„Каталина“ от Маркус Ортс (изд. „Летера“, преводач: Цветелина Димитрова) разказва историята на Каталина де Ераусо, която е живяла през XVII век и е оставила само една кратка автобиография, а е водила невероятен живот. Маркус Ортс още веднъж преоткрива и претворява този живот – зашеметяващ, динамичен, изпълнен с изненадващи събития и обрати.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Bсичко щеше да се нареди прекрасно и да блесне в ярка метафоричност, ако последното дете на Мария – онази гарнирана с легенди личност на име Каталина де Ераусо, на която по-късно щяха да лепнат смехотворното и недодялано прозвище „монахинята лейтенантка“, – та значи, ако Каталина беше дошла на бял свят в и бяха възложили на Инес (след проверката на пола на отрочето) да излее кървавата помия в огнището, а тя се беше спънала в пруста и беше разплискала водата така, че тя да се просмуче през процепите на полегатия под навън, към символичната врата, неудържимо към широкия свят. Тази грижливо режисирана сцена би могла от самото начало да предначертае бъдещия живот на Каталина. Ала истината е, че Каталина съвсем не беше родена в къщата, а навън, сред широкия свят, и то в ден, който и до днес изправя специалистите по прогнози от всички страни пред загадка, а в дневника си баският метеоролог Сантяго де Ечеверия го определя като ден с „порой от ясно небе“, тъй като неочаквано рукналият през въпросния ден дъжд завинаги щеше да остане без обяснение, защото, както може лесно да се удостовери, над страната се разстилаше очебийно синьо небе без нито едно облаче, когато бременната в осмия месец Мария Перес напусна заедно със сина си Мигел.
По онова време Мигел беше на десет години, но, как то се казва, беше доста зрял за възрастта си. Въпреки че семейство Ераусо освен Инес беше наело и една бавачка, именно Мигел, още шест-седемгодишен, се будеше през нощта от крясъците на някое братче или сестриче, което беше сънувало кошмар. Тогава той ставаше, вземаше детето и го дундуркаше, докато то не се успокоеше. Той ходеше и на покупки и вършеше куп други неща, на практика все задължения на бавачката, която обаче се възползваше от уменията на раносъзрелия Мигел, за да прекара някой и друг следобеден час, придремвайки с клюмаща глава.
Мигел беше щастливо момче. Това се дължеше на баща му, който прекарваше доста повече време с него, отколкото други баски бащи. Спорен остава въпросът от какви подбуди се е ръководел той – може би и любовта имаше пръст в цялата работа, – ала изглежда, че най- голямата движеща сила у бащата беше нещо като житейски план,който той преследваше с магарешки инат. Мигел-старши беше сложил живота си в ред, който беше достоен за уважение. На младини беше заминал със своя баща към Западна Индия и тъй като беше природно мързелив, си беше поставил лимит за трудовия стаж: до трийсетгодишна възраст да развие бизнес в Новия свят, после да се прибере, да се задоми, да прибира рентата от своите напъни и да се сдобие с дечица. Дотук всичко се беше изпълнило: беше наел една сребърна мина в Потоси и оставил баща си като надзорник намясто, беше се върнал в Сан Себастиан, беше само на двайсет и осем, а от Новите колонии щяха да потекат пари, за да може през идните години той и семейството му да преживяват – ако не в прекомерно охолство, то поне с прилично благосъстояние.
Житейският му план достигаше връхната си точка в непоклатимата надежда, че първородният му син – когато навърши подходящите години – ще замине за Новия свят, ще поеме бизнеса там и ще се погрижи реката от пари да не пресъхва. За тази важна, следваща семейния план задача синът, разбира се, трябваше да бъде подготвен. И тъй като за мотивацията от съществено предимство е човек сам да пожелае нещо, наместо да изпълнява заръка, пък било то и бащина, Мигел-старши полагаше усилия да запали сина си по обетованата земя и вечер след вечер оплиташе главата му – докато Мария Перес седеше до тях, слушаше и плетеше нещо по-осезаемо – в образи, които представяха Западна Индия в райски щрихи. Той избягваше да спомене за каквито и да било трудности и неприятности, които очакваха заселниците в Новия свят, говореше за „необятни, перлено чисти, тюркоазени плажове“, за „спиращи дъха планински пейзажи и гъсти девствени гори“, за „незнайни местности“, които можели да превърнат всеки заселник в откривател, за „дълбокото уважение“, на което се радвал пътешественикът из цяла Западна Индия, за „приказни богатства и какви ли не съкровища“, които разкривали възможност за живот „в истински лукс“, за „безчетните удоволствия и игри“, на които заселниците можели да се отдадат „без задръжки“, а след време бащата заговори също – хвърляйки крадешком поглед към Мария Перес, умоляващ за снизхождение – за „хубавиците там“,които „били на разположение“ за всеки. Мигел говореше с блеснали очи на своя син – те действително блестяха от среброто на Потоси, – а синът приемаше всичко, което разказваше баща му, за чиста монета, и тя си беше такава в истинския смисъл на думата и за самия му баща, или по-точно казано – трябваше да се превърне в чисти монети в залеза на живота му.
**********************************************************
Година по-късно брат й стоеше пред същото огледало, зад гърба беше баща му, който говореше с него, а когато бащата каза всичко, синът му помогна да прогонят зараждащата се тишина, като чрез въпроси, чиито отговори отдавна знаеше, даде възможност на баща си да изговори всичко още веднъж.
– Колко ще продължи пътуването? – попита Мигел.
– Има-няма два месеца – каза баща му.
– Колко човека ще има на борда?
– Сто и двайсет.
– От колко кораба се състои флотилията?
– От трийсет и три.
– Как се казва капитанът на моя кораб?
– Франсиско де Иниго и Артуро.
– Кога ще напуснем Севиля?
– През май.
– Къде ще акостираме?
– Във Веракрус.
– Как ще стигна до Потоси?
Баща му обясни.
– И дядо ми ще е там?
– Той ще те чака.
– Как ще го позная?
– Няма да го сбъркаш.
– На теб ли прилича?
– Наша кръв е.
– Колко носи мината на година?
– Лесно ще се ориентираш.
– Къде е Каталина?
– Търсим я от часове.
Тя не беше в Кита. Нито навън, на улицата.
– Сигурно е отишла на пристанището – каза Мигел.
А баща му кимна.
Сан Марко вдигна котва и пое курс към Севиля. Мария Перес стискаше кърпичка пред лицето си. Бащата на Мигел преглътна за кратко. Мари Хуана се прекръсти. Франсиско вдигна ръце с тягостна охлювена мудност. Хасинта сподиряше брат си с окуражителни изречения. Мариана стоеше безмълвна до баща си и посегна към ръката му. Инес тичаше из улиците на Сан Себастиан и разпитваше всичко живо за едно момиченце. Мигел протягаше шия на борда на кораба и претърсваше брега. Но не виждаше нищо. Защото Каталина седеше незабелязана от никого в църквата. Тя чакаше да мине време. Тя знаеше: корабът щеше да вдигне котва около десет. Тя знаеше: брат й никога нямаше да се качи на борда, без да се е сбогувал с нея. Когато часовникът на черковната кула удари дванайсет пъти, когато можеше да е сигурна, че Сан Марко е изчезнал от хоризонта, тя напусна своето скривалище и се затича към къщи.
– Ето те и теб – извика майка й.
– Къде е Мигел? – попита Каталина.
– Замина – каза Мария Перес. – Та ти нали знаеше?
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката си.
