„Марлене в търсене на любовта“ от Кристофър Гортнър (изд. „Емас„, преводач: Емилия Ничева-Карастойчева) е биографичен роман за кино легендата Марлене Дитрих. През двайсетте години на XX век една никому неизвестна, интелигентна млада жена, не успяла да покори музикалните сцени с цигулка, покорява филмовите сцени със своя опушено-еротичен глас, със своя огнен темперамент и талант, с неповторимо дълбокия си поглед и не на последно място с … умопомрачителните си крака. Берлин ражда звезда и става тесен за нейните измерения. Берлин ражда Марлене Дитрих и я дава на света.
Прочетете откъс от книгата при нас
1919-1921
Уроци по цигулка
„Никога не мисля за бъдещето”
I
– Марлене, изиграй номера с момичето от харема! Много е забавно!
Момичетата – по нощници и с пуснати коси – седяха в спалнята, която делях с Берта. Наоколо се валяха станиолите от тайното ни пиршество. Във въздуха се стелеше цигарен дим; няколко от приятелките ми пушеха и аз бях прихванала навика. В пансиона цигарите и сладкишите бяха забранени, но бях скроила план да заделяме по малко от седмичната си издръжка. Съберяхме ли достатъчно пари, нападахме магазините в града. Лично вмъквах кутиите с пасти, кесията с тютюн и хартията за свиване на цигари за гощавката. Изчаквахме фрау Арнолди да се оттегли и се събирахме в стаята ми.
Свалих си нощницата – силуетът ми се очертаваше по-ясно без нея – и застанах гола зад чаршаф, провесен върху простора пред лампата. Заизвивах ръце, имитирайки танцьорка. Въртях се бавно и издавах звуци като ритмично биене на барабан.
Момичетата се превиваха от смях, запушили с длани лепнещите си от шоколада устни.
През първата година във Ваймар се трудех усърдно и се стремях към съвършенство. За жалост докладът с първите ми оценки сочеше, че не съм успяла да покажа изключителен талант. Мама веднага нае най-добрия учител по цигулка в Консерваторията да ми дава уроци. Знаех, че ежеседмичните занимания с професор Райц са непосилен разход, и влагах усилия с надеждата да напредна. Освен работа обаче имаше и друго. В пансиона намерих нещо, което никога не бях имала – приятелки. Повечето момичета бяха от изтъкнати семейства, жертвали лични средства, за да ги запишат в Консерваторията. Не срещнах нито една стипендиантка, но всички се надяваха да станат музикантки – така поне твърдяха. Няколко се отказаха още през първата година – от леност или скука – върнаха се вкъщи и се омъжиха за съседски момчета. Славата ме споходи, когато момичетата видяха дрехите ми – прекроени от мама, ала изработени от изящни платове – и откриха нюха ми да ги съчетавам. Молеха ме да им ги давам назаем. Не се скъпях – цял живот бях делила рокли с Лизл и не пазех ревниво вещите си. Една вечер, отегчена да декламирам стихотворения и да свиря, се съгласих да участвам в игра на догадки, включваща имитация на различни неща. Импровизирах танц в харем (без да свалям нощницата) и момичетата ме обявиха за природен талант. Не след дълго установих, че ме харесват заради мен самата – не заради роклите и частния учител, макар да ми завиждаха за тях. Харесваха ме, защото и аз ги харесвах.
Съквартирантката ми Берта – пухкаво момиче от класа по кларинет – запляска с ръце:
– Още, още. Покажи ни Хени Портен!
Бяхме луди по Хени Портен – първата германска киноактриса; показваха филмите ѝ в новите киносалони, завземащи страната. С изящното си овално лице, бяла кожа и големи, изразителни очи Портен имаше излъчване на съблазнителна аристократка и често играеше роли на обречени жени, страдащи от любов. Оформяхме косите си на свободно падащи вълни като нейната, украсявахме устните си с ярко червило и се хващахме за сърцето, имитирайки мъченическия ѝ жест. Гледахме всеки филм с нея, стигнал до Ваймар. През почивните дни сядахме в киносалона със забранени сладкиши в скута, въздишахме с обожание и я наблюдавахме как крее по неверните си екранни любовници.
Усуках чаршафа като тюрбан и спуснах краищата му над гърдите си. Покрих с длан ключиците си и отметнах глава.
– Защо се отричаш от мен, Кърт? – простенах. – Не виждаш ли колко съм запленена от барона?
– „Душа в клетка”! – извика едно от момичетата – изпревари Берта, която знаеше всичките ми номера.
Увих се с чаршафа и с гробовно изражение прошепнах:
– Ще умра за честта си.
– „Ана Болейн” – възкликна Берта и ме изгледа отвисоко: – Това беше много лесно, Марлене. Покажи ни друго, не толкова очевидно.
