„Невероятните приключения на Синьокрачко и Жужа“ от Мария Ангелова (изд. „Мармот“, илюстратор: Елена Владинова) среща малките читатели със симпатичните герои – пилето със сини крака Синьокрачко и пчелата с авантюристичен дух Жужа. Те никога не скучаят – просто не им остава време измежду всички приключения, които си измислят. Двамата отиват на лов за туземци, правят експедиция до Северния полюс и къщата на Дядо Коледа, прогонват избягал от цирка крокодил с гнили ябълки, откриват портал на времето в кухнята на Синьокрачко, запознават се с най-намусения заек на света и какво ли още не. В поредица от смешни, тъжни и страшни случки двамата се забавляват и неусетно се учат какво е приятелството.
Повече за героите и създателите на книгата можете да научите по време на онлайн премиерата, която ще се състои на 16 май от 11 часа на фейсбук страницата на издателството, а ние ви предлагаме преди това да прочетете един откъс.
Приключението по време на нощния пикник, когато Синьокрачко и Жужа откриха щастливата си звезда
След експедицията до Испания Жужа и Синьокрачко станаха неразделни. Всяка сутрин пчелата идваше в дома на синьокракото пиле и двамата закусваха с топли бухти, които Синьокрачко правеше по рецептата на баба си. В чайника на печката винаги имаше горещ чай от лайка. Наливаха го в стъклени чаши на високо столче, защото според Синьокрачко точно така го пиели в Екваториална Гвинея. Случваше се някоя от чашите да се пръсне от горещия чай, но Синьокрачко бързо замиташе стъклата под печката и вадеше нова чаша със столче от кухненския шкаф. Една сутрин се пръснаха цели три чаши подред, което според него било в чест на националния празник на Екваториална Гвинея.
Беше краят на лятото. Вечерите още бяха топли и един ден Синьокрачко заяви, че трябва да си направят нощен пикник, докато не е станало студено.
– Ехааа! – зарадва се пчелата, но миг след това се зачуди. – А какво се прави на нощен пикник?
– Как какво? Взимаш си вечерята в кошница за пикник, излизаш навън по тъмно и ядеш. Ако няма луна, не е зле да се покани някоя светулка, че да виждаш какво ядеш.
– Никакви светулки, аз нали имам челник! – изпъчи се Жужа и се зарадва, че ще бъде полезна.
Синьокрачко се съгласи, че щом имат челник, не им трябва светулка, и каза, че ще направи сандвичи и кекс с боровинки. За пчелата остана да донесе сок от бъз и да провери дали челникът свети както трябва.
На залез-слънце Жужа нетърпеливо потропа на вратата на синьокракото пиле. Сложиха храната в кошница, а отгоре я покриха с одеяло за пикник. Синьокрачко каза, че знае чудесно място, точно като за нощни пикници, и то съвсем наблизо.
Мястото се оказа поляна, покрита с килим от глухарчета. Започнаха да редят сандвичите, чашите със сок и кекса върху одеялото, но вече се беше стъмнило и почти нищо не се виждаше. Пчелата гордо натисна копчето на челника и ярка светлина се разля върху одеялото. Нощният пикник можеше да започне. Но преди да се нахвърлят на вкусотиите, Синьокрачко извади от джоба си малко фотоапаратче и обяви, че такъв паметен пикник трябва да се запечата на снимка за албума с приключения. Двамата се нагласиха пред обектива с по един сандвич в ръка. Синьокрачко натисна копчето. Щрак! И блесна толкова ярка светкавица, че направо ги ослепи, а пред очите им заиграха светли квадратчета.
– Има правило за нощните пикници – поне известно време трябва да не виждаш нищо! Иначе ще са като обикновените дневни пикници – обясни важно Синьокрачко, но все пак решиха да не се снимат повече, а да се заемат с вечерята.
Сандвичите на Синьокрачко изглеждаха доста странно. Вместо филии хляб той беше използвал малки палачинки, между които се редуваха резени портокал, сирене, шипков мармалад, шунка и маруля. Известно време Жужа се чудеше дали да опита тази странна комбинация. Реши да си гризне съвсем мъничко от ъгълчето, за да не обиди приятеля си, но с изненада установи, че е вкусно. Синьокрачко се кълнеше, че с този деликатес закусвал всяка сутрин кралят на Мароко и не позволявал на никого дори да си близне от специалните му сандвичи.
Тъкмо обираха последните трохи, когато челникът на Жужа премигна и започна да свети по-слабо. Тя го свали от главата си и го заоглежда учудено. Никога досега не се беше случвало такова нещо. Той премигна пак. Светлината стана по-бледа, после още по-бледа и накрая – хоп! – угасна съвсем. Нямаше луна, не се бяха сетили да вземат резервни батерии и двамата приятели се озоваха в пълен мрак насред поляната. Макар често да се прибираше по тъмно, Жужа винаги си осветяваше пътя, но сега се оказа далеч от дома си в непрогледна тъмнина.
