Смита, Джулия, Сара нямат нищо общо помежду си, но въпреки това са свързани като кичурите коса в плитка. „Плитката“ от Летисия Коломбани (изд. „Прозорец“, преводач: Йоана Ендарова) е силен и въздействащ роман за три жени, които проявяват смелост в лицето на несгодите.
Прочетете откъс от романа при нас.
Сара
Монреал, Канада
Сара падна. В съдебната зала, по средата на пледоарията. Първо се спря, задъхана, и се огледа около себе си, изведнъж не знаеше къде се намира. Oпита се да продължи нишката на мисълта си въпреки треперенето на ръцете си – само те издаваха прилошаването. След това погледът ѝ се замъгли, притъмня ѝ, започна да диша учестено. Сърдечният ѝ ритъм се забави, тя пребледня, кръвта напусна лицето ѝ, както понякога реката напуска коритото си. И Сара се сгромоляса като кулите близнаци на Световния търговски център, които се смятаха за неразрушими. Падането бе тихо. Тя не му оказа съпротива, не повика за помощ. Рухна без звук, както тесте карти, почти грациозно.
Когато отваря отново очи, вижда наведен над нея мъж с лекарска униформа.
– Припаднахте, госпожо. Водим ви в болницата.
Нарича я „госпожо“. Сара току-що е дошла на себе си, но този детайл не ѝ убягва. Мрази да я наричат „госпожо“, думата я удря като плесница. В офиса всички я наричат „госпожице“, никога „госпожо“. Два пъти омъжена, два пъти разведена, двете се неутрализират едно друго. Сара знае също, че това обръщение значи, че вече не е момиче, нито млада жена, преминала е в следващата категория. Мрази анкетите, където трябва да се отбележат годините, в които попада. Беше ѝ се наложило да се откаже от съблазнителното квадратче на 30 – 39 години, и да премине в по-малко привлекателното на 40 – 49 години. Четиридесетте. Сара не ги усети да идват. Добре си спомня, когато бе на трийсет и осем, на трийсет и девет, но четиридесет – не, наистина не го очакваше. Не мислеше, че ще дойдат толкова бързо. „Никой не е вече млад след четиридесет“, спомня си думите на Коко Шанел, прочетени в едно списание, което затвори на мига. Дори не си направи труда да дочете цитата: „Но можем да бъдем неустоими на всяка възраст“.
– Госпожица – коригира го Сара незабавно.
Опитва се да се изправи, но лекарят я спира с едновременно внимателно и авторитарно движение. Тя се противи, спомня си за случая, който защитава. Задача от първостепенна важност – каквито са всички за нея.
– Порязали сте се, когато сте паднали. Ще се наложи да ви зашием.
До нея стои Инѐс, сътрудничката, която тя нае и която ѝ помага със случаите. Младата жена я информира, че заседанието е насрочено за по-късно. Вече се е обадила в офиса, за да отмени следващите ѝ срещи – както винаги, Инѐс действа бързо, ефикасно, с една дума: перфектно. Изглежда се притеснява за нея, предлага да я придружи до болницата, но Сара предпочита младата жена да се върне в офиса. Ще ѝ бъде по-полезна там, за да подготви нещата за утре.
Сара чака в спешното отделение на Университетската болница на Монреал. Понечва да си тръгне. Няма намерение да чака два часа за три бодвания, една превръзка ще е достатъчна, трябва да се върне на работа. Един доктор я догонва, кара я да седне отново: трябва да изчака да бъде прегледана. Сара се противи, но няма друг избор, освен да се съгласи.
Най-накрая стажант по медицина с тънките си и фини ръце я преслушва. Съсредоточен е. Задава ѝ множество въпроси, на които Сара отговаря лаконично. Не проявява интерес към всичко това, добре е, повтаря, но стажантът продължава разпита си. През зъби, като заподозрян, на когото изтръгват признание, тя най-накрая признава: да, уморена е в момента. Как няма да си уморен, когато имаш три деца, къща за поддържане, хладилник за пълнене и работиш на пълен работен ден?
Сара не казва, че от месец насам се събужда изтощена. Че всяка вечер, когато се прибира, изслушва дневния отчет на Рон за децата, вечеря с тях, приспива близнаците и преговаря уроците на Хана, тя се свлича в канапето и заспива, преди дори да е докоснала дистанционното на гигантския телевизор, който купи наскоро и който никога не гледа.
