Историята в „Зулейха отваря очи“ от Гузел Яхина (изд. „Колибри“, преводач: Ася Григорова) започва през 1930 г. в глухо татарско селце, в потресаващо мрачен патриархален свят, в който властват жестоките извечни норми на подчинение и унижение на жената. И ето че в съдбата на Зулейха настъпва неочакван поврат. Драматичните исторически събития (разкулачването и колективизацията в Русия) разрушават познатия й живот и я изправят пред тежко изпитание: останала безприютна и сама, тя се оказва сред стотиците «врагове» на съветската власт, насила прогонени от родните им домове и отпратени в товарни вагони в Сибир.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Зулейха отваря очи. Тъмно е като в рог. Гъските въздишат в просъница зад тънката завеска. Едномесечното жребче примлясва с бърнички, докато търси вимето на майка си. От прозорчето над възглавницата се носи глухият стон на януарската виелица. Но поне не духа през пролуките – жив и здрав да е Муртаза, уплътни прозорците, преди да свие студът. Муртаза е добър стопанин. И добър съпруг. Хърка сочно и гръмко в мъжката част на къщата. Спи като заклан, сънят е най-дълбок, преди да съмне.
Време е. Всемогъщи Аллах, позволи ми да изпълня замисленото – само да не се събуди някой.
Зулейха безшумно спуска на пода босия си крак, после и другия, подпира се на печката и става. През нощта печката е изстинала, топлото е избягало, студеният под опарва стъпалата й. Но не бива да се обува – няма как да мине безшумно с плъстените си топлинки, все някоя дъска ще скръцне. Нищо, Зулейха ще потърпи. Като се опира с ръка на грапавата стена на зиданата печка, се прокрадва на пръсти от женската част към вратата. Тук е сбутано и тясно, но тя помни всеки ъгъл, всяка издатина – половината си живот е сновала насам-натам като махало, по цял ден: от котела – към мъжката част с пълните и горещи пиали, от мъжката част – обратно с празните и изстинали.
Колко години е омъжена? Горе-долу петнайсет от своите трийсет. Това май е повече от половината й живот, така излиза. Трябва да попита Муртаза, когато е в настроение – той да пресметне.
Да не се препъне в черджето. Да не блъсне с босия си крак обкования сандък вдясно до стената. Да прескочи скърцащата дъска до извивката на печката. Да се промъкне през басмената завеска, отделяща женската част на къщата от мъжката… Ето, почти стигна вратата.
Хъркането на Муртаза е съвсем близо. Спи, спи, Аллах да ми е на помощ. Жената не трябва да крие от мъжа си, но какво да се прави – понякога се налага.
Сега най-важното е да не събуди животните. Обикновено те спят в зимния обор, но в големите студове Муртаза й нарежда да прибере малките и пернатите вкъщи. Гъските не помръдват, но жребчето тропва с копитце, тръсва глава – събуди се, дяволчето. Ще стане добър кон, чувствително е. Тя протяга ръка през завеската, докосва кадифената муцунка: успокой се, свой е. Малкото благодарно тика ноздри в дланта й – познало я е. Зулейха обърсва мокрите си пръсти в долната си риза и меко побутва вратата с рамо. Тежка, уплътнена с кече за през зимата, тя поддава едва-едва, през отвора нахлува бодливо ледено облаче. Зулейха пристъпва, прескача високия праг – само това остава: да стъпи на него точно сега и да разтревожи злите духове, пу-пу – и се озовава в пруста. Притваря вратата и я притиска с гръб.
Слава на Аллаха, преодоля тази част от пътя.
В пруста е мразовито като навън – студът щипе кожата, ризата не топли. Леденият въздух бие през пролуките на пода в босите й нозе. Но това не е страшно. Страшното е зад вратата отсреща.
