„Върни се към живота“ от Гюлсерен Будайъджъоглу (изд. „Летера“) разказва необичайната житейска история на Ала – едно момиче, израснало без любов в дома на деспотичната си баба Есма султан и покрай пренебрежителното отношение на майка си Сюрея, докато баща й е в затвора. За да преодолее болката и отчаянието, Ала тръгва на психотерапия, но в началото се съпротивлява и прави всичко възможно, за да достигне границите на търпението на своя терапевт.
Д-р Гюлсерен Будайъджъоглу е психиатър с дългогодишна практика в Анкара и Истанбул. Посредством своите романи и разкази тя представя психиатрията по интересен и достъпен начин. Тя е автор на сценария на хитовия телевизионен сериал „Завинаги“, чийто сюжет е в основата на „Върни се към живота“.
Прочетете при нас откъс от романа, превърнал се в бестселър със своите 11 издания.
Няма съмнение, че човек е създаден да понася болка. Ако е някой като мен, който много си обича работата, може и да победи болката. Но важното е, че страдащият човек винаги по-добре разбира страданието.
Докато си мисля за тези неща, Ала повдига бавно глава. Очите ѝ са зачервени от плач. Гледа ме тъжно… Протягам ръце и хващам нейните. Усмихвам ѝ се леко.
– Хайде, Ала, нека да завършим тази история. Искам да чуя нейния край.
– Линейката вдигна баба ми и я закара в болницата. В къщи всички викаха през глава, караха се на майка ми, казваха, че ще я държат отговорна за смъртта на баба ми. Полицаите дойдоха и тутакси отведоха мама. Преди да тръгне, тя ме изгледа ядно и така ме ощипа по коляното, че изплаках от болка. Всички решиха, че плача заради случилото се. Чувствах се като в сън. Не знаех на кого какво да кажа, гледах с празен поглед в лицата на хората. Всички – и вкъщи, и в полицията, разпитваха единствено мен, като единствен свидетел на случилото се. Вечерта полицаите ме заведоха в участъка, откъдето ме върнаха на баща ми. А заради мен мама влезе в затвора…
– Не е заради теб. Дори и да не беше я посочила с пръст, всички от семейството са щели да я обвинят. Какво направи баща ти?
– В първите дни баща ми беше като парализиран… В продължение на три, дни мъжете от къщата чакаха от сутрин до вечер пред вратата на болницата. Жените им в къщи коментираха, че Есма султан ще се оправи. Но това не стана. На третата вечер баба почина. Баща ми и моите чичовци плакаха много. Да не говорим, че у нас отвсякъде се стичаше народ за погребението. Всички питаха и разпитваха какво се е случило, снахите на покойната разказваха, като не пропускаха да обвинят майка ми. Всички бяха сигурни, че майка ми е убила Есма султан. Нарочно я бутнала в банята. Някои дори замесиха и баща ми. Говореше се, че са планували това убийство заедно. Не бе тайна, че татко бе твърде ядосан на майка си. Всички права и привилегии му бяха отнети именно от Есма султан… На всичко отгоре, седем години ,Есма султан не беше стъпила на свиждане на баща ми в затвора. Всичко това се говореше открито всред хората. Но тогава, навярно за първи път, баща ми разбра, че се отнасят несправедливо и към него, и към майка ми. Мисля, че баща ми не беше повярвал в хорските приказки. Не допускаше въобще, че мама може да извърши подобно нещо. Чичовците ми скърбяха искрено, но жените им се преструваха на тъжни, а в същото време бяха доволни, че са се отървали от Есма султан. Сега предстоеше да се отърват и от нас. Не желаеха в къщи нито майка ми, нито баща ми, нито мен. И се случи така, както те искаха – в един момент се отърваха от всички ни. Ядосваха се, когато баща ми ходеше на свиждане в затвора при майка ми и му заявяваха, че вече не е желан в тази къща.
– Как се отнасяха с теб?
– Може би за първи път и двете ми стринки ми демонстрираха някаква близост и топлина. Казваха – жалко, майка ѝ е в затвора. Казваха го, но в същото време не можеха да си намерят място от радост. На всичко отгоре вярваха, че имам роля в развитието на събитията от онзи злополучен ден. След известно време мама излезе от затвора. И веднага всички се преместихме в Анкара. Ето, в тази къща. Единият ужас свърши, започна другият…
– Не е леко това което си преживяла, но такъв е животът. Понякога на човек му се струпват на главата неочаквани неща. Пък и тогава си била много малка. Интересно, как се справи с всичко това?
– Не може да се каже, че съм се справила. Откакто се помня, все се отвращавам от живота и от себе си… Отвращение е слаба дума, за да изрази усещанията ми. Мога да кажа, че се погнусих от себе си. Защото и майка ми се гнусеше от мен. Баща ми пък се бе отдал на пиянство. Всяка вечер се напиваше. Но ако днес съм жива, го дължа на точно онзи пияница. Защото ако бях останала в ръцете на майка си, щеше да ме убие.
