„Плът и кръв“ от Джон Харви (изд. „Летера“, преводач: Иванка Савова) е вълнуващ роман за престъпления от миналото, към които ни връщат престъпления от настоящето. След предателството на собствената му съпруга и пенсионирането му Франк Елдър прави всичко възможно, за да избяга на най-отдалеченото място в Англия, без да напуска Острова. Но той не може да избяга от преследващото го минало, в което присъства и неразкритото убийство на шестнадесет годишната Сюзън Бляклок от 1988г. Джон Харви успява да преплете време и място, мотив и среда в един общ декор, на фона на който животът тече, достига до драматични обрати и често има трагичен завършек.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Пухкава и гальовна, котката бръсна леко лицето му и полуспящият все още Елдър я отмести с ръка. Само след миг тя се върна, като се отъркваше о него и мъркаше оглушително в ухото му. Острите й нокти задращиха меката плът между рамото и тила му. Възглавницата под главата му смърдеше на пот. Той се обърна с усилие, с една ръка вдигна животното и го отстрани от себе си; усети колко влажна и сплъстена е козината му, а кожата – отпусната и увиснала върху мършавите ребра. В почти тъмното помещение тесните цепнатини на очите й святкаха в жълто.
Елдър се надигна с усилие, а в това време котката се замята в ръцете му и впи зъби във върха на показалеца му. Той изруга и я пусна на леглото, животното изсъска и скочи на пода. Елдър пъхна пръст в устата си и усети подчертано киселия вкус на кръвта. А ето че сега се появиха и други котки и взеха да го приближават на групи от по две-три, изскачайки някъде от тъмните ъгли. Елдър долови лекото им съскащо дишане на диви животни, тихо и пресекливо. Като отметна завивката от себе си, той се изправи и набързо започна да навлича дрехите си, а скупчилите се около него котки се притискаха в краката му и го настъпваха. Когато отвори вратата и се опита да ги избута навън, те се промушиха обратно между краката му и като едно меко и гънещо се тяло се придвижиха към стълбите.
В стаята на горния етаж те се вторачиха в него с немигащи очи и като пристъпи напред, той усети нещо гладко и меко под крака си. До голите дъски имаше цяло котило от гърчещи се, мяукащи и слепи новородени котенца. Едва не повърна. От някакво място над главата му голяма котка се хвърли към него, готова да го издере. От рамото му потече струйка кръв, друга потече по бузата му. Вратата, през която бе влязъл, остана затворена. Разтреперан, Елдър приближи до следващото стълбище. Най-горното стъпало поддаде под тежестта му и той се опря с две ръце на стената, за да го прескочи. През дупка в покрива влизаше снопче светлина и се разливаше на пода.
Нищо не помръдваше.
В дъното на стаята имаше тясно легло. Не беше празно. Не съвсем. Под сиво и изпокъсано одеяло лежеше нещо, свито на кълбо. Кожата по ръцете и краката на Елдър настръхна от студа. Тялото му конвулсивно се сви. Той знаеше или почувства, че знае какво лежи пред очите му. Котките, сега почти притихнали, го бяха последвали в стаята и се тълпяха около него, неподвижни, в очакване. Разстоянието между мястото, където стоеше, и леглото му се видя огромно – около една крачка; одеялото беше грубо и студено между пръстите му. Когато го отметна, то се разпадна в ръката му.
Краката на момичето бяха свити плътно до гърдите, малки и кухи, костите на задните `и части бяха пробили покритата с петна кожа. Вонята изпълни носа и устата му. Едната страна на лицето й – лице на момиче, на млада жена на шестнайсет-седемнайсет години – напълно липсваше. Около очните ябълки имаше следи от ухапване, малки и дълбоки.
Когато Елдър се наведе напред, едната й ръка изведнъж се пресегна към неговата. Сграбчи го и не искаше да го пусне.
