В основата на романа „Балканският лъв“ от Владимир Черноземски (изд. „Българска история“) е подвигът на 21-ви Средногорски полк по време на Балканската война, когато българската армия освобождава Родопите. Получавайки сведения за приближаването на огромна противникова войска, Главното командване заповядва на 21-ви Средногорски полк да се оттегли от позициите си. Командирът подполковник Владимир Серафимов е поставен пред наглед нерешима дилема – дали да се подчини и да остави местното население на произвола, или да се съпротивлява с всички средства и с цената на много загубени животи?
Книгата преплита по неповторим начин реалните личности и събития с художествените сюжети. Авторът Владимир Черноземски е внук на подполковник Серафимов, а вдъхновение за написаното той черпи от личния архив на дядо си.
Прочетете откъс от книгата при нас.
В този момент вратата на салона се отвори рязко и цар Фердинанд влезе забързано.
– Не обичам да закъснявам, нито тези, които закъсняват, както навярно знаете, Серафимов, но един монарх невинаги е способен да се придържа към своите принципи – изведнъж тонът на гласа му се промени, – но както виждам, вие сте били в добри ръце. Моят син живее, за да поправя грешките на баща си. Не мога да повярвам на очите си. За първи път го виждам в компанията на мой гост по собствена инициатива. Ти отбелязваш прогрес, синко… Но защо не забравим протокола и седнем като стари приятели. – Той избра за себе си едно удобно кресло и потупа един стол до него за Серафимов. – Нека младежът постои прав. Полезно е за мускулите му. Той не се упражнява достатъчно физически. Знаете ли в какво се е пристрастил напоследък? Машини! Механизми от всякакъв вид. Автомобилни двигатели… Колко странно за един принц. Когато баба му го попита какво е най-съкровеното му желание, отворът му бе: „Да карам локомотив“ – смехът, който последва, беше някак си кух. – Сега, млади момко, иди в градината и подишай малко чист въздух. Това ще ти се отрази добре. И никакви книги под мишница. Ходом марш!
Принц Борис се поклони формално и напусна салона с леко приведена глава, сякаш се вслушваше в някакъв свой вътрешен глас.
– Вярвам, че синът ми ви е казал вече за моите намерения.
– Той ми сподели своите впечатления.
Фердинанд впи острия си изпитателен поглед в очите на Серафимов.
– Моите планове за вас го ентусиазираха извънредно. Той пламва много лесно. От моя страна аз се старая постепенно да го въвлека в моите проекти и да обуздая този огън. На нашата възраст всичко може да се случи – той притвори очи. – Аз съм уморен, Серафимов, много уморен… и никой не оценява моето дело. Не мислете, че не съзнавам. Целият хор, който сега пее „ОСАННА“, при първите признаци на промяна във ветровете ще ме стъпче и охули.
Нямаше горчивина в усмивката му, само огромно презрение. Серафимов потрепери несъзнателно: „Този човек се чувства над останалото човечество. Той не би се поколебал да пожертва стотици хиляди, за да осъществи своята мечта. И какво би направил, ако се касаеше до живота му?“.
Царят се облегна и понижи глас:
– Робев е глупак, вие го знаете така добре, както и аз, но разбира се, не очаквам да го признаете публично. Той е ваш началник. Но аз съм обграден от конспиратори и опортюнисти пред самите врати на една Свещена война за освобождението и обединението на моя народ. Като нищо друго в света, в този исторически момент аз се нуждая от лоялност. Искреност и лоялност! Съгласен ли сте с мен?
Серафимов кимна утвърдително, без лицето му да изразява каквито и да е чувства. Това не убягна на Фердинанд.
– Във времето на такава върховна криза присъствието на човек с вашите достойнства, Серафимов, е повече от необходимо. Вашето място е до мен, в двореца!
– Аз съм полеви офицер, Ваше Величество.
– Вие сте първокласен стратег, Серафимов.
– Имам горещ темперамент, невъздържан език и лоши маниери. Аз съм селянин, Ваше Величество, и не се срамувам от това.
– Баща ви беше учител в Свежен, дядо ви – дълбоко- уважаван монах в прочутия Атонски манастир – придобил званието Серафим!
– Това не променя нищо от казаното. Той се е оттеглил в манастира след смъртта на жена си, която обожавал. По сърце те винаги са били селяни, какъвто и аз ще остана до последния си ден. Аз избрах военната професия, за да живея и умра за родната ми земя и за хората, които от незапомнени времена са я обработвали и поили с кървава пот. В този смисъл аз също споделям поминъка им. Ако ме отделите от моята земя и моя народ, аз ще бъда не по-малко глупав и лицемерен от тези, които сега ви заобикалят.
Фердинанд се отдръпна като зашлевен, сякаш миризмата на нечист обор беше ударила префиненото му обоняние. Лицето му побледня, очите му се обвиха в самотност и наранена гордост.
Думите му прозвучаха хладно:
– Благодаря ви, подполковник. Искреността ви ви прави чест. Поздравете жена си и… Райна… тя е невероятно красива. Поне в това ще се съгласите с мене.
