„Езерото на мечтите“ от Ким Едуардс (изд. „Летера“, преводач: Ирина Васева) е завладяващ разказ за влиянията на историята, значението на личните ни убеждения и готовността ни да ги приемем. Минало и настояще се свързват неразривно чрез подбрани образи, изникнали сред вода, стъклописи, небесни образи, градини, ключове, брави и мечтателни сънища, сякаш сътворени от Карл Юнг, които се повтарят отново и отново като на всесветско изложение на изящни изделия, сътворени от човешката ръка.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Арт се прокашля, придобил напълно сериозен вид, както всички от семейството, станеше ли дума за Джоузеф Артър Джарет и неговите мечтания за комети.
– Дядо ми разправяше за това вино – поде Арт. – Бях хлапе, но помня как разправяше историята. Онази есен излезли да приберат гроздето, зряло под небето на кометата. Сами направили виното и когато емигрирал, донесъл със себе си три-четири бутилки. Предполага се, че е специално, вино от грозде, зряло под небето на кометата. Боже, боже! Мислех, че отдавна няма и помен от него.
Представих си как прадядо ми вдига глава, а светлината от кометата озарява всичко наоколо му, докато той мечтае за нов живот. Като всички останали, и за мен тази история, разправяна от поколение на поколение, бе затрогваща и важна. Но сега се запитах: а къде е била Роуз?
– Значи, тази бутилка трябва да е била забравена – заключи майка ми. – Може би опакована, за да бъде пазена, а после е била забравена. Да проверим дали са прави за реколтата.
– Иви, предлагам да я запазим.
Майка ми впери в Арт нетрепващ поглед през огнището.
– Виното е мое – уж безгрижно рече тя, но гласът й прозвуча осезателно сурово. – Все пак го намерих в моята къща. И искам да го опитам. – Извади тирбушон от джоба на полата си и помоли Блейк да отвори бутилката. Блейк се поколеба за миг, но я отвори. Корковата тапа, близо стогодишна, проскърца о стъклото.
Майка ми взе бутилката и сипа на всички по два пръста – бе толкова тъмночервено, че бе като късче от нощта. От детството си спомнях, че през 1986 година кометата се върна и седяхме с часове в кулата, вперили погледи в небето, и разочарованието ни, когато я съзряхме – бледа и някъде далеч-далеч. Това си спомнях, но разочарованието може би произтичаше от други събития, времената бяха повратни: кометата, празненството, денят, в който баща ми си събра нещата от магазина и напусна завинаги.
– За Лятното равноденствие – обяви майка ми и всички вдигнахме чаши и отпихме.
Виното имаше сладкия вкус на тъмна нощ. Добро беше, доста резливичко, малко биеше на оцет, нищо магично. Като свършихме, поседяхме на приказка, докато Арт стана да си върви.
– Иви… – поде той, но млъкна. Сякаш се канеше да каже още нещо, но махна с ръка през смях. – Чудесно празненство. Хайде, Джоуи. Да си вървим.
Блейк и Ейвъри поостанаха да ни помогнат да разтребим. После закрачиха през моравата, хванали се за ръце, и се качиха на корабчето. Платното улови лунната светлина като крило на птица.
– Страхотно празненство, мамо – казах аз, докато прибирахме остатъците от хумус, зеленчуци и сос по съдовете в хладилника. – Хубаво беше да се съберем.
– Да, хубаво беше – съгласи се майка ми. Вратата се затвори и втренчените ни погледи се срещнаха. – Луси, аз наистина имам предвид онова, което казах на верандата. Не съм решила още дали да продам имота, а дори да го сторя, не съм казала, че ще го продам на Арт, ни най-малко.
– Но го обмисляш – облегнах се на плота. – Сигурно така трябва.
Не че аз имам нещо общо вече.
– Но ти сама реши така, нали?
– Просто така се случи.
– Нямаше причина да заминаваш да учиш на другия край на континента, Луси. Нито да приемаш работа на другия край на света. Тиреши така.
Зяпнах, не вярвах на ушите си.
– Записах най-добрите курсове – рекох накрая. – Приех най-добрите, най-вълнуващите предложения за работа. Ти ми каза така. Онова лято, след като татко почина. Ти ми даде благословията си.
Майка ми прокара длани по лицето и шията си и въздъхна.
– Да. Така е. Права си. Исках да живееш своя си живот. И все още го искам. Вярно, тревожа се за теб, на толкова километри. Трудно е. Ти не си даваш сметка, Луси, но например след онова цунами, когато не можех да се свържа с теб, беше кошмарно.
– Но аз дори не бях в Индонезия тогава.
– Да, само че аз не го знаех. Изобщо не знаех къде си. Знаех само, че си някъде там по онези опустошени брегове.
Когато връхлетя цунамито, с Йоши и няколко приятели бяхме на поход в Нова Зеландия и чухме за него чак след няколко дни. Като се прибрахме в Джакарта, с Йоши станахме доброволци в едно сиропиталище, където бяхме работили предната година, в което изпращаха деца, останали без родители. Правехме каквото можем, каквото им бе нужно, но въпреки всичко сред потресаващата загуба се чувствахме безпомощни.