Препасах се с чаршафа, замислена кого от любовниците на Портен да изобразя. Не чух стъпките по коридора, докато не стигнаха до вратата.
– Икономката! – просъсках.
Момичетата наскачаха и заразмахваха ръце да разпръснат дима. Втурнаха се към скрина до стената. В бързината да изядем кейка бяхме забравили да го избутаме пред вратата, както правехме обикновено.
– Каква е тази шумотевица? – избумтя гласът на фрау Арнолди.
Беше дебела и чувахме тежките ѝ стъпки отдалече. Този път, изглежда, бе изкачила стълбите на пръсти. Вратата се открехна точно когато момичетата плъзнаха скрина и я барикадираха. През пролуката се подадоха само очите и клюнестият нос на фрау Арнолди.
– Отворете веднага! – пролая. – Виждам те, Марлене Дитрих! Знам какви ги вършиш. Ти си позор за пансиона ми!
Абсурдната сцена ме разсмя. Превих се одве, оплетена в чаршафа.
Берта не се стърпя и се изкиска.
– Берта Шилер! И ти си същата стока! – Фрау Арнолди заудря по вратата. – Пуснете ме!
Смехът ми секна. Другите се споглеждаха ужасени. Не беше тайна, че икономката претърсва стаите ни, докато сме в клас, и конфискува запасите от сладкиши, цигари и каквото там намира за неблагоприлично, но досега никога не ни бе хващала на местопрестъплението.
Увита в чаршафа, взех захвърлената нощница. Момичетата издърпаха скрина и фрау Арнолди се възправи на прага – двойната ѝ брадичка се тресеше, пищната ѝ гръд се повдигаше с възмущение. Заби очи в мен.
– Така значи се отплащаш на майка си за неуморния труд, за частния учител, за надеждите ѝ за бъдещето ти – като парадираш пред всички като… като…
– Хени Портен – промърмори Берта. – Имитираше Хени Портен.
Фрау Арнолди я изгледа кръвнишки.
– Ще пиша на майките ви. Ще им телефонирам! – Обърна се към мен: – Мислиш се за много умна, фройлайн, но те знам каква си. А сега и фрау Фон Лош ще разбере. Твърде дълго мълчах.
Момичетата сведоха глави. Пуснах чаршафа и застанах пред икономката както майка ме е родила. Без да обръщам внимание на ужасеното ѝ ахване, облякох нощницата и докато я закопчавах, казах:
– Нямам представа какво намеквате.
– Нима? – озъби се фрау Арнолди.
Откакто бях пристигнала, проявяваше необяснима антипатия към мен. Веднъж я чух да шушне на гостуваща ѝ посестрима: „Виж ѝ очите на тази! По-безсрамна е от Саломе.”
Ала бях платежоспособна наемателка и студентка в Консерваторията. Нямаше значение дали ме харесва, или не. Досега.
Наложих си да запазя спокойствие. Бяхме свикнали със словоизлиянията на фрау Арнолди. На закуска постоянно натякваше на готвачката, че прекалява с маслото – луксозна стока в Германия – но разчиташе на дохода от пансиона. Без нас щеше да се лиши и от готвачката, и от удоволствието да изнася тиради за разсипничеството ѝ.
– Щом съм допуснала грешка, позволете ми да я изкупя – рекох най-сетне, за да разпръсна напрегнатата тишина. – Няма причина да въвличате мама в недоразумението…
– Фрау Райц не би го нарекла „недоразумение” – изсумтя фрау Арнолди.
Застинах.
– Фрау Райц ли? Не я познавам.
– Сигурно би предпочела да каже същото за теб и за съпруга си – по лицето на фрау Арнолди се изписа неприкрито самодоволство. Намеците ѝ ме притесниха.
– Какво говорите? – избухнах.
Засмя се студено.
– Не ми се прави на скромна девица. Високите ти оценки напоследък… Да не мислиш, че факултетът е пълен с глупци. Или в града всички сме слепи? Не само аз те виждам как излизаш от пансиона, облечена в шифон и наплескана с руж ала Хени Портен. Наблюдавала съм стотици момичета като теб, фройлайн, и те уверявам, че никога не стигат далеч.
Ако ме бе зашлевила, нямаше да се изумя толкова. Наистина носех красиви рокли – просто защото имах. А професорът… Да не е полудяла? Професорът има жена, деца. И е поне двайсет години по-възрастен от мен. Пишеше ми отлични оценки, понеже се трудех. Нито веднъж не…
Виж ѝ очите на тази. По-безсрамна е от Саломе!
Устните на фрау Арнолди се разтеглиха в усмивка.
– Май се позамисли. Редно е. Мъжете могат да правят каквото им е угодно зад гърба на съпругите си, съвсем друго е неомъжено момиче да се държи така.
Пристъпих гневно към нея.
