„Там там“ от Томи Ориндж (изд. „ICU“, преводач: Велин Кръстев) е едновременно предпазливо завръщане към там и търсене на убежище тук. Затрупани под стъкло и метал, залутани из браузъри и технологии, забързани в невъзможен ритъм, как да поберем наслояваното с векове в сегашното си днес? Как да бъдем онези, които сме в кръвта си, без да изглеждаме като анахронизъм в съвременния свят?
Дванайсет преплетени житейски истории отвеждат в обща посока – към стадиона, на който ще се проведе Голямото оукландско пау-уау. В този многогласен разказ индианците не препускат през прериите с развята коса. Те оцеляват в градската джунгла. Индианецът сме аз, ти, ние – продължаваме да търсим своята индивидуалност, но сме здраво вкопчени в корените и миналото си.
Романът ще излезе на български език през втората половина на месец юни, а ние ви предлагаме още сега да прочетете откъс от него при нас.
Дийн Оксъндийн
Дийн Оксъндийн бърза по спрения ескалатор на метростанция Фрутвейл, като взима по две стъпала наведнъж. Когато стига до перона, влакчето, което си мисли, че изпуска, тъкмо спира от другата страна. Капка пот тръгва от качулката на суитшърта му и се търкулва надолу по лицето. Дийн я изтрива с пръст, после съблича суитшърта и го тръсва гневно, сякаш потта е избила от дрехата, а не от главата му. Плъзва поглед по релсите и издиша, дъхът му се издига и се стопява във въздуха. Подушва цигарен дим, от което му се приисква да запали, въпреки че тютюнът не му влияе добре. Иска освежаваща цигара. Иска наркотик, който действа. Отказва да пие. Пуши твърде много трева. Нищо не помага.
Поглежда към отсрещната страна на релсите, където ниско долу, в нишата, образувана под перона, има графити. От години ги вижда навсякъде из Оукланд. Името му хрумна още в прогимназията, но така и не е направил нищо с него: Ленс.
Когато за пръв път видя човек да тагва, Дийн беше в автобуса. Валеше. Момчето седеше някъде в задната част. Дийн забеляза, че онзи видя, че Дийн го гледа. Едно от първите неща, които научи, когато започна да ползва градския транспорт в Оукланд, беше да не зяпа околните, да не ги гледа дори, но в същото време да не ги игнорира съвсем. Регистрираш присъствието им от уважение. Гледаш, без да гледаш. Правиш всичко възможно, за да избегнеш онова Ти к’во зяпаш, бе?. Това е въпрос без правилен отговор. Щом те питат, значи вече си си създал проблем. Дийн подбра момента и видя как момчето написа с пръст три букви върху замъгления прозорец: прз. Веднага го разбра, явно означаваше празно. Хареса му и това, че момчето пишеше върху влажния прозорец, в пролуките между капките, хареса му и защото написаното нямаше да се задържи дълго, точно както таговете и графитите не оцеляват.
Муцуната на влака се появява, последвана от вагоните, туловището се огъва, за да завие към спирката. Самосъжалението понякога те връхлита ненадейно. Дийн за момент се поколебава дали да не скочи долу на релсите, да остави тежестта на влака светкавично да го отърве от самия него. Обаче можеше да се забави със скока, да отскочи от едната страна на вагона и само да си прецака лицето.
Вече във влака, се замисля за предстоящата комисия. Веднага ще прозрат липсата му на качества. Ще решат, че е бял – което е само наполовина вярно – и следователно нелегитимен за получаване на субсидия за културен проект. Не си личи от пръв поглед, че Дийн е индианец. Просто изглежда не съвсем бял. През годините често се е случвало да го помислят за мексиканец, питали са го дали не е китаец, кореец, японец, веднъж даже някой реши, че е от Салвадор, но най-често въпросът винаги е бил: Ти какъв си?.
Всички в метрото гледат в телефоните си. Взират се навътре в екраните. Замирисва му на пикня и в първия момент се чуди дали миризмата не идва от него. Винаги се е страхувал да не се окаже, че цял живот е смърдял на пикня и лайна, без да го осъзнава, а на хората им е било неудобно да му кажат – нещо такова беше станало с Кевин Фарли, когато бяха в пети клас, а в десети той най-накрая разбра и през лятната ваканция се самоуби.
Влакът лети покрай пътя, паралелно на автомобилите. Всяка кола се движи с различна бързина: рязко, всяка сама за себе си, с непостоянна скорост. Дийн и влакът се плъзгат по релсите равномерно, без да променят ритъма на движение и бързината. Има нещо кинематографично в различните им скорости, като сцена от филм, която те кара да изпиташ нещо, без да можеш да си обясниш откъде се е взело. Нещо твърде мащабно, за да бъде усетено, нещо, което прониква под кожата ти и продължава навътре, твърде познато, за да го познаеш, непрекъснато пред погледа ти. Дийн си слага слушалките, рови из песните в телефона си. Прескача няколко парчета и се спира на There There на Radiohead. В припева се пее: Даже да го усещаш, не значи, че е там.