Убърлъ карчък – Вампирица. Така я нарича Зулейха в мислите си. Слава на Всевишния, свекърва й не живее в една къща с тях. Домът на Муртаза е просторен, има две отделни къщи, съединени от общ пруст. В деня, в който четиресет и пет годишният Муртаза доведе петнайсетгодишната Зулейха, Вампирица със скръбен израз на мъченица сама изтътрузи многобройните си сандъци, денкове и съдини в къщата за гости и я зае изцяло. „Не пипай!“ – кресна страховито на сина си, понечил да й помогне с пренасянето. И цели два месеца не му продума. Същата година започна бързо и безнадеждно да ослепява, а след някое време – и да оглушава. След две години беше сляпа и глуха като камък. Затова пък почна много да говори, не можеш я спря.
Никой не знаеше на колко години е всъщност. Тя твърдеше, че е на сто. Наскоро Муртаза почна да смята, седя дълго и обяви: майка му е права, наистина е около стоте. Мъжът й беше късно дете, а сега и самият той е почти старец.
Обикновено Вампирица се буди преди всички и изнася в пруста грижливо пазеното си съкровище – изящно цукало от млечнобял порцелан с нежносини цветчета метличина отстрани и причудлив капак (навремето й го донесъл Муртаза – подарък от Казан). Щом свекърва й я викне, Зулейха е длъжна моментално да скочи, да изпразни и внимателно да измие скъпоценната съдина – това е първата й работа, още преди да запали печката, да омеси тестото и да изпрати кравата до стадото. Тежко й, ако проспи това ранно повикване. За петнайсет години го е проспивала два пъти – и си е забранила да си спомня какво е ставало после.
Засега зад вратата е тихо. Хайде, Зулейха, мокра кокошко, разбързай се. Мокра кокошка – жебегян тавък, я нарече за първи път Вампирица. Зулейха не забеляза как след известно време и сама започна да се нарича така.
Прокрадва се навътре в пруста, към стълбата за тавана. Напипва гладко рендосаните перила. Стъпалата са стръмни, замръзналите дъски простенват едва чуто. Отгоре лъха на изстинало дърво, на замръзнала прах, на сухи треви и едва различимо – на осолено гъше месо. Зулейха се катери – шумът на виелицата приближава, вятърът бие в покрива и вие в ъглите.
На тавана решава да пълзи на четири крака – ако върви, дъските ще скърцат точно над главата на спящия Муртаза. Ще се добере пълзешком, тя не тежи никак, Муртаза я вдига с една ръка като агне. Зулейха придърпва нощната си риза към гърдите да не я изцапа в прахта, усуква я, хваща края й със зъби и пипнешком се провира между сандъци, кутии, дървени инструменти, като внимателно припълзява и през напречните греди. Опира чело в стената. Най-сетне.
Понадига се, поглежда през малкото таванско прозорче. В тъмносивата предутринна мъгла се мержелеят потъналите в сняг къщи на родния Юлбаш. Веднъж Муртаза ги брои – излязоха повече от сто домакинства. Голямо село, дума да няма. Селският път с плавните си завои тече като река отвъд хоризонта. Прозорците в някои къщи вече светят. Побързай, Зулейха.
Тя става и се протяга нагоре. В дланта й ляга нещо тежко, едропъпчиво – осолена гъска. Стомахът й реагира моментално, ръмжи настойчиво. Не, не бива да пипа гъската. Пуска месото и продължава да търси. Ето! Вляво от таванското прозорче висят големи и тежки, вкоравени от студа платнища с едва доловим мирис на плодове. Пестил от ябълки. Добре сварен в печката, прилежно разстлан върху широки дъски, грижливо изсушен на покрива, попил горещото августовско слънце и прохладните септемврийски ветрове. Можеш да си хапваш по мъничко и дълго да смучеш, да търкаляш по небцето набъбналото кисело парченце, а можеш и да си напълниш устата и да дъвчеш, да дъвчеш еластичната топка, като от време на време плюеш попадналите ти семчици… Устата й тутакси се пълни със слюнка.