– Марлене, не! – просъска ми Берта.
Втренчих се във фрау Арнолди и изрекох бавно и заплашително:
– Недейте да безпокоите мама. Ще сметне, че вие не си вършите работата и разпространявате лъжи. Ще поиска обезщетение от Консерваторията.
Номерът мина. Фрау Арнолди не би останала никак доволна да обследват свърталището ѝ. Вземаше ни седмичен наем и в добавка Консерваторията ѝ доплащаше за всяка студентка, настанена при нея.
Стисна челюсти.
– Сладкиши – процеди през зъби. – Внасяш сладкиши и тютюн в пансиона. И кой знае какво още. Забранено е!
– Няма да се повтори.
– Няма! – Обърна се и излая на другите: – Вън! Моментално!
Докато подкарваше момичетата, ме изгледа злостно през рамо, за да не остане никакво съмнение, че въпреки финансовите съображения ще ме държи под око и съм на изпитателен срок.
С Берта разтребихме стаята и седнахме една срещу друга върху тесните легла. Нормално би било да се посмеем. Фрау Арнолди не би дръзнала да ми навреди. Ала не ми беше смешно. Бях разтревожена.
– Вярно ли е? – попитах. – Наистина ли говорят за мен и професора?
Берта въздъхна.
– Разбира се. Единствена ти не знаеш.
– Какво не знам?
Замълча.
– Какво? – настоях.
– Как изглеждаш. Как се движиш. Има нещо у теб, Марлене. Различна си.
– Не съм! – настръхнах. „Да си различен е лошо”, чух да ме упреква гласът на мама. „Означава, че не си възпитано момиче от изтъкнато семейство”. – Какви ги говориш? Не се отличавам от всички други.
– Иска ти се… – Опита да се усмихне. – Някои момичета са такива… пламтят… Не си виновна. Просто привличаш внимание. – Сниши глас: – Наистина ли никога не си…?
Не знаех какво да отговоря. Спомних си мадмоазел Брьоган. Беше ми казала, че не приличам на другите момичета. Тогава бях твърде малка да разбера, но с течение на времето бях започнала да се питам дали не предпочитам жени. Не бях невежа. Мама никога не бе повдигала темата, ала не бях забравила предупреждението ѝ. Пансионът предлагаше достатъчно образователен материал. Чувах истории за опозорени момичета, изпратени вкъщи, и бях наясно, че някои съквартирантки не са просто приятелки – кискането и размяната на дрехи се превръщаха в скришни проучвания. Това не ме отблъскваше. Нито изпитвах желание да се включа. О, обичах да се контя и да люлея хълбоци. Харесвах как тялото ми съзрява и ми беше приятно да му се наслаждавам пред огледалото – да повдигам гърди с шепи и да изопвам кръшно дългите си крака. Бях красива, виждах го. Избягвах да се сближавам с когото и да било обаче, защото се боях от последствията.
– Сигурно си забелязала как те гледат момчетата – сви рамене Берта. – Почти на деветнайсет си, Лена. Привличаш ги.
Знаех. Момчетата в Консерваторията не бяха срамежливи. Получавах си дажбата от подсвиркване и покани за посещение на местната танцова зала.
– Момчетата зяпат постоянно – възразих. – Не им обръщам внимание. Не искам… усложнения. – Замълчах: – Правила ли си го?
Берта поклати глава.
– Не ни е лесно. Как да се предпазим? Рисковано е. Но съм любопитна. Ти?
Не бях сигурна, а и не бях срещала момче, с което да ми се прииска да опитам. Харесваше ми да си доставям удоволствие с пръсти, докато Берта похърква в леглото. Това обаче едва ли беше рядкост. Разговорът ме накара да се замисля. Има ли ми нещо? Наистина ли съм различна?
– Любопитна съм, предполагам – отвърнах предпазливо.
– Е, фрау Арнолди смята, че си повече от любопитна. Набедила те е за любовница на професор Райц. За разпуснато момиче.
– Разпуснато момиче ли? – възкликнах. – Дори не излизам с момчета!
Берта ме изгледа странно.
– Именно. Флиртуваш, контиш се, но не излизаш с момчета. Значи имаш мъж.
– Не е вярно! Мама плаща на професор Райц да ми дава частни уроци. Не бих постъпила толкова неразумно. Не ми ли вярваш, Берта? Не си е позволявал нито неприличен жест, нито нередна забележка!
– О, вярвам ти. По-скоро вярвам, че не забелязваш. Но сигурно има нещо в думите на фрау Арнолди. Спомена отличните ти оценки. Наистина ли напредваш толкова бързо? Следващия път си отваряй очите на четири.
– Ако има следващ път – промърморих. Фрау Арнолди все някак щеше да отвърне на удара.
– Ще има, разбира се – въздъхна Берта. – Защо да няма?
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката си.