Не казва също и за болката в гърдите, отляво, която изпитва от известно време. Със сигурност е нищо… Няма желание да говори, не тук, не сега, на този непознат в бяла престилка, който я гледа втренчено с ледения си поглед. Не е моментът.
Стажантът обаче изглежда притеснен: пулсът ѝ е нисък, а и тази бледност. Сара свежда отговорите до минимум, отклонява темата – добре е. Все пак това ѝ е работата. Всички в офиса знаят шегата: Кога разбираме, че един адвокат лъже? Когато започне да мърда устните си. Надхитрявала е едни от най-изпечените съдии в града, един стажант не ще успее да я повали. Просто е прегряла. Бърнаут[1]? Изразът я кара да се усмихне. Модерен израз, разпространен, помпозна дума за лека умора. Не е закусила добре сутринта или не се е наспала достатъчно… Не се е чукала достататъчно, би добавила духовито, но строгият поглед на стажанта я отказва от какъвто и да е опит за сближаване. Жалко, той е почти красив, с тези малки очила и букли, почти неин тип… Ще взима витамини, щом той иска, да. Усмихвайки се, тя споменава и един коктейл, чиято рецепта пази в строга тайна: кафе, коняк и кокаин. Много ефикасен, трябва да опита.
Стажантът не е в настроение за шеги. Предлага ѝ да си почине, да си вземе отпуск. „Да вдигне крака“, е терминът, който използва. Сара избухва в смях. Наистина ли е невъзможно да си лекар и да имаш чувство за хумор… Да вдигне крака? И как? Като продаде децата си в „Ибей“? Като реши, че от тази вечер нататък няма да се хранят повече? Като съобщи на клиентите в офиса, че стачкува? Ръководи ключови случаи, които не може да прехвърли на друг. Да спре, не е опция. Да вземе отпуск? Не помни дори какво означава това, едва си спомня последните си почивки – миналата или по-миналата година?… Изтърканата реплика се изстрелва от устата на стажанта: „Никой не е незаменим“. Тя предпочита да не я беше чула. Той очевидно няма никаква представа, какво означава да си сътрудник в „Джонсън & Локууд“. Никаква представа няма какво значи да бъдеш Сара Коен.
Иска да си тръгне, веднага. Стажантът се опитва да я задържи за още изследвания, но тя успява да се измъкне.
И въпреки всичко не е от типа хора, които оставят нещата за следващия ден. В училище беше добра ученичка, „прилежна“, казваха учителите. Мразеше да оставя работа за последната минута, харесваше „летящия старт“, както обича да казва. Имаше навика да се посвети на домашните си в първите часове на уикенда или на ваканциите, защото после се чувстваше по-свободна. В офиса също има голяма преднина пред останалите, което ѝ помогна да се развие толкова бързо. Не оставя нищо на случайността, тя из-пре-вар-ва.
Но не тук. Не сега.
Не е моментът.
Затова Сара Коен се връща към срещите, към конферентните телефонни разговори. Списъците, случаите, пледоариите, събранията, бележките, отчетите, работните обеди, призовките, съдебните процедури, трите ѝ деца. Връща се на фронта като един добър войник, слага отново маската, която винаги е носила и която ѝ стои така добре, тази на усмихната жена, преуспяла във всичко. Тя не е повредена, не е раздвоена. Пристигайки в офиса, ще успокои Инѐс и колегите: нищо сериозно. И всичко ще продължи постарому.
През следващата седмица ще има контролен час при гинеколога. „Да, усещам нещо“, ще каже тя, когато я преглеждат, и лицето на доктора ще бъде притеснено. Ще ѝ предпише серия от изследвания с варварски имена, които само плашат – мамография, ЯМР, скенер, биопсия. Изследвания, които сами по себе си са почти диагноза. Присъда.
Но сега не е моментът. Сара си тръгва от болницата въпреки мнението на стажанта.
Засега всичко е наред.
Щом не се говори за проблема,
значи проблем не съществува.
[1] Бърнаут (или „прегаряне“) е жаргонно понятие за крайно емоционално изтощение, изразяващо се най-вече по отношение на работата ни. – Бел. ред.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката си.