Зулейха дръпва два листа от въженцето, навива ги плътно и ги пъха под мишница. Прекарва ръка по останалото – има още много, наистина много. Муртаза няма да забележи.
А сега – обратно.
Тя коленичи и запълзява към стълбата. Рулото от пестила й пречи да се движи бързо. Ама вярно си е мокра кокошка, как не й хрумна да вземе торба. Бавно се спуска по стълбите: не си усеща краката – вкочанени са, налага се да стъпва с онемелите си нозе странично, на ръба. Когато стига до последното стъпало, вратата на Вампирица шумно се отваря и светлият й, едва различим силует се очертава в черния отвор. Тежкият й бастун чука по пода.
– Има ли някой? – пита тя с нисък мъжки глас в мрака.
Зулейха замира. Сърцето й ще изскочи, стомахът й се свива на ледена топка. Не успява… Пестилът под мишницата се затопля и омеква.
Вампирица пристъпва напред. За петнайсетте години слепота е изучила къщата наизуст и се движи уверено и свободно.
Зулейха отскача две-три стъпала по-нагоре, като стиска с лакът омекналия пестил. Старицата върти брадичка ту на една, ту на друга страна. Не чува нищо, не вижда, но усеща, дъртата му вещица. С една дума – Вампирица. Бастунът потропва отчетливо – все по-близо. Ох, ще събуди Муртаза…
Зулейха бързо изкачва още няколко стъпала, притиска се към перилата, облизва пресъхналите си устни.
Белият силует спира в подножието на стълбата. Чува се как бабата души наоколо, като шумно поема въздух с ноздрите си.
Зулейха вдига длани към лицето си – така си и знаеше, миришат на гъше месо и ябълки. Внезапно Вампирица ловко се стрелва напред и удря напосоки с бастуна си по стъпалата, сякаш ги сече с меч. Краят му изсвистява съвсем наблизо и гръмко се стоварва върху дъската на половин пръст разстояние от босото стъпало на Зулейха. Тялото й омеква и се разлива по стълбите като тесто. Ако дъртата вещица удари още веднъж… Вампирица си мърмори нещо, придърпва бастуна към себе си. Цукалото глухо издрънчава в мрака.
– Зулейха! – крясва с все сила Вампирица към стаята на сина си.
Сутрините в тази къща обикновено започват така.
Зулейха преглъща с пресъхнало гърло събраната топка гъста слюнка. Нима й се размина? Слиза по стъпалата, като внимателно ги опипва с крак. Изчаква няколко мига. – Зулейхааа! Сега е моментът. Свекърва й не обича да вика трети път. Зулейха се спуска към Вампирица
– „Идвам, мамо, идвам!“ – и поема от ръцете й тежкото, покрито с топла лепкава влага цукало, както го прави всеки ден.
– Домъкна се най-сетне, мокра кокошко – изръмжава бабата. – Дай ти само да спиш, мързелано…
Муртаза със сигурност се е събудил от шума, може да излезе в пруста. Зулейха стиска под мишница пестила (да не го загуби), напипва с крака нечии валенки и изскача навън. Виелицата бие в гърдите, сграбчва я в плътен юмрук, като напира да я изскубне от мястото й. Ризата й се издува като камбана. През нощта входът на къщата се е превърнал в пряспа, Зулейха слиза по стълбището, като с мъка уцелва стъпалата. Пропада в снега почти до коляно и се потътря към нужника. Бори се с вратата, докато я отвори срещу вятъра.
Излива цукалото в заледената дупка. Като се връща в къщата, Вампирица вече я няма – прибрала се е.
На прага среща сънения Муртаза с газена лампа в ръка. Гъстите му вежди са събрани над носа му, бръчките по омачканите от съня бузи са дълбоки, като издялани с нож.
– Да не си се побъркала, жено? Да излезеш гола в тая виелица!
– Само изхвърлих цукалото на мама и се прибирам…
– Да не искаш пак да се търкаляш болна половината зима? И да стовариш цялата къща на мене?
