„Ина Синя“ от Хокон Йовреос (изд. „Фют“, преводач: Стела Джелепова) е третата от поредицата за Яв, Ерлен и Ина – три обикновени деца, които през деня не се различават от своите връстници, но вечер се превръщат в малки супергерои, които с кофа боя в ръка и с много кураж защитават слабите и разпръскват доброто около себе си. Тримата приятели се опитват да осуетят намеренията на супербогаташа Том Петел да построи огромна ферма за кокошки на мястото на тяхната колиба. В същото време бащата на Ина си е намерил работа на другия край на страната и настоява да се преместят. Но Ина не желае за нищо на света да изостави приятелите си.
Книгата е номинирана за наградата за детска литература „Бисерче вълшебно“ в категория „Мечтатели“. Прочетете при нас откъс от нея.
Същия ден вечерта супергероите се срещнаха в колибата. Ина още беше ядосана, докато си слагаше маската. В синия супергеройски костюм тя вече не беше Ина, а Синя – синята отмъстителка. Яв си сложи маската и се превърна в Кафяв, а Ерлен стана Черен.
– Ето я и черната светкавица! – прошепна Черен, включи фенерчето си и светна право в лицата на Синя и Кафяв.
– Престани с детинщините! – скастри го Синя. – Чака ни работа.
Тримата грабнаха по една кутия с боя и хукнаха в мрака към къщата на свещеника.
Спряха се до голямото дърво отпред. При всяко издишване от устата на Ина излизаше бяла пара. Къщата беше потънала в мрак, само един прозорец мъждукаше едва-едва.
– Ами ако не намерим какво да боядисаме? – прошепна Кафяв.
– Тогава ще излеем боя в комина! – отвърна Черен.
– Първо да проверим в гаража – предложи Синя.
Вратата не беше заключена. Тримата тихичко се промъкнаха. Вътре беше тъмно и миришеше силно на бензин.
– Лампата не свети – въздъхна Синя, след като няколко пъти натисна ключа.
Черен включи фенерчето и лъчът му освети цяла планина от кашони.
– Вижте! – посочи ги Синя.
– Толкова са много – поклати глава Кафяв. – Как ще открием нещата на свещеническия син?
– Тъпият свещенически син наистина се маха от тук – зарадва се Черен.
– Ами ако синът на новия свещеник е още по-лош? – разтревожи се Кафяв.
Между кашоните стояха велоергометър и някаква стара лампа. В ъгъла бяха струпани столове. Синя зачете надписите по кашоните. С флумастер беше написано: „КУХНЯ“, „ХОЛ“, „БАРАКА“.
– Никъде не виждам името на свещеническия син – обади се Черен. – Иначе можеше да боядисаме всичките му вещи.
– Май ще трябва да се откажем – въздъхна Кафяв.
– Сетих се какво ще направим! – възкликна Синя. – Ще боядисаме кашоните.
Тя отвори кутията с боя и натопи четката си в нея. Кафяв също вдигна капака на своята кутия. Топна четката в кафявата боя и се зае да маже един кашон.
– Де да можехме да се промъкнем в къщата и да изсипем боя в обувките на свещеническия син – въздъхна Черен и взе да маже един кашон с черната боя.
– Дано поне на свещеническия син да му стане гадно – озъби се Синя. – Заслужава го!
– Шшш! – изшътка Кафяв. – Счу ми се нещо.
– Сигурно хъркането на свещеника – закиска се Синя, без да спира да боядисва.
– Не, някой идва – уплаши се Кафяв.
Черен изключи фенерчето и тримата супергерои се притаиха зад кашоните. Някой влезе в гаража.
– Има ли някого тук? – чу се гласът на свещеническия син.
Изглежда, беше забравил, че лампата не работи – натисна ключа, промърмори нещо и излезе.
– Не ни видя – отдъхна си Кафяв. – Да изчезваме!
– Само да довърша този кашон – разбърза се Синя.
Черен и Кафяв тръгнаха към вратата.
– По-добре да вървим – подкани Кафяв момичето. – Може да е отишъл да извика баща си.
