ненатрапчив скъп афтършейф и хубав прах за пране. Въпреки най-добрите ми намерения не се сдържах и след няколко секунди надзърнах бегло през рамо. Той се придвижваше уверено през малката тълпа около бара, мъж, който знае какво иска и накъде се е запътил. Мисля, че именно тази целеустременост в движенията му ме спечели напълно, както и високата стройна фигура, буйната коса и изключително добре излетия по тялото му костюм.
Погледнах отново към залата в очакване на завръщането му, като вътрешно се усмихвах. Опитвах се да си представя как точно изглежда в лице.
– Все още сте тук?
Кимнах, сърцето ми изненадващо прескочи за миг, защото осъзнах, че ето това е моментът и сега трябва да се обърна към него.
Почувствах студения допир на чашата по гърба си. Неочакваната интимност бе вълнуваща и предизвикателна. Да се обърна ли и да го погледна? Или да го оставя да се постарае още малко?
Студената чаша се плъзна надолу по гръбнака ми. Движението бе намекващо и същевременно деликатно и пробуди всеки нерв в мен.
Никой от нас не каза и дума.
Чашата продължи да се плъзга надолу по гръбнака ми, а после усетих допира на пръст, колебливо проследяващ същия път. Извих се като котка от това докосване, лицето ми пламна. Чашата спря точно в гънките на роклята в долната част на гърба ми. По кожата ми премина ток.
Той дръпна чашата, на нейно място остана студен и после почти горещ отпечатък.
Поех си дълбоко дъх, задържах го за няколко секунди, преди бавно да се обърна и да поема чашата с шампанско от протегнатата му ръка.
Пръстите ни се докоснаха и той я задържа, а аз повдигнах глава и му се усмихнах свенливо, чувствайки се поне веднъж в живота си женствена и съблазнителна.
Устните му се извиха в лека усмивка, малка, едва видима трапчинка се появи на лявата му буза, по която бе набола тъмнозлатиста брада с оттенъци на кехлибарено, съвършено хармонираща с тъмнокестенявата му коса. Това бе мигът, в който реалността би трябвало да ме срита в задника. Не се предполагаше той да е толкова зашеметяващо красив, с удивителни скули и с такива плътни устни, които веднага трябваше да спра да зяпам като идиот! Чаках всеки момент да издърпа чашата с пенливо шампанско от ръката ми, да ми смигне и да каже „Чао!“. Не, той определено не би следвало да има такива яки рамене, оформени на игрището за ръгби или в плувния басейн, не би трябвало да е толкова висок, та да се извисява над мен с няколко сантиметра, въпреки че бях на висок ток. Но не красивата външност, а ненатрапчивата самоувереност и интелигентният блясък в сиво-сините му очи накараха стомаха ми да се свие на топка.
– Здравей.
Ниският му тон внушаваше нещо повече от едно обикновено „здравей“ и слабините ми изтръпнаха.
– Здравей – отвърнах, останала почти без дъх.
