„Дъщерите на Тъкачната вила“ от Ане Якобс (изд. „Лемур“, преводач: Владимира Старирадева) е вторият роман от семейната сага за имението на знатната фамилия Мелцер в пет части.
Аугсбург, 1916. Над бляскавия живот в семейното имение на богатите индустриалци Мелцер надвисва сянката на историческите събития. Дъщерите на Тъкачната вила са принудени да я превърнат в лазарет, а мъжете да отидат на фронта. Междувременно младата съпруга на Паул Мелцер, Мари, е изправена пред огромна отговорност – тя трябва да спаси тъкачната фабрика и да помогне на сестрите на съпруга си да преодолеят изпитанията на бурния период.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Когато посетителките изчезнаха от стълбището, двете му секретарки пак се осмелиха да заемат работните си места в приемната. Хофман надникна през процепа на вратата и загрижено попита дали всичко е наред.
– Да ви направя ли чай, господин директор?
– Едно кафе! Много силно!
– Разбира се, господин директор. Идва веднага.
След такова преживяване просто се нуждаеше от силно кафе, все едно дали с или без жълъди, само да е силно. Алисия, постоянно загрижената за здравето му съпруга, нямаше да разбере, тя почти никога не стъпваше във фабриката. Единствено Паул вдигаше предупредително вежди в подобни случаи, но не казваше нищо.
Отиде до прозореца, за да провери какво се случва на двора. Жените още не се бяха разотишли, стояха близо до входа и изглежда, спореха разпалено. Какво, по дяволите, замисляха пак? Не беше ли отново Бихелмайер тази, дето приказваше най-много? Естествено. Трябваше да внимава с нея, оказваше лошо влияние върху останалите. Как вятърът вееше полите им! Някои от жените даже нямаха палта, вместо това бяха завили раменете си с шалове, които бързо подгизваха под дъжда. А повечето от тях вероятно носеха обувки с дървени подметки, преди малко ги бе чул по стълбите…
Изведнъж се сепна, дръпна пердето и присви очи, за да вижда по-добре. Това беше… Не можеше да бъде, сигурно се заблуждаваше! Все пак младата жена с елегантното светлосиво палто изключително много приличаше на снаха му Мари. Не успя да различи лицето ѝ, защото беше завързала шапката си с широк бял копринен шал. Но походката – лека и същевременно целеустремена, изправена, но и гъвкава – това можеше да е само Мари.
Какво правеше във фабриката? Лоша вест? Паул? Не, дори не искаше да си го помисля. Алисия щеше да му се обади, да го помоли да отиде във вилата…
Тогава какво?
Той с раздразнение забеляза, че Мари се спира при работничките и говори с тях. Това, разбира се, ѝ се удаваше. Тя самата беше работила във фабрика само допреди няколко години. Е, едва половин година, защото бе избягала. Гордата дъщеричка на Луизе Хофгартнер не беше момиче, което би седяло по десет часа дневно на шевната машина.
Какво ли обсъждаше с жените? Непринуденото им общуване никак не му допадаше, въпреки всичко тя беше съпруга на сина му, който ръководеше фабриката заедно с него. Работничките трябваше да я наричат „госпожо директор Мелцер“, но дали го правеха, беше друг въпрос…
– Кафето ви, господин директор. Толкова е силно, че лъжичката стои права в него.
Той даже не се извърна към Отилие Людерс.
– Вземете си го обратно.
– Но… Нали…
И Людерс преди загряваше по-бързо. Той ѝ изръмжа нещо неразбираемо и ѝ нареди веднага да доведе снаха му, щом се появи в приемната. Кафето да го изпиела госпожица Хофман.
– Снаха ви… Аха… Разбира се, господин директор.
Е, най-после проумя. Отилие Людерс, винаги дискретна и загрижена за благополучието на началника си, изчезна заедно с чашата кафе. Беше сигурен, че в момента е застанала до прозореца в приемната и маха на Хофман да се приближи, за да ѝ разясни положението. Мари обаче вече не беше навън – тя бе изчезнала във входа на представителната сграда. Работничките най-накрая се отправиха към портала на фабриката и портиерът ги пропусна навън.
– Господин директор?
Тонът на Мари беше ведър, но и леко ироничен. Сега, прекрачвайки прага на кабинета му, го наричаше „господин директор“. Оттатък, във вилата, отдавна му казваше „татко“. Той ѝ беше предложил това обръщение с известно колебание след сватбата и всъщност единствено защото Алисия бе помолила Мари да се обръща към нея с „мамо“. Йохан не можеше да остане по-назад.