Когато се прибра, майка му Норма обяви, че вуйчо му Лукас щял да ги посети от Лос Анджелис, и го помоли да ѝ помогне със слагането на масата за вечеря. Единственият спомен от вуйчо му беше как, когато Дийн беше малък, Лукас го подхвърляше във въздуха и го хващаше, точно преди да се разбие в земята. На Дийн това нито му харесваше, нито не му харесваше. Но много ясно си го спомняше. Усещането в стомаха, комбинацията от уплах и забава. Несъзнателните изблици на смях във въздуха.
– Дийн – погледна го Лукас, – искаш ли да ти разкажа за един от филмите, по които работя?
– Разкажи ми – погледна вуйчо си Дийн.
– Действието се развива в близкото бъдеще. Извънземна технология колонизира Америка. Ние, хората, решаваме, че сме я създали. Сякаш е наша. След време се сливаме с технологията, превръщаме се в андроиди и губим способността да се разпознаваме един друг. Забравяме как сме изглеждали. Загърбваме миналото. Даже не се смятаме за получовеци-полуизвънземни, защото сме се заблудили, че технологията си е наша. След време един герой, получовек, се въздига и вдъхновява остатъка от човечеството да се върне към природата. Да се отдели от технологията, да си възвърне стария начин на живот. Отново да станем хора, както преди. Краят отпраща към 2001: Космическа одисея на Кубрик, само че финалната сцена тече на обратно и на забавен каданс – корабът се превръща в кокал, който попада в ръката на човек. Гледал ли си Космическа одисея?
– Не съм.
– А Пълно бойно снаряжение?
– Не.
– Следващия път, като ви дойда на гости, ще ти донеса всичко на Кубрик, което имам.
– Някога правил ли си филм наистина? – попита Дийн.
– Моето правене на филми се състои в това, че ги измислям и понякога записвам мислите си. Според теб как се появява един филм? Но не, не съм направил нито един филм, племеннико. Сигурно няма и да направя. Пия твърде много. Майка ти спомена ли ти това?
Вместо да отговори, Дийн дояде храната в чинията си и погледна пак към вуйчо си в очакване той да продължи с разказа си.
– Всъщност в момента работя над нещо, за което почти не ми трябват пари. Миналото лято бях тук и взимах интервюта. Успях да монтирам част от тях и сега се връщам да направя още. Става въпрос за индианци, които идват в Оукланд. Живеят тук. Интервюирам индианци, с които ме свързва една позната, а тя има контакти с много индианци. Пада ти се леля по индианска линия, ако не греша. Не знам дали я познаваш. Чувал ли си за Опал Беър Шийлд?
– Може да се каже – каза Дийн.
– Както и да е, някои от индианците, с които говорих, живеят в Оукланд от доста време, а други – отскоро. Зададох им въпрос в две части, всъщност не е точно въпрос, помолих ги да ми разкажат история. За това как са се озовали в Оукланд или, ако са родени тук, какво е да се живее в града. Условието, което поставих, беше отговорът да е под формата на история – независимо какво разбират под това. После излязох от стаята.
Когато се прибра, вуйчо му не беше вкъщи. Завари майка си в кухнята.
– Къде е Лукас? – попита Дийн.
– Ще го задържат за през нощта.
– Къде?
– В болницата.
– Защо?
– Вуйчо ти си отива.
– Моля?
– Съжалявам, скъпи, исках да ти кажа. Не предполагах, че ще се случи така. Мислех, че просто ще ни погостува, а после ще си тръгне, и…
– От какво умира?
– От много време пие прекомерно. Тялото му не издържа, черният дроб…
– Не издържат ли? Но той току-що се върна – прекъсна я Дийн и думите му накараха майка му да се просълзи, но само за момент.
Избърса лице с опакото на дланта си и продължи:
– Вече нищо не може да се направи, миличък.
– Тогава защо не е било направено, когато е можело?
– Има неща, над които нямаме контрол, хора, на които не можем да помогнем.
***
Когато се прибра от училище на следващия ден, Дийн завари вуйчо си да лежи на дивана. Седна и опря лакти върху коленете си в очакване Лукас да каже нещо.
– Сигурно ме мислиш за доста жалък, като ме гледаш как се превръщам в зомби на този диван, как се напивам до смърт, това ли ти каза тя? – попита Лукас.
– Почти нищо не ми е казала, само от какво си болен.
– Не съм болен, умирам.
– Писнало ти е да си болен.
– Писнало ми е да умирам.
– Колко време…
– Нямаме време, племеннико, ние сме заложници на времето. То ни държи в устата си така, както бухал държи полска мишка. Треперим. Мъчим се да се освободим, докато не избоде очите и органите ни, за да се нахрани с тях, докато не ни застигне участта на полските мишки.
