„Злочестият тигър“ (изд. „Фют„, преводач Ирина Манушева) е част от поредицата „Приключения в зоопарка“ на английската писателка Тамсин Мъри. Зоуи мечтае да стане гледач на животни, когато порасне. И мечтата й e напът да се сбъдне още сега, защото родителите й поемат управлението на парка за животни „Дивата гора” и всички се местят да живеят там. Зоуи всеки ден се грижи за животните – храни лемурите, играе с пингвините и дори присъства на раждането на малката зебра Флаш… И когато в парка пристига нов обитател – тигърът Титду, Зоуи няма търпение да се запознае с него. Но тигърът е тъжен, не се храни и отказва да излезе от бърлогата си. Ще успее ли Зоуи да му помогне да се почувства щастлив в новия си дом?
Прочетете откъс от книгата при нас.
Зоуи Фокс влетя у дома и тръшна вратата зад гърба си. Лъчите на топлото септемврийско слънце струяха през прозорците.
– Тук ли е? – попита тя.
Отговор обаче не последва.
Задъхана от вълнение, Зоуи хвърли чантата си в коридора и изтича нетърпеливо в кухнята да потърси майка си. Обикновено първата ù работа след училище бе да хукне нагоре по стръмните стълби, да свали униформата си, да сложи късите си панталони и ризата с емблема на парк „Дива гора“ и да изтърчи в парка, за да поздрави косматите си приятели.
Но днес беше различно. Нямаше търпение да чуе новините за най-новия обитател на „Дива гора“ – тигъра Тинду, който трябваше да пристигне от зоологическа градина в Берлин.
– Мамо, дойде ли Тинду?
Мисис Фокс вдигна очи от книжката за животни, която четеше на Рори – четиригодишното братче на Зоуи, и се усмихна.
– Да, тук е.
Зоуи изтръпна от вълнение. Беше виждала суматрански тигри в други зоопаркове и нямаше търпение да се запознае отблизо с Тинду.
– Не бързай, мила! – спря я майка ù. – Трябва първо да си поговорим.
В гласа ù Зоуи долови нотка, която накара сърцето ù да се свие. Цял ден в училище мислеше само дали тигърът е пристигнал, или нещо го е забавило. Транспортирането на животни не беше лесна работа, защото те не разбираха какво се случва и лесно можеха да се стресират. Зоуи знаеше, че родителите ù се притесняват повече от обикновено за пътуването на Тинду. Суматранските тигри бяха застрашен вид – не само заради незаконния лов, но и заради това, че хората ги прогонваха от домовете им, и затова всеки екземпляр беше от решаващо значение за оцеляването на вида. Много важно бе Тинду да пристигне здрав и щастлив в „Дива гора“, готов да опознае новия си дом.
– Всичко наред ли е? – попита тя, мъчейки се да потисне внезапната си тревога.
Майка ù я погледна съчувствено.
– Той е добре. Но още не може да го видиш. Татко ти и гледачите искат да му осигурят спокойствие засега.
Зоуи кимна и се опита да прикрие разочарованието си. Знаеше колко е важно Тинду да свикне с новата си среда, без да го безпокоят. После щяха да го запознаят с Коко – тигрицата, която трябваше да пристигне при тях от зоопарка в Честър. Ако всичко минеше гладко, планираха през октомври да проведат „Уикенд на величествените тигри“, за да разкажат на хората за опасностите, застрашаващи тези царствени раирани хищници. Тинду и Коко щяха да бъдат звездите на събитието.
Това обаче не беше единствената причина родителите на Зоуи да се надяват тигърът бързо да се приспособи към новия си дом. В дивата природа бяха останали по-малко от четиристотин представителя на вида и затова беше много важно в зоопарковете да направят всичко възможно, за да увеличат популацията. В природата тигрите предпочитаха самотата, но в зоопарковете живееха на двойки и тройки. Нямаше достатъчно място за отделни заграждения, пък и така беше по-забавно. А ако Тинду и Коко се харесат, в „Дива гора“ можеше да заприпкат малки тигърски лапички. Според Зоуи нямаше нищо по-сладко от това. Откакто бе имала щастието да види раждането на бебе зебра, все се надяваше в парка да се родят и други животни. Малки тигърчета – звучеше прекрасно…
– Как мина пътуването на Тинду? – поинтересува се тя.
– Добре, малко е стреснат и объркан. Но това е нормално. Няма представа какво се случва и сигурно му се вижда страшно.
Зоуи си спомни как през лятото семейството им се премести от Лондон в „Дива гора“ и как самата тя се чувстваше притеснена, макар много добре да знаеше какво става.
Тинду беше пътувал в сандък, без да вижда нищо, и макар да беше в пълна безопасност, Зоуи разбираше защо е объркан и стресиран.
Майка ù като че ли усети разочарованието ù.
– Сложили сме камера за наблюдение в леговището на Тинду. Ако искаш, иди в контролната зала и го погледай.
Настроението на Зоуи мигом се оправи. Нямаше да може да види Тинду отблизо, но и камерата не беше лоша идея.
– Благодаря ти, мамо!