– Многоуважаема снахо – контрира той и тръгна към нея, за да ѝ помогне с палтото. – Какъв блясък в скромния ми кабинет.
Тя развърза копринения си шал и си свали шапката, прокара бързо пръсти по вдигнатата си коса и върна една дръзка къдрица на отреденото ѝ място. Движението на чист въздух ѝ се беше отразило добре, страните ѝ бяха поруменели, а лицето ѝ беше придобило ведро, предприемчиво изражение…
– Да ти предложа кафе?
Тя му смигна дяволито и заяви, че няма нищо против едно кафенце. Но само, ако пие и той.
„Аха – рече си той и го досмеша. – Намислила е нещо и иска да запази доброто ми настроение. Тази хитруша! Но така да бъде. Нищо не ми струва да я изслушам.“
Той повика Хофман и поръча две чаши кафе, много силно.
– Веднага, господин директор… Желаете ли и сладки?
Людерс беше опекла и донесла овесени бисквити. Това всъщност можеше да се приеме като мил жест от нейна страна, ако печивото не беше толкова отвратително на вкус.
– Би било чудесно – каза той въпреки това.
Междувременно Мари се беше изправила, за да се поразходи из кабинета. Загледа се в надписаните гръбчета на папките с документи на етажерката, после сякаш случайно отиде до бюрото му и взе листа, който лежеше най-отгоре върху купчината хартия. Съобщение от военното министерство, с което му потвърждаваха две малки поръчки от „военно значение“. Поправка на 2000 коша за амуниции и почистване на 80 чувала с гилзи.
– Работничките долу ми се оплакаха от проблемите си – наруши тишината Мари и върна листа на мястото му. – Възнаграждението, което получават е недостатъчно, за да се живее, и твърде високо, за да се умре.
– Да не би да смяташ да постъпваш на служба като говорителка на работничките ми?
Ядоса се, че му говори за неща, които отдавна му бяха известни, но не можеше да промени. Достатъчно лошо беше, че се налага да гледа как загива фабриката, градена от него толкова дълги години. Това беше делото на живота му, цялата му енергия, цялата му любов бяха вложени в тези халета, в този оживен и шумен кипеж от хора и машини.
– Ах, татко! – извика тя разстроена. – Прекрасно знаеш какво имам предвид. Трябва да предприемем нещо, та Мелцеровата тъкачна фабрика пак да си стъпи на краката. Тогава и само тогава работничките ще се чувстват по-добре.
Би се разсмял, ако тя не говореше толкова сериозно. Мили боже, всички жени от Аугсбург ли се бяха наговорили да го нападнат днес? Първо работничките, а после и това наивно момиче, което явно смяташе, че трябва да му даде урок.
За щастие, в този момент се появи Хофман с две чаши кафе и чиния, пълна с кръгли сладки. Това спечели на Мелцер малко време да се подготви за всички глупости, които несъмнено му предстоеше да изслуша.
– В почти всяко писмо Паул ме пита дали най-сетне си разгледал плановете му. За машините, които е изобретил, и чертежите, които е направил.
Мелцер беше наясно, че Паул отдава голямо значение на тези брътвежи. И той беше получил писма от фронта, но остави Алисия да отговори, а сам добави единствено поздравите и се подписа.
– Машини ли? – рече той, надявайки се, че Мари няма представа от тези неща. – Какви машини?
Тази тактика, за съжаление, не проработи. Беше разчитал, че бързо ще разколебае и откаже Мари с помощта на няколко технически детайла, но тя се оказа достойна дъщеря на баща си. При все че гениалният конструктор Якоб Буркард отдавна беше мъртъв, а Мари никога не беше познавала баща си. Усетът за машини, изглежда, биваше унаследяван в семейство Буркард. Селфакторът и ринговата предачна машина на бившия му партньор значително превъзхождаха машините на конкуренцията. Понеже Буркард беше направил някои фини нововъведения, пазени строго като фирмена тайна.
– Не се преструвай, че нищо не знаеш, татко! – скара се тя. – Паул изготви планове за предачна машина, която усуква във влакна хартиени ивици. После от тези влакна могат да се изтъкат платове.
Беше ѝ известно дори, че заводът „Клавиц“ в Адорф произвежда такива важни за войната заместители на платове. „Клавиц“ изработваше десет тона хартиена прежда на ден в Пфалц. От тях се правеха болнични материали, платнища за палатки и коли, газови маски за конете, стелки за ботуши, въжета. Но също и униформи и бельо.
