„Художничката“ от Мери Бесон ( изд. „Емас“, преводач: Емилия Ничева – Карастойчева) ни среща с музата на руския авангардист Василий Кандински. Годината е 1902, младата Габриеле Мюнтер е намерила своето призвание – рисуването. Тя отива в Мюнхен, привлечена от групата модерни, експериментиращи творци, сред които е и геният Кандински. Какво по-добро от това да станеш ученичка на най-добрия? Но заедно с израстването си като художник Габриеле ще опознае и тъмната страна на учителя и мъжа Василий Кандински.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Всички се разпръснаха. Олга и Донкер поеха заедно по лъкатушна пътека сред дърветата. Шнайдер и Мюленкамп понесоха триножниците си към далечна ливада. Вюст, Палме и Клойвер се събуха, навиха крачоли и хукнаха боси по склона към бързоструйния поток. Гълчавата стихна и тишина обви хълмовете.
Сама с професор К., Ела усети как раменете ѝ се напрягат. Думите, които понечваше да изрече, се разбягваха като горски животни сред пожар. Зае се с купчината одеяла, донесени от Олга. Разгъна ги, изтупа ги и пак ги сгъна, готови за обяда на открито. Сложи върху тревата термосите и кошницата с плодове. Приглади коса и си изтръска полата. После не можа да измисли какво още да прави и накъде да отиде, освен към него.
Той подреждаше камъните край огнището, за да сложат върху тях тенджерата с яхния. Пееше си тихо с дълбок и точен глас. Най-сетне остана доволен от каменното гнездо, изправи се и подвикна:
– Елате, госпожице, да набавим необходимото гориво.
Махна към горичката наблизо.
Яворите вече жълтееха; под балдахин от златно и зелено лежеше килим от суха трева. Няколко минути събираха дърва. Ела се чувстваше благодарна, че има върху какво да се съсредоточи. Няма ли да я заговори? Дори непознати си разменят любезни думи. Тя обаче не намираше смелост, а той изглеждаше вглъбен в задачата – навеждаше се, събираше съчки и ги трупаше на куп. После приклекна, вдигна цялата купчина и тръгна към лагера. На няколко крачки пред нея запя отново – тъжна, сладостна мелодия. „Как бързо отминават дните летни…” Макар мълчанието ѝ да тежеше повече от клоните в ръцете му, Ела не успяваше да запее. Искаше обаче да подхване разговор – все някак.
– Семейството ми обичаше тази песен – рече тя; в ушите ѝ краткото изречение отекна като тропот на елен, побягнал през изсъхнал шубрак.
Професор К. спря и кимна.
– Научих я от баба. – Гласът му прозвуча нежно и тихо. – Не съм чак такъв чужденец в страната ви, както вероятно смятате. – Остави съчките до един от големите дънери, подредени в полукръг около огнището. Седна и махна на Ела да се настани до него. – Може би съм споменавал – баба ми е германка. Четеше и ми пееше на немски. – Зачопли сухите листенца и сламките, полепнали по жилетката му. – Тук се чувствам у дома, защото съм научил езика ви от човек, изпитвал обич към мен. – Пое си дълбоко дъх, протегна крака и разтри с длани оголените си колене. – Веднъж ме подкачихте, че съм бил глезено дете. Надявам се да съм поправил този недостатък.
Усмихна ѝ се.
Тя се втренчи в ръцете си и забеляза как стиска пръсти. Разплете ги и си изтупа полата. Не бе забравил значи разговорите, шегите им. Седнала до него, усещаше смътния аромат на тютюн, втъкан във вълнената му жилетка. Веднъж в планината ѝ беше дал да опита лулата му. Разкашля се, задавена от горчивия дим в гърлото ѝ, той я тупаше по гърба и се смееше. Сега Ела вдигна поглед и го видя как сваля очилата и ги избърсва с края на ризата. Тананикаше си с блуждаещи късогледи очи. Независимо как го възприемаше – ту с обожание, ту с неприязън – професор К. си оставаше обикновен мъж. Тя отпусна рамене и си пое дъх.
– Не познавам бабите си. Не успях да опозная и баща си.
– Съжалявам…
Той си сложи очилата и потри брада с пръсти. Седнала до него, Ела усещаше движенията му, без да ги вижда.
– Моите баби и дядовци вече са покойници, разбира се. Но мисля с обич за тях. И за Москва. Дългите светли нощи, огненото небе над Кремъл и храмовете с кръгли куполи. Тези картини са се запечатали в ума ми. Но всеки тъгува по родната земя. По дома… – Изправи се и застана до купчината съчки. – Ще се захващам с моята задача. На огъня му трябва доста време да се разпали и да се слегне в жарава.
– Връщате ли се там?
Тялото ѝ омекна; тя облегна длани върху твърдия дънер под нея, благодарна за опората. Професор К. приближи до огнището.
– Да. Всяка година се виждам с майка ми и баща ми, и с приятелите ми. Никой, предполагам, не може да загърби родителите и страната си. Поне аз не съм… Нито в сърцето, нито в душата си.
Ела си спомни как сестра ѝ скърбеше за майка им; колко неутешимо плачеше. Тя не усещаше толкова силно липсата ѝ. Подпъхна дългата си пола под краката и я приглади. Обзе я смущение. Не искаше той да я сметне за безчувствена, за не съвсем нормална.
– Мама почина, когато бях на двайсет. – Тя надигна глас, изпращайки част от себе си към него с желание да сподели настроението, откровеността му. – Мисля, че не бях за нея. Имаше нужда от дъщеря, която обича да говори и да се смее. Сестра ми Еми го умееше по-добре. – Ела взе клонка и забарабани по обувките си. – Сега Еми е омъжена за Георг Шрьотер. Живеят в Бон. Брат ми Карли е в Америка. Женен е. Там имам и братовчеди. Поканиха ме да остана при тях, но отказах. – Гласът ѝ се извиси още повече, думите се забързаха в галоп, дръзки и необмислени. – Не искам да съм като тях. Мили хора са, но обикновени. Аз искам да съм друга. Да не съм обикновена. Да бъда творец.
Тя счупи клонката на две и захвърли парчетата напред. Професор К. погледна към нея.
– Радвам се – задържа погледа ѝ.
Ела сведе очи. Бе споделила нещо за себе си, което досега не беше казвала на никого; нещо почти необуздано. Той я подтикваше да е такава – прибързана и неразумна. Носталгията му бе разтворила сърцето ѝ. Той я разбираше. Беше като нея. Мислеше и виждаше като нея. И беше сам, далече от дома. Тя понечи да се изправи, но се спря.
Не, той не бе сам, разбира се. В историята му липсваше персонаж, съвсем наскоро протегнал ръка към нея въпреки странните обстоятелства. Ела не искаше да пита дали съпругата му, госпожица Чимякина също тъгува по родината, по дома. Глупава Ела. Рискуваше пак да потъне в старата фантазия. Реши да не казва нищо повече. Няма да пристъпи към него, няма да го погледне. Изопна полата още по-плътно около краката си, превърна скута си в маса и се съсредоточи да изписва букви по гладката повърхност. Пръстите ѝ трепереха, докато поставяше клечиците една върху друга, впила очи в тях, уплашена от думите, напиращи да излязат наяве.
Можете да поръчате тази книга от Ozone.bg с отстъпка.