– Добре – рекох. – Съжалявам. Ще се постарая по-често да се обаждам.
Майка ми поклати глава.
– Вече не си дете, Луси. Вярвам, че знаеш какво искаш. Но всяко нещо има и обратна страна, не разбираш ли? И аз искам даимам свой живот. Може би щеше да си по-доволна, ако цял живот остана да се шушкам из тази стара къща и всеки миг да се мъча да я поддържам, но не ще го сторя. Да го знаеш. Дали ще продам имота на Арт? Не знам. Може би. Може да го продам на друг. Може и да изчакам още някоя година, преди да предприема каквото и да било. Но няма да търпя да ме притискат, това със сигурност знам. Нито ти, нито Арт, нито който и да е.
Въздухът бе натежал.
– Добре. Ами Анди? – запитах аз и въпросът ми изненада дори самата мен.
Тя вдигна ръце.
– Какво за Анди?
– Той знае ли за всичко това?
– Не. Не е и твоя работа, Луси. Истината е, че наскоро срещнах Анди. И ми е приятно да сме заедно, това е. Просто се забавлявам. Защо те тревожи?
– Не, не ме тревожи. Не исках да кажа това.
– Тогава какво искаше да кажеш?
Поех дълбоко дъх, заслушана в бръмченето на хладилника и плискащите се по брега вълни в далечината. Казах го, без да се замисля, и всъщност сама не знаех защо съм толкова тревожна. Сто на сто бе свързано със земята, да, и оплетената и сложна семейна история. Сигурно бе свързано и с Блейк, който изгаряше от желание да е с Арт, дори с Ейвъри, която бе бременна. Още усещах сладкия привкус на тъмна нощ от виното на кометата. Така и не бях разказвала на майка си за срещата ни с татко в нощта, когато той умря. Така и не й бях казвала, че тогава ме покани да идем за риба. В някаква друга вселена вероятно съществуваше денят, който бихме преживели, ако бях приела – ден, в който се прибираме призори с пребогат наниз риба, един спокоен слънчев ден, в който печем пъстърва и обядваме на верандата, ден, който би ни отвел някъде другаде, не тук.
– Не знам… – изрекох накрая. Сякаш в стаята не бе останала и капчица енергия, или пък бе заради умората след полета и часовата разлика. – Не знам какво исках да кажа. Просто… нали разбираш, толкова промени, и то така шеметни.
Тя кимна, но не проговори веднага.
– Не толкова шеметни – каза тя накрая. – Всъщност не станаха толкова шеметно, Луси. Но на теб сто на сто така ти се струва. Това разбирам.
Тогава замалко не й разказах как всичко би било различно, ако онази нощ бях отишла за риба, как ако го бях сторила, щяхме да бъдем на съвършено друго място. Но сега тя беше щастлива, това беше, при това може би никога не я бях виждалатолкова щастлива. В този миг, в този час, тя бе щастлива.
– Добре. Знае ли човек… Може би ще е добре да продам земята, та дори на Арт. Искам да кажа, Блейк и Ейвъри не могат да отглеждат бебе на корабче.
Тя се извърна и ме погледна строго.
– Какво каза?
Затворих за миг очи и се наругах наум.
– Виж, не биваше изобщо да го споменавам. Но Блейк затова е приел работата. Затова и Ейвъри дори не опита виното на кометата.
– Ами да, права си. О, боже! Напълно логично е. Но не си бях дала сметка…
– Само не му казвай, моля те! Ще се притесни. Обещах му. А той е дал дума на Ейвъри. Тя изчаква да го обявят по-официално.
– Ще ставам баба. Няма да се разсърдят, че знам. Убедена съм, че няма да имат нищо против.
Тя замълча и притисна длани към лицето си, а сребърните й пръстени пробляснаха. Поклати глава и отпусна ръце.
– Боже, колко се вълнувам! Каква изненада само. И сега като разбрах, всичко май си идва на мястото. Права си – додаде тя, – няма как да гледат бебе на корабче. Къде ми е телефонът?
– Мамо, моля те. Не му казвай, помолих те.
– Няма. Ще кажа, че сама съм се сетила. Права си, тя не пи. Кога й е терминът?
– Мисля, че през октомври.
Майка ми вече набираше цифрите и май не забеляза, че излязох от стаята и се качих горе.
Дълго лежах будна и прехвърлях наум събитията от вечерта, преди да заспя. По-късно през нощта изви гърмотевична буря и в тревожния си сън сънувах пак нещо като през първата нощ тук – трескаво търся някакви топчета, скрити под листата в гората. Но този път ги намерих – прекрасни сферични форми, пъхнати под листата, крехки като капки дъжд, но стъклени, толкова красиви, че бе болезнено да ги гледам, преливаща от копнеж. Взех ги, но в ръката ми те се превърнаха във вода и покапаха по земята, търкулнаха се в миниатюрни мъниста и аз запълзях след тях, а сърцето ми се свиваше при мисълта, че тази неземна прелест ще бъде погубена. Събрах всички частици, седнах на земята в гората и се опитах да ги сглобя, да ги залепя с лепило, да ги овържа с метални нишки, но всеки път, щом ги докоснех, те се разпадаха при допира ми и изчезваха.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката си.