Но вече беше късно. Отвън приближаваше ярка светлина. Синът на свещеника се връщаше с фенер.
– Вече няма измъкване! – отчая се Кафяв.
– Ехо? – подвикна свещеническият син и влезе в гаража.
– О, не! – изпъшка Черен.
Кутиите с боя на Черен и Кафяв стояха точно пред вратата. Свещеническият син извика, а после нещо издрънча. Синя надзърна предпазливо между кашоните и видя, че е изпуснал фенера си. Единият му крак се беше заклещил в кутията с кафявата боя.
– Само излез и ще те… – заканваше се свещеническият син и куцукаше насам-натам.
– Изгубени сме! – прошепна Кафяв.
Докато се мъчеше да се освободи, свещеническият син стъпи в другата кутия с боя. Това обаче не помогна на тримата супергерои, защото врагът им продължаваше да препречва вратата.
Синя погледна своята кутия. По стената ù се стичаха капчици боя.
И тогава всичко се случи с мълниеносна бързина. Синя изскочи от прикритието си и захлупи кутията със синя боя на главата на свещеническия син. Боята потече по лицето му.
– Татко! – изписка свещеническият син и заразмахва ръце.
– Олеле! – Синя замръзна намясто, изненадана от собствената си постъпка.
Не можеше да отлепи очи от свещеническия син, който в опитите си да изчисти боята от лицето си я размазваше още повече.
– Хайде, бързо! – Кафяв дръпна Синя за ръката и я повлече към мрака навън.
– Извинявай! – провикна се Синя през рамо. – Но си го заслужи!
Тримата тичащи супергерои се скриха в мрака, последни изчезнаха разветите им плащове.
3
На другата сутрин Ина лежеше в леглото си и се наслаждаваше на тишината в къщата. Беше събота сутрин и нямаше закъде да бърза. Будилникът кротко тиктакаше на нощното шкафче. От време на време къщата проскърцваше, сякаш и тя се събуждаше и протягаше.
Внезапно от стаята на Гру гръмна музика и разби приказното спокойствие. Огледалото на стената затрепери в ритъма на бумтящия бас. Ина бързо се облече и излезе в коридора. На вратата на Гру висеше табела „ЗАБРАНЕНО ЗА ВЪЗРАСТНИ!“.
Ина затропа по вратата. Мина доста време, преди музиката да утихне. Ключалката изщрака и Гру надникна през открехнатата врата. На устните си беше сложила черно червило.
– Не ща разни изтърсаци в стаята си! – заяви грубо тя.
– Цялата къща се тресе от ужасната ти музика! – възмути се Ина.
– Нищо не разбираш от музика! – сряза я Гру.
– Ще кажа на татко да ти се скара! – ядоса се Ина.
– О, колко ме уплаши! Може би и на мен ще ми донесе някой ужасен подарък – подигра ù се Гру.
– Този път ми донесе бухал – въздъхна Ина. – Всъщност не е лош.
– Помниш ли когато ни подари вратовръзки? – разсмя се Гру. – Понеже десенът им бил много хубав.
Ина се закиска, Гру също не можеше да се муси повече.
– Но наистина вдигаш голяма шумотевица – погледна я умолително Ина. – Мама каза, че не бива да слушаш музика толкова силно.
– Защо не дойде сама да ми го каже? – попита Гру.
– Напоследък трудно се говори с теб – обясни Ина. – И не мисля, че черното червило улеснява работата.
– Мислиш се за много зряла, така ли? – охладня отново Гру. – Не можеш ли поне веднъж да направиш някоя глупост?
– Нищо страшно няма в това да се държиш добре – отвърна Ина. – Трябва да пробваш някой път.
– Изчезвай! – Гру затръшна вратата.
Ключалката изщрака и музиката пак затрещя. Но когато Ина се прибра в стаята си, огледалото вече не трепереше.
Докато Ина закусваше, заваля първият сняг за годината. Тя зърна през прозореца как малките снежинки падат от небето, а когато излезе да се срещне с Яв и Ерлен, склонът към колибката вече беше напълно побелял. Ина виждаше следите на момчетата.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката си.