– Щеше да те убие ли?…
Последните думи на Ала ме плашат. Досега беше споменавала, че майка ѝ я е пребивала до смърт. Сега обаче, за първи път ясно изговаря, че родната ѝ майка е искала да я убие. Още от раждането ни, най-близкият човек за нас е майката. Тя ни пази, храни ни, грижи се за нас, обича ни… А ето че майката на Ала е искала да я убие…
– Щеше да ме убие… Тя толкова много ме биеше и така лошо ме гледаше… Страхувах се от нейните погледи. Докато ме биеше, аз все я питах: „Мамо, ще ме убиеш ли?“. Мисля си, че ако не се страхуваше от баща ми, отдавна да съм мъртва.
– Ала!
– Моля?
– Наистина ли майка ти е искала да те убие?
– И то неведнъж… Но баща ми разбра… И както тя биеше мен, така и той налагаше нея, когато вечер се върнеше в къщи. Понякога преминаващите по улицата чуваха писъците и съобщаваха на близкия полицейски участък. Колко ли пъти полицаите са идвали в къщи…
– Майка ти крещеше ли?
– Всички викаха… А когато майка ми ме биеше, викаше вместо мен.
– А ти не викаше ли?
– От страх дори не можех да гъкна… Но когато вечер майка ми ядеше бой, и двамата с баща ми крещяха.
– А ти какво правеше в такива ситуации?
– Бързо се изнизвах… Но все пак се страхувах, че някой може да умре и ги наблюдавах през процепа на вратата.
– А майка ти посягаше ли на баща ти?
– И още как… Но баща ми беше много силен човек… Майка ми не можеше да му надвие А когато баща ми разбра, че майка ми ме бие много, съвсем изгуби чувството си за мярка. Биеше майка ми където свари – точно така, както тя биеше мен. Колко пъти е била с ранена глава и счупена ръка…
– Чак дотам ли се стигаше?…
– Веднъж дори гипсираха ръката на майка ми. Но и тогава се мъчеше да ме рита с крак. Аз обаче бягах. Молех се никога гипсът да не слиза от ръката ѝ.
Тук Ала млъква. Поглежда ме изпод очи, срамежливо.
– Според вас, много ли съм лоша?
– Защо да си лоша? След всичко това, което си преживяла, даже си мисля, че си много добро момиче!
Иска да повярва на думите ми, които ясно и отчетливо чува. Но ме гледа тъжно, сякаш не вярва на ушите си.
– Значи единствената ти вина е била, че си посочила майка ти с пръст?
– Малко ли е подобно прегрешение?… Заради мен лежа месеци в затвора.
– А ти какво каза на полицаите по време на разпита?
– Казах това, което видях…
– Значи си казала истината.
– Да, но всички вкъщи обясниха на полицаите ситуацията по друг начин. Казаха, че аз съм видяла всичко. Чула съм как Есма султан нарича майка ми „гарга“. И как майка ми се е ядосала, след което я нападнала. Бутнала я, баба паднала… И не забравиха да кажат как съм посочила с пръст майка си. Аз казах истината на полицаите. Но те си помислиха, че лъжа, защото се страхувам от мама. Какво да се прави, съдба! В живота си мама най-много ценеше Есма султан. А ето че баба умря благодарение на нея. Поне хората си мислеха така. Баща ми беше истински убиец, но ето че накрая и майка ми се сдоби с това прозвище. С една дума – и майка ми, и баща ми станаха убийци. Мама трудно можеше да се примири с това. Години наред беше слугувала на Есма султан и накрая да я дамгосат като нейна убийца… Сега не зная дали и аз имам някакъв дял във всичко това, някаква роля. Извършила ли съм престъпление, дори и без да съзнавам… Вие ме объркахте. Смятах себе си за виновна, защото майка ми така реши. Но сега разбирам, че истинската ми вина е, че все още съм жива и не съм умряла. Навярно мама най-много я беше яд за това. Ако бях се родила в нормално семейство, ако майка ми и баща ми не бяха убийци, ако ме обичаха, навярно този свят щеше да бъде съвсем друг. Но какъв? Навярно и аз тогава щях да ги обичам. А може би щях да обикна и себе си. Децата обичат своите родители. Разбрах това в училище. Тогава много се учудвах на този факт. Аз обикнах майка си само за миг. И то в онзи злополучен ден, когато видях в банята как очите ѝ искрят. В онзи ден ,моята майка, беше съвсем друга жена. От топлината лицето ѝ бе заруменяло, беше станала още по-хубава. За първи път ѝ се възхищавах. Казах си – ето, тази жена е моята майка! С изправена глава, горда, силна жена е тя. Но всичко трая само миг. След което тя отново се върна в стария си образ.
Колко човешко е това чувство! Всички ние като деца искаме да имаме силни родители.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката си.
