Историята в „Кухнята на султана“ от Озлем Кумрулар (изд. „Прозорец“, преводач Севджан Кендже) се развива през белязаната със сюрпризи в световната кулинария 1574 г., в която огромен пожар поглъща като гладна ламя султанските кухни на Топкапъ. Четирима главни готвачи от четирите краища на света и четири различни религии готвят за султана в кухнята на двореца му в Константиние – града на градовете. В кухнята ври и кипи не само от екзотичните гозби, предназначени единствено за изтънченото небце на падишаха, но и от удивителни лични истории.
Прочетете откъс от апетитния роман при нас.
Глава 13
Никой по-добре от готвачите не знаеше какъв гризач може да е съмнението и как недоверието може да набъбва и едрее. И ето че в тази гора от съмнения те започнаха да се страхуват даже от сенките си. Заедно с миризмите, носещи се под купола на кухнята, от доста време във въздуха витаеше и нещо друго: съмнението, че сред тях има шпионин. И то някъде много наблизо, съвсем до тях. Във всеки миг всеки от тях контролираше другия и сондираше положението. Беше станало наложително тоя зъл дух да бъде открит и подложен на разпит. Но как да се разбере? Къде да се погледне? Кой да се провери? В кой момент да се отварят очите на четири? Ако знаеха всичко това, веднага щяха да го заловят и да го изкарат, ей тука, и да го налегнат на бастонадата, да го погалят по голите петички, докато забрави броя на пръчките.
Но работата не свършваше с това. След като до ушите им достигна слухът, че наред с оръжейната и харема, негодниците искали да съборят и двореца на султана, мижавите им съмнения се превърнаха в сериозен страх. Тоя мръсник щеше да изчезне яко дим, след като превърне на пепел и кухните. Ето тогава или всички заедно щяха да загинат мъченически, или в най-добрия случай, ако успееха да отърват тлъстите си задници от пламъците, щяха да ги натирят да вършат някоя загубена работа, за да могат да се прехранват. Ако дворецът или даже само кухнята се превърнеше в развалини, нищожният им живот нямаше да има никаква стойност. Ако злото нападнеше града, всичко щеше да загуби значение.
Но ето че този проклетник, който и да беше той, бе направил голяма грешка, настъпвайки крака и събуждайки змей като Сурури. Сега всички в кухнята, начело с този едър като мечка готвач, бяха нащрек и изчакваха в ъглите си, също както вълк изчаква кротко пасящата си плячка, скрит сред храсталака. Ала никой не можеше да разбере… След като даже в имаретите не даваха пшеничена чорба на превишилите престоя си над три дни, как беше станало така, че те тук дни наред, ако не и с месеци, а може би даже години, бяха хранили този долен безчестник? Откъде този подлец намираше смелост за това? Ако знаеше какво го очаква, отдавна да е изчезнал, но щом все още се навърташе тъдява, значи се осланяше на нещо? Или не се плашеше от смъртта.
Случаят с Таджетин наистина беше отшумял доста бързо. Всъщост не беше забравен, но готвачите бяха предпочели да го скрият в дълбините на паметта си. Причината беше ясна. Те не искаха, разказвайки с подробности за този случай, който според тях не беше дело на човешка ръка, страхът да пусне дълбоки корени в душите им. И това решение беше правилно. Много добре бяха сторили. И така, случаят Таджетин се беше изпарил и разтворил във въздуха над Константиние заедно с дима от пещите.
Сега ги бяха налегнали други грижи. Кой беше този шпионин?
Всеки гледаше с подозрение съседа си. Всеки стоеше на тръни и се пазеше някой да не му подложи крак. Когато взеха да чувстват, че почват да се давят в това море от подозрения, те увещаваха себе си, че е по-добре да треперят, отколкото да ги сполети най-страшното. Когато въздухът се затъкваше в гърлото им, започваха да дишат дълбоко и да си мърморят под нос де що молитви знаеха.
Господи боже, кой беше той? Кой го беше пратил? Как щяха да го намерят и да го измъкнат на бял свят? Беше ясно, нямаше да е лесна тази работа. Че няма да развява байрак я! Дали се преобличаше и обикаляше потайно навън като сянка? Особено по християнските улички, дето никой не го знае… Ах, кой беше, кой? Дали не беше Абдулвахид, дето винаги му играеха очичките? Или Ниязи Вампира, от чиито думи „извършил съм толкова неща, колкото да взема по лъжичка от кръвчицата на всеки“ си личеше, че въобще не се свени да говори на висок глас за извършените си грехове? Дали дръзкият, обикалящ като велможа наоколо Хасан можеше да има нещо общо с това? Не, не, който и да беше, той вършеше потайно делата си. А какво да кажем за Салък Неджати, близък с оня Йеротеос от Галата, който винаги изнасяше проповеди, особено по пости? Не би било за учудване, ако в тая работа има пръст и оня приличащ на конекрадец Абдулменан, дето все никнеше, където не го сеят.
Но начело на списъка беше Николо ди Сперанца, който даже за миг не се отделяше от черната си кутия. Никой досега не беше успял да разбере какво има в това тайнствено сандъче, с което той отиваше даже да пикае. И пари му бяха предложили, само и само да сподели тайната си, но той не се бе полакомил за няколко гроша и не беше казал. Къде ли не я носеше тази кутия? Където той, там и тя… Беше я замъкнал даже в Истиние, да слуша музика. Затова беше напълно естествено сега всички очи да са вторачени в него. Освен това знаеха, че Николо не беше приел исляма. Всяка вечер преди лягане той изваждаше малката си иконка с изображенията на Исус и дванайсетте апостоли, която никога не отделяше от постелята си, и без да се притеснява от никого, се молеше на своя Бог. Никой не знаеше кой го бе сподобил с тази привилегия и не смееше да попита. Но толкова беше симпатичен, пустият му, че даже и да ги наругаеше, едва ли някой щеше да му посегне. Пък и си го обичаха, дребния.