– Недей така, Муртаза! Изобщо не съм замръзнала. Виж!
Зулейха протяга яркочервените си длани, като здраво притиска лакти към кръста си – пестилът е щръкнал под мишницата й. Дали не се вижда под ризата? Платът е мокър от снега, лепне по тялото.
Но Муртаза е сърдит и дори не я поглежда. Изплюва се встрани, поглажда с разперена длан обръснатия си череп, разресва разчорлената си брада.
– Дай да ям. А като разчистиш двора, се стягай. Ще ходим за дърва.
Зулейха кимва ниско и се шмугва зад завеската.
Получи се! Тя успя! Виж я ти Зулейха, виж я ти мократа кокошка! Ето я плячката й: две смачкани, усукани, слепени корички от най-вкусния пестил. Ще успее ли да ги занесе днес? И къде ли да скрие това богатство? Не може да го остави в къщата: когато ги няма, Упириха рови в нещата им. Ще трябва да го носи със себе си. Опасно е, то се знае. Но днес Аллах май е на нейна страна – дано й провърви.
Зулейха обвива стегнато пестила в дълго парцалче и го завързва на кръста си. Отгоре пуска ризата, над нея навлича сукмана и шалварите. Сплита си плитките, забражда се. Плътният сумрак зад прозореца над постелята й изтънява, разрежда се с унилата светлина на мрачното зимно утро. Зулейха дръпва перденцето – все пак е по-добре, отколкото да шета на тъмно. Газеничето в ъгъла на печката хвърля по малко полегата светлина към женската част, но пестеливият Муртаза толкова е скъсил фитила, че пламъчето почти не се вижда. Няма страшно, тя може да върши всичко и със завързани очи.
Новият ден започва.
До обяд сутрешната виелица стихва и слънцето надниква от ярко посинялото небе. Тръгват за дърва.
Зулейха седи отзад на шейната с гръб към Муртаза и гледа отдалечаващите се къщи на Юлбаш. Зелени, жълти, тъмносини, те надничат от преспите като ярки гъбки. Високите бели свещи на пушека се разтапят в небесната синева. Снегът хруска апетитно под плазовете на шейната. От време на време бодрата от студа Сандугач пръхти и разтърсва грива. Старата овча кожа под Зулейха я сгрява. А на корема й топли заветният пестил в парцалчето – и той я сгрява. Днес, само да успее да го занесе днес…
Ръцете и гърбът тъпо я наболяват – през нощта е навяло много сняг и Зулейха трябваше дълго да разравя преспите с лопатата, докато разчисти широки пъртини в двора: към големия хамбар, към малкия, към нужника, към зимния обор, към задния двор. След работа е толкова приятно да помързелуваш в ритмично поклащащата се шейна – да се настаниш по-удобничко, да се увиеш по-плътно в миризливия кожух, да пъхнеш вкочанените си длани в ръкавите, да отпуснеш брадичка на гърдите си и да затвориш очи…
– Събуждай се, жено, стигнахме.
Исполински дървета, стегнали в обръч шейната. Бели възглавнички от сняг върху еловите клони и разрошените глави на боровете. Скреж по брезовите клони, тънки и дълги като женски коси. Мощни вълни от преспи. Мълчание – на много версти околовръст.
Муртаза връзва на валенките си плетени снегоходки, скача от шейната, мята на гръб пушката, затъква на кръста си тежка брадва. Хваща щеките и без да се оглежда, уверено проправя пътечка в гората. Зулейха пристъпва подире му.
Гората край Юлбаш е хубава, богата. Лете храни селяните с горски ягоди и сладки дребни малини, наесен – с дъхави гъби. Пълно е с дивеч. От дълбините на гората тече Чишме – обикновено гальовна, малка, пълна с пъргава риба и тромави раци, а напролет забързана, клокочеща, набъбнала от стопения сняг и калта. По времето на Големия глад само те ги спасяваха – гората и реката. И милостта на Аллах, то се знае.
