„Атон“ от Франческо Фратини (изд. „Лемур Букс“) е криминален роман, изпълнен с мистерия и напрегнато препускане по петите на смъртоносна заплаха за човечеството.
Младата Изабел се впуска в загадъчно изследване на Атон, без да подозира към каква опасност я води нейният нестихващ интерес към легендите и приказните истории за това мистично място. Когато баща ѝ, комисар Филип Дорсел разбира, че животът на дъщеря му е застрашен, също се отправя към красивия гръцки полуостров. Той трябва да използва всички умения, които е натрупал като следовател от Отдела по антитероризъм на френската полиция, за да я защити. Защото зад великолепието и привидния покой на Атон се крие мрачна тайна – смъртоносен вирус, който заплашва да вземе хиляди невинни жертви. Вихрената надпревара с времето преминава през Франция, Гърция, България и Англия и с всеки следващ час съдбата на човечеството става все по-несигурна.
Прочетете откъс от романа при нас.
Расофор означава носещ дрехата след послушничеството – монахът е повишен до първата степен на монашеството с ритуал, в който получава тонзура. Няма обети за даване. Просто е необходимо да потвърди своя ангажимент да устоява на отшелническия живот. Игуменът прави тонзура, като реже малко коса от четири места на главата, с които образува кръст. На монаха се дава външно расо с широки ръкави (на гръцки: rasson, откъдето идва и името расофор) и цилиндрична шапка без периферия, покрита с воал. Черната дреха означава, че вече е мъртъв за света и получава ново име.
Дори и без официални обети, расофорът е морално задължен да следва монашеския живот до края на дните си. Някои остават такива завинаги, без да бъдат повишени до по-високи степени. Николай – вече отец Атанас, стана расофор на 28-годишна възраст, след четири години послушничество в манастира на Света Екатерина в Синай, а две години по-късно попита дали може да го преместят в българския Зографски манастир в Атон. Старият монах, който го беше убедил да отиде в Египет, му говори надълго и нашироко за Зографския манастир, където се беше преместил преди няколко месеца, за да прекара последните си земни дни. По-късно, когато научи, че монахът е починал два месеца след пристигането си в Света гора, плака дълго и горестно, защото този човек бе променил и вероятно спасил живота му, а и беше и най-добрият човек, когото познаваше. Затова си помисли, че ако е поискал да умре там, значи действително е много специално място.
Получи разрешение от игумена на Зографския манастир и през лятото на 2012 година замина за Гърция, уверен, че това ще бъде още една стъпка към пълното изкупление за живота, който бе водил преди.
Днес, пет години по-късно, можеше спокойно да каже, че е направил правилния избор. След първите три години в българския манастир поиска и взе разрешение да се прехвърли в една от многобройните къщи, наречени килии, пръснати из целия полуостров. Тук монасите живеят в самота или в малки групи от двама или трима, обработват земята и произвеждат ръчно изработени религиозни предмети, които продават на поклонниците в пристанището на Карея – столицата на Атон, или на туристите в Уранополи.
Отец Атанас предпочете да живее в самота. Прекарваше дните си като се занимаваше с дърворезба. В манастира на Света Екатерина го научиха да изработва малки дървени икони. Гордееше се от работата си и от факта, че поклонниците оценяваха неговото изкуство. Оцветяваше ги с бои, които правеше сам от горски плодове и треви. Береше ги при сутрешните си разходки. Всеки ден се събуждаше в пет и половина сутринта, казваше си молитвите, закусваше, поливаше градината и после тръгваше на дълги преходи – особено през лятото, които често го отвеждаха близо до другите манастири. Беше виждал почти всички, поне отвън.
Вече на 35 години, беше успял да запази атлетично телосложение, благодарение на усилените фитнес тренировки в миналото и тежкото битие на монах. Не беше много висок, с тъмен тен заради годините, прекарани в Египет, и катраненочерни очи.
Поне два пъти в годината ходеше в руския манастир Св. Пантелеймон. Монасите му даваха дърво за иконите, а в замяна той им носеше горски плодове и билки, които те също използваха за украса. Тази сутрин, докато се разхождаше близо до стръмните скали, нещо го разтревожи; нещо, което съзря предния ден, минавайки близо до северното крило на манастира. Натъкна се на странно суетене и необичайно забързани стъпки – необичайно за полуострова, където всяко нещо, хората, природата дори, преминаваха през времето бавно, отмерено, осъзнато. Не и днес. От някакъв камион разтоварваха огромни сандъци и ги пренасяха в манастира. Доставките, които обичайно пристигаха тук, не бяха с такива размери. Помисли, че може би става дума за дарение на мебели или завивки от някой благодетел.
Но не движенията на монасите, нито размерът на сандъците го смутиха. Имаше нещо друго, което видя и се запечата в съзнанието му, но сега му се изплъзваше. И докато вървеше, ровейки в ума си, на скалата забеляза малко скорпионче да се наслаждава на слънцето. Спря се и го загледа. Ако все още беше в Египет, щеше да бъде по-добре да стои далече от него. Знаеше обаче, че скорпионите в южната част на Европа не са по-опасни от оса. И изведнъж се сети!
Скорпион! Това е! На врата на един от двамата монаси, пренасящи голям сандък, за миг се разкриха главата и две от щипките на татуиран скорпион – яката на расото му явно криеше корема и опашката. Беше само за част от секундата, когато слънцето попадна над раменете му. Ясно видя част от рисунката. Досега не можеше да я дешифрира – може би отхвърляше идеята за подобна татуировка по тялото на монах и не съумяваше да асимилира този факт. А дали пък не е била сянка, или някакво петно по кожата… Но сега, гледайки скорпиона върху камъка, осъзна, че не греши. Самият той имаше татуировки по тялото, така че не беше толкова странно и други монаси да са водили бурен живот в миналото си.
Но къде беше виждал такава татуировка на същото място?
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