Наоколо взеха да се чуват странни звуци. Скърцаха стари клони. На пчелата й се стори, че нещо притича зад гърба й. Обърна се, но нищо не видя в тъмнината. На една ръка разстояние до нея нещо мръдна и зашумка в тревата. Завъртя се в тази посока, но отново не видя нищо. Струваше й се, че отвсякъде е заобиколена от страховити чудовища, които всеки миг ще я сграбчат. Някъде наблизо се чу зловещ вик: „Уууухууу!“ . Точно в този миг нещо я пипна по гърба, а горката пчела подскочи и се вкопчи с всички сили в крака на Синьокрачко.
– Помооощ! Изядоха мееее! – успя само да извика тя.
– Ох, пак ли, писна ми да се разправям с тях – измърмори Синьокрачко и Жужа чу стъпките му да се отдалечават.
Пак се чу ужасното „Ухуууу!“, от което на Жужа и настръхна косата, а след това Синьокрачко започна да мърмори неразбираемо. После се чу врява, крясък, писък, тропот и глухо тупване. Тишина.
– Бухали – отбеляза спокойно Синьокрачко, който се беше върнал безшумно при Жужа. – Промъкват се в мрака зад гърба ти, пипват те с крило, после беж да ги няма и се правят на две и половина, все едно не са били те. Колко пъти съм им казвал, че хич не е смешно.
– Бухали? А каква беше тази врява, да не се сбихте?
– Да се бия? Аз не се бия. Да се бие, който си няма друга работа. Обясних им най-вежливо, но на връщане се спънах в някакъв камък и тупнах на земята.
– Ох, да бях взела поне спрея за крокодили – Жужа се успокои съвсееем мъничко, но продължи да се оглежда.
– Няма страшно! Крокодилите излизат само по пълнолуние – успокои я Синьокрачко. – Но тъй като в тази тъмница не можем да намерим пътя за вкъщи, ще се наложи да спим на поляната. Добре че имаме одеяло да се завием. А от купите и чиниите ще си направим възглавница.
– Но тук е страшно! – възрази пчелата.
– Имаме си вилици за самозащита – каза Синьокрачко и размаха приборите в мрака.
За минута двамата превърнаха трапезата в легло и се настаниха сред глухарчетата. Мушната под одеялото и с вилица в ръка, Жужа се страхуваше малко по-малко, макар да подскачаше при всяко шумолене или скръцване в тъмното.
Миришеше на полски треви и на влага, а щурците свиреха като луди. На небето светеха огромни звезди, които сякаш можеха да се пипнат с ръка.
– Има едно старо ескимоско поверие – каза по едно време Синьокрачко. – Който замръкне навън в безлунна нощ, има право на едно желание от щастливата си звезда. На ескимоските поверия трябва да се вярва, защото ескимосите са мъдри хора.
– Щастлива звезда ли? – зяпна пчелата и замалко да забрави, че умира от страх.
– Ами да! Всеки си има щастлива звезда. Избираш си една и си я кръщаваш. Моята се казва Станка. А като се случи да останеш на тъмно на нощен пикник, си я намираш на небето, викаш я по име и си пожелаваш нещо. Това е почти като падаща звезда, само че без падането – обясни авторитетно синьокракото пиле.
Пчелата се загледа в океана от звезди над главата си и си хареса една, която заедно с още няколко рисуваше голяма буква М.
– Ето тази! – посочи с пръст пчелата.
– Тази е свободна – увери я Синьокрачко. – От съзвездието Касиопея е.
– Тогава ще я кръстя Касиопейка – каза пчелата. – Пожелавам си…
– Шшшт! Не казвай желанието си на глас, защото няма да се сбъдне!
Двамата полежаха мълчаливо известно време, като всеки си пожелаваше по нещо на щастливата си звезда. Все още се чуваше шумолене и шушнене, и шумкане в тъмното, но пчелата спря да трепери – смелият Синьокрачко беше до нея, а при спешен случай веднага щеше да си пожелае на звездата да ги спаси.
Тъкмо желанията им взеха да свършват, когато на хоризонта се показа още една светла точка, която май не беше звезда. Малко по малко се подаде сърпът на луната – първо рогчето, после и останалата част. Приличаше на резен от портокал, който осветява поляната.
– Охо, ще можем да се приберем! – Синьокрачко скочи и започна да сгъва одеялото.
– И няма да спим на открито? – тъжно попита Жужа, която вече беше решила, че да се нощува под звездите, не е чак толкова лошо.
– Чиниите не са много удобни за възглавници. Някой път ще дойдем с истински възглавници и ще спим под щастливите си звезди – успокои я Синьокрачко.
Жужа се съгласи, че това е добра идея, и двамата се прибраха да спят в домовете си, докато щастливите им звезди надничаха през прозорците на спалните им и се занимаваха с изпълняването на желанията им.