Застанал върху грубата каменна ограда, Елдър следеше приближаването на автобуса – от големия завой на пътя, покрай неясните очертания на тресавището по-нагоре и до плодородните ниви по-надолу. Днес небето беше наситено синьо и най-бледо там, където се къдреше, преди да се слее с морето, а хоризонтът – трепкаща игра на светлината, на чийто фон се открояваше голям танкер, сякаш лепнат там и наподобяващ илюстрация от детска книжка. Елдър знаеше, че трябва да има и лодки за лов на омари, две или три, които да проверяват улова си в близост до скалите, невидими за него от тази позиция.
Той изчака автобусът да спре и Катрин да слезе от него. Тя остана за миг неподвижна, докато автобусът потегли – една самотна фигура край шосето, почти неразличима с невъоръжено око. Въпреки това той я позна: по наклона на главата и начина, по който стоеше там. С бързо движение Катрин метна раницата си на рамо, намести я добре, после прекоси шосето и се насочи към горния край на алеята, която щеше да я отведе долу до селската къща, където живееше Елдър.
Той скочи от оградата и забърза през полето.
*
Къщите бяха три една до друга, построени от семействата на земеделски работници, които по-рано бяха обработвали земята тук. Зад тях се виждаше една отделна къща с ателие към нея, собственост на местна художничка – доста приятна жена, която през повечето време предпочиташе собствената си компания и само му кимаше, без да си дава труд да каже някоя дума, когато се срещаха на пътеката, водеща надолу към морето.
– Вие да не сте писател? – бе попитала собственичката на къщата, когато Елдър плати първата си вноска за наема.
– Не. Защо питате?
Тя се бе усмихнала.
– О, идват понякога тук. Д. Х. Лоурънс, нали го знаете, той живееше тук с жена си Фрида. В една от онези къщи. Катрин Мансфийлд също, за известно време.
– Така ли? – бе отговорил Елдър. – Хубаво, хубаво.
Е, поне за Лоурънс беше чувал.
Това се беше случило преди повече от две години, в ранна пролет, когато дърветата бяха едва напъпили. На единия ден Елдър беше на работа в Нотингамското полицейско управление – криминален инспектор с трийсетгодишен стаж, със семеен стаж повече от петнайсет години и с четиринайсетгодишна дъщеря, – а на следващия, или поне така му се струваше, си бе подал оставката и бе напуснал всичко това. Той бе навлязъл колкото бе възможно по-надълбоко във вътрешността на Англия, бе видял това място случайно и бе останал тук. Две стаи горе, две стаи долу и малко повече; каменни плочи на пода, каменни стени, ослепително осветление, което пронизваше цялата къща от горе до долу. Като оставим настрана отделните пощенски картички, нищо друго не пишеше, а след известно време дори и с това бе престанал. Четеше.
Опита с книгите на Лоурънс, но ги захвърли. Под стълбището намери скрити запаси от овлажнени книги с меки корици: Пристли, Дю Морие, Дорнфорд Йейтс. Когато ги изчете, започна да прибира изостанали книги от църковни разпродажби и други подобни. Морски истории. Откри, че му харесват: Форестър, Риймън и Александър Кент. А напоследък се бе увлякъл по Хърбърт Бейтс.
Четенето го омагьосваше – него, който с години не се бе докосвал до книга, – увличаше го и го караше да забрави себе си. Вечер понякога пускаше радиото и усилваше звука, жаден да чуе човешки гласове. След като знаеше, че не е необходимо да отговаря.
*
Иззад крайната къща той наблюдаваше как Катрин се появи пред погледа му откъм последния завой на алеята. Тя носеше леки боти, къси чорапки, навити върху крачолите на бледозелен клин, дълга до коленете пола от рипсено кадифе в по-тъмен нюанс и взет назаем анорак, с няколко номера по-голям от необходимото, с отворен цип. Катрин зърна Елдър и изтича към него, а косата `и, кестенява и леко начупена, се развя на гърба `и, също като косата на майка й.
– Татко!
– Кейт.