На влизане в сградата Дийн си поглежда телефона и установява, че има още десет минути. Пред вратата на стаята, където го насочиха да отиде, седи мъж. Дийн се досеща какъв е и не му става приятно. Няма какъв друг да е. Плешив е, от онези, дето се бръснат всекидневно. Един вид заявка, че е плешив по собствен избор, че косата му е под негов контрол, въпреки че първите следи от косъмчета започваха чак от двете страни на скалпа му, докато кубето му беше съвсем голо. Има голяма, но поддържана светлокафява брада, очевидно компенсираща липсата на коса, пък и модна – навсякъде се напълни с бели бохеми, които се опитваха да изглеждат намахани, докато в същото време криеха лицата си зад големи, космати бради и очила с дебели лупи и черна рамка. Дийн се замисля доколко е задължително да си цветнокож, за да получиш субсидия. Този мъж най-вероятно работи с деца, сигурно изработват разни занаятчийски предмети от отпадъци. Дийн си изважда телефона в опит да избегне разговор между двамата.
– За субсидията ли ще се пробваш? – пита го онзи.
Дийн кима и посяга да се здрависат.
– Дийн – представя се.
– Роб – отвръща другият.
– Откъде си? – пита Дийн.
– В момента отникъде всъщност, но другия месец с едни приятели ще си вземем жилище в Западен Оукланд. Там е почти без пари.
Дийн стиска зъби и бавно примигва при тези думи: Почти без пари.
– Тук ли си израснал?
– Никой не е оттук, ако трябва да сме честни, нали така? – отвръща Роб.
– Моля?
– Знаеш какво имам предвид.
– Да, знам какво имаш предвид.
– Знаеш ли какво е казала Гъртруд Стайн за Оукланд? – пита Роб.
Дийн клати глава, въпреки че докато търсеше в интернет информация за проекта, попадна на нейни цитати за града. Затова беше готов да се обзаложи точно какво се кани да каже другият.
– Там няма там – почти шепти Роб с идиотска усмивка, чак зъбите му се виждат, а на Дийн му иде да го фрасне. Едва се сдържа да не му каже, че си е направил труда да провери точно в какъв контекст са казани тези думи в книгата Автобиография за всички. Там Стайн разказва как мястото в Оукланд, където е израснала, се е променило толкова много, че вече не е онова там от детството ѝ, там там-тоси е отишло, там вече няма там. Иска му се да каже, че това е историята на индианците, да обясни, че вече не са същите, че той самият е индианец, роден и израснал в Оукланд, от Оукланд. Роб вероятно не е задълбал повече, защото е получил от прочетеното онова, което е търсил. Сигурно е цитирал тези думи на вечери с приятели и е окуражавал и други като него да се почувстват добре от това, че превземат квартали, през които не биха посмели да шофират само преди някакви си десет години.
За Дийн цитатът е важен. Това там там. Не беше чел друго от Гъртруд Стайн освен този цитат. Ала за индианците тук, както и навсякъде в САЩ, нещо е било построено върху там, наследствени земи са били погребани под стъкло, и цимент, и кабели, и стомана – замъглена памет, неподлежаща на възвръщане. Там няма там.
Онзи казва, че е негов ред, и влиза. Дийн за последно попива челото си с тениската и я прибира в раницата.
Комисията се оказва разположена на четири маси, наредени под формата на буквата П. В състава им има всякакви хора. Възрастна бяла дама. Двама чернокожи на средна възраст. Две бели жени, и те на средна възраст. Млад латинос. Индийка, чиято възраст не може да се прецени точно – би могла да е на двайсет и пет, на трийсет и пет или на четиресет и пет; сравнително по-възрастен мъж, очевидно индианец, с дълга коса и обици със синьо-сребристи пера на двете уши. Главите им се обръщат към Дийн. Разполага с три минути, за да им разкаже всичко, което според него е важно и което не е включено в заявлението. Последен опит да ги убеди, че си струва да финансират проекта му.
– Здравейте. Казвам се Дийн Оксъндийн. Произхождам от племената на шайени и арапахо в Оклахома. Целта ми е да поставя хората пред камера, да записвам видео и звук или, ако предпочитат, да записвам на лист историята им или да ги оставя те да пишат – всякакъв вид истории, които успея да събера, да ги оставя да разказват без външна намеса, без насоки, без манипулация или скрити помисли. Искам да са свободни да споделят всичко, което им хрумне. Искам да предложа друга перспектива към възприемането на индианците – те не са това, което ни показват по телевизията. Ние не познаваме историята на градските индианци. Всичко, което ни е попадало, е пълно със стереотипи, а именно те са причината за липсата на интерес към индианската история като цяло.
***
Дийн си поема дълбоко дъх и го задържа. Членовете на журито изобщо не вдигат поглед.
По-възрастната бяла жена, която прилича на Тилда Суинтън, обобщава:
– Ако успее да събере пари и да направи филм, който да казва нещо ново, това е страхотно.