– Тъкачните станове ги имаме, татко! Ако успеем да направим хартиени влакна, ще се включим в производството. В „Клавиц“ работят на три смени, имат пълна заетост.
Той я слушаше сърдито, чудейки се откъде притежаваше такава мъдрост. Горкото момче на фронта надали имаше възможност да се информира за икономическото състояние на заводите „Клавиц“. Паул, изглежда, се подвизаваше някъде из Франция.
– Откъде знам това ли? От Бернд Гундерман – той има роднини в Дюселдорф, които работят при Ягенберг. Той също произвежда хартиена прежда и знае как върви работата на конкуренцията в Пфалц.
Паул, естествено, ѝ бе дал идеята да разговаря с работника Гундерман. И по всяка вероятност ѝ беше споделил грандиозните си планове до най-малкия детайл. Беше обаче изненадващо, че тя ги е разбрала. Дъщерята на Якоб Буркард беше схванала до най-незначителната подробност как се сработват частите на проклетите машини и че при нужда могат да се задвижат и с водна енергия. Тоест без парна машина, за която му липсваха въглища.
– Аугсбургската хартиена фабрика ни е под носа, татко. Няма да имаме почти никакви разходи за транспорт. А можем и да боядисваме платовете. Не разбираш ли? Трябва само да намерим някого, който да построи машините според плановете на Паул.
Той усети как кръвта бучи в ушите му. Нейната атака беше многократно по-силна от тази, която тъкмо преодоля. Какво бяха двайсет сърдити работнички пред тази млада жена, седнала пред него със светнали очи и зачервени бузи, рисуваща му идеите си? Пълна заетост. Тройна печалба. Принос за победата на отечеството. Да се тръгне по нов път, да се мисли напред в бъдещето. Да се дадат на хората дрехи и обувки. Превързочни материали за големия брой ранени.
– Не те ли притеснява, че всички машини във фабриката са спрели? Преди шумът в халетата беше непоносим, а сега там цари мъртвешка тишина. Ако се заемем с производството на хартиени прежди…
Той вдигна отбранително ръце и усети силно сърцебиене. Не биваше да пие това кафе.
– Пропускаш риска – отвърна той. – Ще трябва да поръчам конструирането на скъпи машини, за които никой не знае дали изобщо ще работят. Ами ако Паул е допуснал грешка? Ами ако преждите са с ниско качество и не се намерят купувачи? Ако хубавите тъкачни станове се развалят с новите нишки? – Мелцер си пое дълбоко въздух. – Освен това за такова производство са необходими специалисти, мъже, които притежават нужните умения. Подобно начинание в никакъв случай не може да се осъществи само с работнички.
– Господи! – викна Мари и вдигна ръце. – Какво чакаш? Нима смяташ, че памукът скоро ще завали от небето? Че Исус Христос ще слезе от облаците и ще ни подари десет вагона със суровини?
– Предупреждавам те, Мари! – извика той вбесен. – Не се меси в неща, от които нищо не разбираш!
Тя остави чашата заедно с чинийката върху малката масичка със замах и го изгледа сърдито.
– Трябва да си помислиш, татко. В интерес на всички ни!
– Нещата са решени и няма какво да коментираме повече. Мелцеровата тъкачна фабрика никога няма да произвежда заместители на платове!
– Значи предпочиташ да не произвеждаме нищо и всички да умрем от глад?
– Мари, край. Изслушах те и ти казах какво мисля по въпроса. Мнението ми няма да се промени.
Тя стана, без да каже и дума, взе палтото си от закачалката и го облече. Той понечи да ѝ помогне, както изискваха добрите обноски, но тя го изпревари. Обърна му гръб, сложи шапката си и върза копринения шал.
– Ще се видим довечера.
Мари мълчаливо се отправи към вратата. Този път Мелцер беше по-бърз от нея и ѝ отвори с обигран жест. Ако смяташе, че ще постигне нещо с тази вкаменена физиономия, дълбоко се лъжеше. Той щеше да остане непреклонен. Никакви заместители в неговата фабрика.
На вратата тя се обърна към него. Чертите ѝ бяха омекнали, макар в очите ѝ да се четеше упрек.
– Ах, да – за работниците. Те биват освободени от военна служба. Даже ги връщат от фронта, за да работят във фабриката. Ще ни върнат и Паул…
С тези думи Мари затвори вратата и го остави сам с мислите му.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q4 при завършване на поръчката си.