Ах, само да го намереха оня лукавец, знаеха те какво да го направят! Нямаше никакъв шанс, ако попадне в ръцете им. Този пройдоха, този пезевенк още отсега си беше навлякъл белята. Как можеше въобще да си помисли с мъничкия си като фасул акъл, че ще успее да събори двореца на великия и всемогъщ султан Селим? Ах, само да можеха готвачите да го спипат, щеше да види той откъде изгрява слънцето.
Глава 16
Една ранна сутрин, когато слънцето изгря над оловните куполи на джамиите, червените покриви на църквите и кехлибарените стрехи на синагогите, преди още всеки да е довидял сънищата си докрай, кухнята осъмна пред загадка. Готвачите, които дотогава само се забавляваха да се плашат един друг, сега наистина усетиха как страхът притисна сърцата им. Ако още бяха с всичкия си – не че бяха – наоколо наистина ставаха странни неща, които ги объркваха и плашеха.
В дворцовата кухня винаги се доставяха най-отбраните и най-хубави продукти. Но тази сутрин някаква сила свише сякаш им играеше лоша шега. Султанът беше поискал от стражите на портите да му докарат пресни плодове от Измир. Придружаваше ги охрана от воини. Началникът на корабостроителницата им даде на разположение един морски съд, с който те докараха най-хрупкавото грозде, най-сладките смокини и най-уханните кайсии. Но ето че от многобройните кошници, предадени предната нощ на килерджибашията, сега нямаше и помен.
След като до ушите на султана, който пазеше овцете в цялата империя като зеницата на очите си, достигна слухът, че евреите в Солун колят над сто и петдесет хиляди дойни и къдрави овце всяка година, той с ферман нареди „овце да не се колят, на тяхно място да се колят кози и говеда, овцете да се пазят“. Но ето че предишната нощ крехкото агнешко, пратено чак от Коня, се беше превърнало в козе. Птичият пух, който ловецът птичар Коджа Али пращаше в двореца, от жерави, чапли и прочее птици също беше изчезнал безследно. Даже бакърената тенджера с месо, която Афшин беше сложил снощи в един ъгъл на огнището да отлежава до сутринта, сега не се виждаше никъде.
– Боже мили! – беше единственото, което можаха да кажат свидетелите на тези странни и плашещи неща. Като видяха, че големите бакърени сахани са се преместили от местата си, готвачите се спогледаха недоумяващо, а щом зърнаха и купичките за ошав, наредени една върху друга като кулата на Галата, и то в съвсем права редица, без ни една да мръдне встрани, очите им щяха да изскочат от гнездата си. Накрая, като видяха, че и всички стомни са се напълнили с вода, те направо закрещяха в несвяст:
– Мили боже!
Но като видяха, че и водата от ибриците е изляна на земята, почти им се схванаха езиците. Всеки знаеше, че трибуквените идват по време на намаз и изливат водата от ибриците, след като се измият.
Ако дворецът не беше нападнат от разбойници и бандити, кой можеше да е шетал из кухните? Ако в тая работа нямаха пръст магесници и фокусници, кой имаше? Уплашените им душички дори не искаха да помислят за това. Ах, опасни и страшни мисли ги налегнаха и безмерна уплаха ги скова. Ни живи, ни умрели, те започнаха да повтарят безредно и в несвяст, един през друг, също като лявата страна на православен хор:
– Господи, пази, шишове пъхни в лошите очи, Господи, пази, шишове пъхни в лошите очи…
Въртяха се като изоглавени, сякаш бяха глътнали точилки, и нареждаха в ритъм. Умовете им се изпразниха, нервите им се опънаха, даже не усещаха земята, по която стъпваха… Ето, сега я втасаха! Очите дори на най-смелите от тях бяха изскочили от страх, сякаш някой ги бе упоил с шербет с опиум. Как и кога беше станало това, никой не знаеше, но ето че беше станало. По някое време един от готвачите излезе напред, нави ръкавите на минтана си и показвайки едрите си мускули, извика:
– Който е свършил това, нека излезе да си премерим силите!
И точно в този момент един каза това, което никой не смееше да изрече с думи:
– Това не е работа на човек.
Настана такава гробна тишина, каквато в кухните не беше наставала от време оно. Всички очи наведнъж се извърнаха към Патлак Сурури. Не беше ли ги извикал точно той? Не беше ли повикал трибуквените, като тропаше по земята с крак?
Всички го наобиколиха и заговориха един през друг:
– Ти нямаш ли си друга работа бре, Сурури?…
– Сега и сто пъти да се отречеш от думите си, файда няма…
– Как ще ги изгониш сега, да те видим? Ще ги черпиш ли?
– Покай се и си посипи главата с пепел!
– С кой акъл ги каза тези думи?
– Сега какво ще правим?
– И птички да сме, не мож избягаме вече…
Изведнъж Коджа Махмуд, ходжата на ходжите, който с години беше избелвал брада, що цървули беше изхабил и що мазоли бе спечелил из кухните, разбута навалицата и се приближи до Сурури:
– Чуй се какви ги говориш бре, Сурури! Като ден е ясно, че ти носиш вината за това, и сега на теб се пада да оправиш каквото си надробил. Прави – струвай, но…
– Ти не се безпокой, Коджа Махмуд – отговори Сурури, присвивайки очи.
Точно в този момент фарфоровата купичка, която стоеше на тезгяха, без видима причина се хлъзна и се разби на хиляди парчета на пода. Всички замръзнаха. Амр свали такето от главата си и заговори към празното пространство:
– Кажи ми ти кой си и що си?
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката си.