Тя грабна едно пликче с бисквити от шкафа и изхвърча от кухнята.
Контролният център на „Дива гора“ се намираше в друго крило на старото имение, отдалечено от това, в което живееше семейството ù. В центъра беше и контролната зала на парковата охрана. Цяла стена с екрани показваше в реално време какво се случва в зоопарка. Все едно човек гледа куп телевизионни предавания едновременно. Зоуи си прекарваше чудесно там, докато гледаше екраните и си бъбреше с хората от охраната. Те не знаеха за животните толкова много, колкото гледачите, но пък бяха пълни с интересни истории.
Тя почука на вратата и зачака да ù отворят. За нейна изненада, на прага се появи Мизба – гледачката на лемурите. Не че беше странно да завари тук гледачи – те често наблюдаваха подопечните си животни от разстояние – но Мизба предпочиташе да стои по-близо до своите питомци. Зоуи я разбираше прекрасно: котешките лемури бяха най-сладките животни на света. Ако можеше, по цял ден би висяла при тях.
– Здрасти, Зоуи! Обзалагам се, че и ти идваш да шпионираш най-новия ни обитател – усмихна се Мизба.
– Позна! – ухили се Зоуи. Явно и гледачката на лемурите не бе устояла на изкушението. – Здрасти, Ханс!
Охранителят Ханс ù помаха в отговор.
– Добър ден, Зоуи. Подозирам, че търсиш шести екран.
Зоуи огледа стената и намери камерата, насочена към бърлогата на тигъра.
– Отдавна ли гледате? Как е Тинду?
– Смяната ми приключи преди половин час и оттогава съм тук. Горкият Тинду май не е много щастлив – въздъхна Мизба. – Още стои в сандъка.
Тя посочи екрана. Камерата беше фокусирана върху просторно бетонно помещение, разделено на три с високи метални решетки. Отделните части бяха свързани помежду си с вратички. Във всяка част имаше и врата, водеща навън, така че тигрите сами да решават къде да стоят. Посетителите можеха да ги наблюдават от специално място, отделено от леговището на хищниците с два реда решетки и голямо разстояние между тях. Само гледачите имаха право да стоят в пространството между решетките, а влизането вътре в заграждението, докато там има тигър, бе абсолютно забранено за когото и да било. Имаше строги правила, гарантиращи сигурността на всички.
В единия ъгъл се виждаше купчина слама – Зоуи предположи, че е за спане, а до нея – вкусно наглед парче месо. В самия край на екрана, непосредствено зад решетките, се виждаше смътен силует на човек – може би баща ù или Каси, главната гледачка на големите котки. От Тинду обаче нямаше и следа.
Мизба посочи дъното на леговището.
– Там е. Крие се в сандъка от другата страна на вратичката. Рано или късно ще огладнее и ще излезе оттам.
„Сигурно така се чувства в безопасност“, помисли си Зоуи. Тя знаеше, че досегашните му гледачи от берлинския зоопарк са положили много усилия той да се чувства добре по време на пътуването си до „Дива гора“. Знаеше също така, че изплашеният и несигурен тигър може да бъде много опасен, и това бе още една причина да се надява, че е пътувал добре. Не искаше никое животно да се чувства зле.
– Ами ако не излезе? – попита тя едва чуто. – Или ако тук въобще не му хареса?
– Да бъдем търпеливи – усмихна се Мизба. – Все пак е при нас едва от няколко часа.
Те погледаха известно време сенките, потрепващи по ръба на екрана, но от Тинду все така нямаше и следа.
– Какво ще кажеш да наминеш пак сутринта? – предложи Мизба. – Дотогава може да е набрал повече смелост.
Зоуи неохотно се съгласи. Знаеше, че Тинду има нужда от време, за да свикне с новия си дом, но много се бе надявала, че ще успее да го зърне поне за миг. Тя с въздишка се сбогува с Мизба и Ханс и отиде да свали училищната си униформа.
Реши след като се преоблече, да навести Флаш. Бебето зебра беше толкова сладко, че човек не можеше да не се почувства щастлив край него. В автобуса на връщане от училище Оливър бе споменал, че също ще бъде там. Също като Зоуи, синът на главния ветеринарен лекар на „Дива гора“ имаше задължения в парка и една от задачите му бе да помага в грижите за зебрите. Със сигурност малко помощ нямаше да му е излишна, помисли си момичето.
Оливър живееше с баща си в една от старите къщи за прислугата. Двамата със Зоуи учеха в едно и също училище. „Той е почти толкова луд по животните, колкото и аз – мислеше си Зоуи, докато се преобличаше. – Бас ловя, че и той няма търпение да разбере какво става с Тинду.“
Щом влезе в парка, Зоуи веднага се почувства по-добре. Наближаваше краят на работния ден, посещенията на учениците отдавна бяха приключили и наоколо цареше спокойствие, което щеше да ù липсва през уикенда. Обичаше да вижда парка пълен с хора, които се любуват на животните с щастливи, удивени лица, но още по-приятно ù беше, когато вратите се затваряха и „Дива гора“ си оставаше само за нея.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката си.