Той се бе позачудил на това – някакво неудобство или колебание у нея. След колко време? Седем месеца? Повече. Бяха се видели предишното лято в Нотингамшир, и то за кратко. Но не, нямаше колебание, прегърна го и той усети колко е нежно телосложението й под дебелите й дрехи. Лицето й се сгуши до гърдите му и той, затваряйки очи, бавно се притисна до главата `и, припомняйки си мириса на косите `и, когато беше две-, три-, и четиригодишна.
– Хайде – каза той, като отпусна ръце и отстъпи назад. – Да влезем вътре.
*
Катрин не знаеше какво да очаква: купища мръсни дрехи и пръснати по пода чорапи, празни кутии от бира и немити тенджери? Къщата на седемте джуджета пред очите на Снежанка? Самотен престарял мъж? Не, всичко беше сгънато и поставено на мястото си; чашката и чинийката от закуската, купичка и голяма чиния се отцеждаха на поставката, за да бъдат прибрани след малко. Разбира се, той се бе постарал по случай нейното пристигане: оправил, подредил, избърсал праха.
– Чай или кафе? Не разтворимо, а смляно, както трябва да е.
Катрин смъкна анорака си и го сложи на облегалката на едно кресло.
– Ти не пиеш кафе. На теб дори не ти харесваше вкъщи да мирише на кафе.
– Може да съм се променил, нали?
Тя го погледна изпод спуснати клепачи.
– Чай ще е добре.
– Пи Джи?
– Какъвто и да е.
Докато баща й бе зает в кухнята, Катрин се разходи на пръсти из стаята. Мебелите вървяха заедно с къщата, както тя предположи, купища такива можеше да види човек при разпродажби.
Завеси с флорални мотиви, рогозки от папур на пода. Шкаф, претъпкан с книги с меки корици. По масивната маса за хранене, издраскана от едната страна, тук-там се виждаха кръгли следи от чаши. Върху тясната полица над камината имаше снимка в проста черна рамка – самата тя на четиринайсет години, малко преди животът им да се разпадне; на скарата отдолу всичко беше приготвено – хартия, дърва и въглища. Не се виждаше стереоуредба или телевизор. На горния етаж вратата на бащината й стая беше отворена: юрганът бе опънат и отметнат равномерно върху леглото, възглавниците бяха подредени една върху друга; на малка масичка бяха сложени будилник, лампа, празна чаша и книга.
– Катрин. Чаят е готов.
Като хвърли раницата си върху единичното легло в съседната стая, тя се върна на долния етаж.
*
Бе достатъчно топло, за да седнат в малката градина зад къщата, а морският бриз бе прохладно свеж. Късното априлско слънце все още се намираше високо в небето, но грееше слабо. В другия край на градината се виждаше ниска каменна стена, зад която се простираше полето, а там, навели глави, се мотаеха черни и бели говеда. Две свраки грачеха дрезгаво в клоните на близко дърво.
– Е? Как мина пътуването?
– Добре.
– Автобус или влак, кое избра най-накрая?
– Нито едното, нито другото.
– Как така?
– Пътувах на стоп.
– Какво?
Катрин въздъхна.
– Пътувах на автостоп чак до Пензънс, а там хванах автобуса.
– Пратих ти пари за билет.
– Ето. – Тя се надигна от стола. – Ще ти ги върна.
– Не това имах предвид.
– Ами какво тогава?
– Да пътуваш на автостоп… Това не е безопасно. Не е необходимо да го правиш. Не е…
– Виж какво. Аз съм в безопасност. Аз съм тук. Пред теб. Цяла и невредима.
– На връщане ще се качиш на влака. Дори ако трябва да те вкарам в него със собствените си ръце.
– Добре.
– Сериозно ти говоря, Катрин.
– А аз казах добре.
Но тя се усмихваше – не нацупено, както би направила някога.
– Как е чаят? – попита Елдър.
Катрин повдигна рамене.
– Като чай.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката си.
